По-малко от година след излизането на “Петер фон Кант”, излючително продуктивният Франсоа Озон се завръща с нов пълнометражен филм “Mon Crime”. Драматична комедия, която се развива в 30-те години на 20 век.
Базиран на пиеса на Жорж Бер и Луи Вернуй от 1934 г., филмът се отдава на театралността. Посветен на ретро визията, но разглеждащ актуални теми, филмът “Mon Crime“ превръща Париж от средата на 30-те години на миналия век в град на феминисткия триумф срещу развратните продуценти, самозабравилите се юридически власти, културните стражи и тенденцията да се отхвърлят по-възрастните жени, които, оказва се, все още имат потенциал.
Няколко поколения от най-добрите френски актьори се развихрят в този стилен разказ за това как известността – дори и в резултат на предполагаемо убийство – не трябва да бъде пречка за социални и професионални успехи (любителите на “Чикаго” със сигурност ще припознаят част от сюжета с този на мюзикъла/филма за престъплението на Рокси Харт).
Почти невъзможно е да се обсъдят тънкостите на филма, без да се разгледа сюжетът, защото се случват толкова много неща, както на повърхността, така и под кипящите сюжетни линии, които Озон умело се опитва да засегне и сатиризира.
Историята е центрирана около младата актриса Мадлен Вердие (в ролята Надя Терешкевич), която е заподозряна в убийството на филмов продуцент, който се е опитал да се възползва сексуално от нея по време на “работна” среща в дума му (тази част от сюжета несъмнено препраща към Харви Уайнстийн и движението #MeToo). По време на последвалия сензационен съдебен процес
Мадлен е защитавана от неопитната си съквартирантка
адвокат Полин Молеон (Ребека Мардие), която се оказва много по-умела и красноречива от тромавите магистрати и съдии от мъжки пол (с актьори като Лучини и Даниел Прево).
В нито един момент. Последвалият разцвет на актьорската кариера на Мадлен и нейната роля на феминистка икона обаче са оспорени от друга актриса – Одет Шомет (в ролята Изабел Юпер, с чудесна абсурдна прическа), която, вероятно за да повиши собствената си популярност в обществото, твърди, че е истинската убийца на продуцента.
Терешкевич и Мардер са много добри, Юпер не би могла да бъде по-добра, а Лучини, Андре Дюсолие и – по вдъхновяващ начин – Дани Бун с лекота се разхождат из повествованието. Дизайнът на продукцията е на най-високо ниво, а привлекателната фалшива ретро музика на Филип Ромби е добре дозирано удоволствие. Обръщането на пола на адвоката от оригинала позволява на Озон да концентрира
гледната точка върху на женското общество
и да прибави любопитен хомосексуалния подтекст чрез персонажа на Полин (която едновременно коментира красотата на Изабел Юпер и изглежда таи чувства към най-добрата си приятелка).
Озон никога не губи хватката си върху пестеливата и като цяло лековата природа на разказа, макар че наситеността, особено към края на третото действие, заплашва да го дерайлира. Но фокусът му върху нарастващото сестринство между женските персонажи и връзката между двете главни героини дава на сюжета здрава основа, върху която да стъпи, умело
подкрепян от силния актьорски състав.
Съвременните теми, с които избира да се занимава, биха могли да се разгледат с малко повече нюанси и една идея повече дълбочина, но жонглирането с толкова много различни тоналности компенсира повече от необходимото.
Това, което прави филма успешен, е ясната иронична дистанция, която Озон поддържа, като вкарва анахроничен диалог между героите, без да прекалява с него. Налице е също така ясна любов към класическите филми от тази епоха, с идеалистичен подход към парижката култура по отношение на използването на арт-деко архитектурата. И все пак действителното сърце на разказа е всичко друго, но не и старомодно.
0 Коментара