Можете ли да оцените красотата на богато орнаментиран ориенталски килим само по една нишка, изтеглена от него? Точно това безсилие беляза отношението ми към филма „Геният“ на режисьора Майкъл Грандейдж.
Гледах екранизацията по документалния роман-биография на А. Скот Бърг и бях раздвоена между спонтанния си яд и благодарността, че първо прочетох книгата, а чак впоследствие реших да се запозная и с филма по нея.
Романът, издание на „Колибри“, е изключително събитие в литературната ни действителност. Книга, в която любовта към книгите всъщност е главен герой. Усещането за съпричастие към процеса на създаване на едно литературно произведение – от раждането му до излизането му на пазара – е основното й достойнство. Но и още нещо – в „Геният“ за пръв път по толкова категоричен начин е очертана фигурата на редактора, на човека, без който диамантът завинаги може да остане само едно грубо неравно камъче. Макс Пъркинс – легендарният редактор, открил за света Фицджералд, Хемингуей, Томас Улф и още купища блестящи автори – е геният, който създава гении.
Богът-отец, неговите синове – писатели и светият дух на книгите
Изключителното триединство на творчеството.
Точно по тази причина филмът буквално ме ядоса. Пъркинс в екранизацията е някакъв белезникав силует, макар и много добре изигран от Колин Фърт, който очевидно може брилянтно да играе роли без смислено съдържание. Във филмовата интрепретация той е просто мъжът с шапката, около който се завихря лудешката фигура на Томас Улф. Натрапва се с непреодолима сила едно инстинктивно сравнение с „Амадеус“ на Форман, защото екранният образ на Улф е вече банализираният образ на лудия гений, неразбран от света, но всемогъщ. Нищо от смисъла на книгата не е достигнало до холивудските й тълкуватели. Заглавието „Геният“, което в книгата се отнася за Пъркинс, във филма се разбира като определение за писателя. Отношенията между Улф и Пъркинс са сведени до най-простия психологически пласт –
изместването на любовта от приятелството,
отношенията баща-син, които неизбежно се проявяват (според Холивуд) в отношенията между по-възрастен мъж и млад талант. Филмът е смесица между „Амадеус“ и „Добрият Уил Хънтинг“, но в някакъв апатичен монотонен ритъм.
Екранизацията пропуска блестящите разкази от книгата за Фицджералд, съпругата му Зелда и развитието им през годините в сътрудничество с редактора и издателството. Във филма Хемингуей е почти неразпознаваем, а в книгата хаотичният му живот през погледа на Пъркинс добива ясни очертания.
В романа читателят съпреживява Макс Пъркинс така отблизо, че му се иска да го познава наистина. Всичките му колебания, умения, емпатията и усета, способността му да се бори за своите открития и да приема живота си с оптимистично пуританско примирение.
Макс Пъркинс в книгата е жив, а във филма е само придатък
към лудостите на хората, с които случайно се сблъсква.
„Геният“ на А. Скот Бърг е книга, която не бива да се пропуска, ако сте запален читател. Тя е проникновена и искрена, със заряд на библейско откровение, ако книгите са вашите божества.
„Геният“ на Холивуд би трябвало да бъде представян като поредния опит да се изстискат добрите литературни произведения, за да се получи обикновената рядка бозица, маскирана като разчувстваща драма.
В книгата животът на Пъркинс е непрекъсната пътека, с всички гледки и панорами покрай нея. Във филма има обичайните увод, завръзка, кулминация и драматична смърт, след която зрителите трябва да извадят кърпички и да се възхитят на собствената си чувствителност.
Дори да сте гледали този слаб и претенциозен филм, и особено ако сте го гледали, вземете книгата. Изтрийте кадрите от главата си (без Колин Фърт, той си е на мястото) и се запознайте с гения – редакторът Макс Пъркинс, без който литературата днес нямаше да бъде това, което е.
0 Коментара