Разговор за любовта с Искра Ангелова

„Как да съхраним любовта“ е кампания на План Б към кино разпространението на филма “Pro Любов. Само за възрастни“, който тръгва по кината на 19.01.2018 г. Нашумялата руска комедия със специалното участие на Джон Малкович третира проблеми, свързани със сложните междучовешки взаимотношения, неудачите в любовта и секса, тийнеджърските несгоди и тревоги, но по един смешен и емоционален начин успява да мине през вечните въпроси и да остави у нас усещане за лекота и надежда. И тъй като темите наистина са общочовешки и засягат всички нас, решихме да поканим прекрасната актриса и телевизионен водещ Искра Ангелова и да разговаряме с нея за взаимоотношенията в днешния свят.

СНИМКА: Лилия Йотова

Защо е толкова трудно да съхраним любовта в дългосрочни отношения в модерния свят? Статистиката показва, че средно около половината семейства в индуструалния свят завършват с раздяла преди 10-тата година, и повече от половината деца живеят в домакинства с един биологичен родител.

От моя скромен опит смятам, че въпреки клишето, хората започват да свикват един с друг. В свят, в който изборите сават все повече и са на едно кликване разстояние от мишката на компютъра ти, започваш да имаш илюзорното усещане, че непрекъснато си на път, че можеш да имаш всичко, което пожелаеш, че знаеш всичко и че си съвсем близо до всеки. Това дава илюзорното усещане за безкрайна сила и мощ. Този безкраен потенциален възможен избор те прави лекомислен по отношение на този, когото вече си срещнал и е до теб. Мисля, че хората губят любовта си, защото са ненаситни – представят си, че могат да срещнат нещо още по-ценно, красиво, добро и вълнуващо.

Това случва ли се?

Това въобще няма нищо общо с реалността. Безкрайното търсене, непрекъснатите проби и грешки чрез опити в кратки и неуспешни връзки смятам за губене на време и бих призовала към една по-голяма сдържаност. Докато не срещнеш този, заради когото няма да направиш никакви сериозни компромиси.

Можеш ли да си представиш връзка без компромиси?

Не само си я представям, но се стремя да я живея. Опитвам се да бъда себе си, което никак не е лесно за отсрещната страна, но вярвам че и той така прави. Не бива да има трикове, игри на котка и мишка, ревности и изневери – това е абсурд и убива любовта и доверието. Според мен трябва всеки ден да се стремим да съхраняваме безпричинната радост от събуждането до човека до нас, трепета, прималяването от любов.

Да, трудно е понякога за партньора ти да понесе и приеме цялата ти искреност и несъвършенство и често това, което мислиш ти, въобще не му харесва, както и обратното – често ти въобще не искаш да чуеш онова, което той има да каже по даден проблем. Но не виждам никакъв друг начин една връзка да удържи освен този – да бъдеш себе си. Не знам дали е верен този път, но аз не съм намерила по-удачен.

Какво става с неизбежната рутина, ежедневие, битовизъм, скука? Справяш ли се?

Чувала съм циничната сентенция, че вкараш ли любовта в кухнята, тя умира. Че любовта трябва да е на пиедестал, в периферията на реалния живот и бита, да съществува в някакъв идеален вид, но това са глупости. Това не е любов, това е някаква мечта, нещо друго, някаква поезия. Не мисля, че трепетът умира в кухнята.

Аз съм толкова учудена от всичко, което се случи с раждането на детето ми, че честно казано все още не мога да си го обясня напълно. Всичко, което си представях по един много романтичен и идеалистичен начин, се оказа един наистина весел, забавен, интересен, любопитен, но същевременно – толкова здраво стъпил на земята гигантски бит. От бременността, от това как тялото ти се разширява и не можеш да спиш, всичко те сърби и те боли, бълбука, помръдва, движи се… ставаш като хипопотам, не си влизаш в дрехите… Не от суетна точка, но помня как лежах будна по цяла нощ и се чудех какво се случва с мен и дали изобщо ще мога да се движа… Всичко беше толкова далеч от романтично-идеалистичните ми момичешки идеи, оказа се съвсем друго. Открих красотата и разтърсващата сила на любовта, която присъства въпреки бита, в бита и независимо от него.

С времето взаимоотношенията, разбира се, се променят и всички ние се опитваме всячески да не стъпчем с ботуши онова крехко цвете – цветето на любовта. Но също така, това цвете се пази, като за него много не се приказва. Иначе се превръща в едно гигантско клише.

Правите ли си романтични жестове, обяснявате ли се в любов, какво беше последното, което ти направи за своя любим и съпруг, и баща на детето ти?

Оказа се, че в Скопие има страхотен джазов фестивал – подарък за един от рождените му дни беше едно тайно пътуване, което завърши с концерт на най-любимия наш джазов музикант – Авишай Коен. Той до последно не знаеше къде отиваме и дори по пътя всичко беше забулено в загадки. Правенето на жестове е изключително важно, защото те помагат да споделяте нови вълнения, да продължава да ви е интересно заедно.

Разбирам и колко трудно се постига това в контекста на свят, в който хората са готови буквално да се убиват на улицата, в държава, в която се чувстват много тревожни за утрешния ден, на място, където малцина са достигнали някаква прилична реализация и материален статус – за съжаление често по недотам честни начини. Хората действително се притесняват за прехраната си, за бита, наистина нямат усещане за справедливост и което е по-страшно нямат вярата, че справедливостта изобщо е възможна, загубили са надежда.

Вчера отивам на опера и лекарка и баба-хулиганка, както я нарекоха околните, влязоха почти в бой за мястото, на което бабата се беше настанила съвсем произволно. Аз слушах и ми се прииска да потъна в земята, стана ми ужасно неудобно за всички нас, които се превръщаме постепенно в това – в груби, арогантни, бесни, гневни хора.

Този свят, в който живеем, това ли е най-трудното в семейното съжителство?

Да, защото грубостта е навсякъде около нас и неусетно свикваме с нея. Хората си викат и си крещят, и свикват с такова поведение, започва да им се струва нормално. Любезното и вежливото, мило поведение става извънредно и се счита за глезотия, за преструвка някаква. Трябва да успеем да се дистанцираме от това, съзнателно да не участваме в масовото пропадане в грубостта и в недостига, в липсата на нежност. Иначе рискуваме да погубим любовта. Важно е да съхраним нежността си.

Съвременният свят е белязан от телефони и техните мобилни приложения, които създават витруална реалност с всякакви фантазии, връзки и интимности. Как това влияе на реалния живот? Според Малкович, който във филма е терапевт и писател, това е причина номер едно за разделите.

Няма такова нещо като „витруална“, невинна или въображаема изневяра. Има една великолепна пиеса на Харолд Пинтер, която правихме на времето още във ВИТИЗ с Пламен Марков – „Колекцията“ – в която през цялото време не можеш да разбереш всъщност случила ли се е изневярата или не. Цялата пиеса се върти, обикаля, доближава се и после пак се скрива в догадките и съмненията, в подозренията, които докарват хората до крайности и лудост. Ревността е страшен демон. В края на пиесата се оказва, че двамата просто са си говорели за това какво би станало, ако се бяха качили в стаята на хотела. Изневяра ли е това? Да. Същото е – дали си го фантазираш или го правиш наистина. Няма разлика.

Но според мен просто си има моногамни хора, и си има и полигамни. Най-големият шанс е да се срещнат двама моногамни човеци! Тогава наистина любовта може да трае вечно, защото те просто така са устроени. Но нима не е възможна любовта за полигамния тип?! Напротив – просто изисква много повече работа – те трябва да полагат абсолютно съзнателни усилия да са верни, ако държат на човека до себе си.

Каква е разликата да държиш на определен човек и каква е разликата да държиш на семейството? Къде е ценността в семейството?

Смятам, че ценността е в любовта между двама души, не считам, че семейството само по себе си е ценност.

Каква е ценността в това да живееш с един човек, да имаш постоянна връзка, да избираш непрекъснато същия човек, а не някой нов загадъчен субект?

Чудо е, когато намериш някой, с когото имате що годе склонни разбирания, вкус и принципи, а е още по-голямо чудо и двамата да искате да споделите живота си. Изобщо станаха голяма рядкост принципните хора.

Кое е най-важното в секса в една дългогодишна връзка? Какво е ключето да поддържаме искрата жива?

Най-важното за секса е да се прави с любов. Не ми се навлиза в тази тема – да не прозвучим и ние като някои други списания, които непрекъснато публикуват много смехотворни „рецепти“ и съвети с много сложни хватки и техники. Дори във вашия филм „Pro Любов“ има подобна сцена, която ме развесели. Така че май въпросът ти отново е за това как всъщност да се съхрани любовта. Наскоро с Венелин гледахме филма „Все още Алис“, в който главната героиня се разболява от Алцхаймер и постепенно започва да губи света си – тя работи с езика и за нея това е фатално… И беше трогателно как мъжа до нея я подкрепя. Възкликнах, че това е нереалистично, а мъжът ми учудено ме погледна: „Е, то това е любовта де.“

Защото не е много трудно да се обича някакъв рус ангел на двайсет с перфектна фигура – прозирен, невинен и прекрасен… но това тук е любовта.

В съхраняването има работа и преодоляване на себе си, но не е дълг! Аз не бих стояла заради дълг. Има един много свиреп, възрастен психоаналитик, чиято книга много ме беше впечатлила преди време и ме извади от един унес, в който младите момичета са склонни да изпадат – любовта като саможертва, любовта, която прощава всичко. А, не, моля ви се, извинявайте, казва въпросният аналитик Хелингер, няма такова нещо! Трябва да има равностойност, равнопоставеност във връзката. В мига, в който едната страна само дава, а другата само получава, самата връзка се натоварва и натежава за двете страни, става невъзможна, в нея се натрупва огромно напрежение. Нарушаването на този баланс рано или късно води до раздяла.

Това ли е рецептата ти за разводоустойчива дългогодишна връзка?

Това е, да – да е равностойна, да срещнеш човек, с когото сте на едно ниво и взаимната обмяна на нужди, на болки и на радости е балансирана. Много беше забавна и важна една среща, за която ще разкажа. С Венелин, когато той поиска да се оженим и направихме сватба – нямахме никакво желание да се сдобием с печка, 3 тостера и миялна машина. Вместо това нашите приятели чрез туристическа агенция ни изпратиха на сватбено пътешествие до остров Бали. Там срещнахме един мъдрец, който беше принц и практикуваше изкуството на безконтактния бой. Той говореше много лошо английски и нашият философски разговор с него завърши с неговия въпрос: „Вие защо сте дошли, вие не сте нещастни, нямате някаква много голяма болка?“ Отговорихме, че искаме да научим нещо ново, неговата гледна точка към света и да си поговорим.

„Моята гледна точка“, каза той, „е: баланс! Баланс между доброто и злото, защото и двете ги има във всеки“. Това е трудното в една връзка. Да приемеш човека с неговото минало, с неговите рани, разочарования, болка и гняв, неговите стабилни и категорични, застопорени лоши навици и черти. От друга страна, колкото си по-осъзнат за своите, толкова по-добре може да се свържеш с човека до себе си, и с лошото и с доброто. Това са моите допускания в следствие на дългогодишните ми опити.

Теренът на любовта е като ледена пързалка. Хем е красиво, крехко, хем е опасно, често се пързулваш и падаш. Но има един полет като цяло, мечта и надежда.

С какво усещане и лично послание остана след като гледа филма „Pro любов“?

Ние боравим с клишета и по отношение на киното. Руското кино за нас е или политическо и пропагандно, или го свързваме с големите руски режисьори и е авторско и фестивално… трудно можем да си представим, че в Русия или България може да се прави жанрово кино – романтични комедии, като този филм, или екшъни, или криминални истории. Не е необходимо във всеки свой филм режисьорът да влага целия си живот, целия спектър от свои способности и да разтваря цялото ветрило. Този филм е типичният жанров комедиен филм. Въобще няма нищо от злободневната Русия с политиката и проблемите й, с бедността и цензурата, с режима, който на практика има там. Авторите на филма са преизмислили Русия. Няма да забравя Джон Малкович, който играе във филма психотерапевт и автор на книжки за самопомощ, как ходи из едно бяло пространство, много модерно и хайтек, и изнася лекция. Вдига в ръката си телефон и казва: „Ето това уби брака!“ С други думи, колкото повече сме склонни да се самоизолираме в интернет и да си въобразяваме, че сме важни, че сме публични, че участваме в някакъв дебат, че сме видими през социалните мрежи, чатове, интернет, толкова повече ограбваме времето си за истинска връзка с хората до нас и с природата, с изкуството – изобщо времето си за истински преживявания на този свят.

Много се радвам на проектите, които реализирате и ги уважавам истински, Лилия, успех!