Стоян Дойчев е младият актьор, изиграл овчаря и пишман-революционера Асенчо във филма „Възвишение“ на Виктор Божинов по романа на Милен Русков. Дойчев е завършил НАТФИЗ – актьорско майсторство за куклен театър. Ролята на Асенчо е първото му участие в киното, единодушно приветствано от критиците.
Аз съм почитател на книгата „Възвишение“ и със свито сърце гледах филма, но той много ми хареса. Особено се впечатлих от вашата игра. Разбрах, че това е дебютната ви роля в киното. Услади ли ви се?
Ролята на Асенчо е много сочна, много е приятно да се разработва. Всяка една от репликите му е ударна – и като философия, и като черта на героя. Асенчо е преди всичко наивен, душата му е проста – в добрия смисъл на думата. Беше трудно, защото аз нямах прототип на този герой. Веднъж отмъкнах Милен Русков от снимачната площадка, заведох го на една пейка и го попитах: „Този герой как ти хрумна? Имаш ли подобен познат в живота?“ А той ми отговори: „Не мисля, че трябва да имам прототип. Въпрос на въображение“. Много се впечатлих, че героят ми лежи изцяло върху фантазията на автора и въпреки това е толкова достоверен. Има любов в него, но различна от тази в Гичо, насочена е другаде. Неговият кръгозор е мъничък, но в него няма лъжа, всичко, което си мисли, си проличава, не е двупланов, спонтанен е. Та нямаше как да сбъркам играта на Асенчо, защото героят е прекрасно описан от Милен Русков. А и зад целия филм стои една много стабилна режисура. Виктор Божинов не позволява нищо да му се изплъзне.
Аз съм дебютант в киното, а ролята ми е на дебютант в революционната дейност. Нещата просто бяха свързани. Черпех от живота и го вкарвах в героя. Детинската изненада, наивитетът, почудата от новото, интересът към света…
А предателството?
Ето такъв аналог нямам в живота си. Търсил съм дълго причините, за да стигне дотам героят ми, оправдавал съм го, за да застана зад него, да го обикна. Нямам как иначе да се случи.
Винаги има оправдание. По-важна ли е голямата кауза за народна свобода от ежедневната човещина и милост към добичето?
Другарите му не са добри хора. Асенчо е доста подритван от тях и трудно се вписва в групата. Той е като всеки новак, който влиза в мъжка компания. И така се случва, че той няма толкова допирателни с тези хора, колкото с приятеля си Гичо, с когото изживява много. Асенчо не усеща останалите толкова близки. Дори не вижда у тях плам за свобода и возвисение, на който Гичо е носител. За него те са просто бандити.
Целта оправдава ли средствата?
Зависи. Ето пример от моя живот: работата на актьора е често зле заплатена, отнема цялото време, не остава място за нищо друго. И често се лишаваш от близките си в името на твоята си „борба за свобода“.
Съществува ли идея, заради която си струва човек всичко да заложи, да прегази и да жертва?
Не съм намерил такава идея. Не съм идеалист.
Четохте ли романа преди снимките?
Година-две преди да отида на кастинг, го бях чел.
Как се сработихте с Гичо?
С Бачето много лесно станаха нещата. Запознахме се на кастинга, но бързо се получи добро общуване и мисля, че режисьорът го усети. Помогна и визуалното ни различие, разбира се. Ние подчинихме живота си на работата по време на снимките. Прехвърляхме отношенията си на снимките в живота и обратно. Сприятелихме се. Нямаше лъжа и суета помежду ни. И за двама ни този проект беше ужасно важен. Страшен късмет е да попаднеш на такова място.
Кой е най-силният коз на този филм?
Най-ценното на филма е, че той е общодостъпен. Той не е елитарно кино, предназначено за малка група хора. Това е филм за българина като индивид. Всеки, който се определя като българин, може да бъде докоснат от филма. Ние като нация сме доста самокритични, а в романа и във филма е вкарана доста народопсихология.
Възвисихте ли се от участието си във филма?
Да, той доста промени пътя ми. Придобих друга актьорска специфика, научих много неща, обогатих се. Толкова е хубаво да изследваш нови полета.
Отговаря ли историята на филма на вашата историческа представа за революционерите?
Това е измислена история, но вярвам, че нещата точно по този начин са се случвали. Целият свят на Милен и цветущият му език изглеждат напълно достоверно. Вярвам, че така са живели хората.
И аз вярвам, че революционният плам е бил съчетан с тарикатлък.
Че това са хора като другите. Дори и да вярват в някакъв идеал, голяма част от ежедневието им е същата. Идеалистите също трябва да ядат.
Как се справихте с характерния език на Русков?
Често в киното езикът е декламация, не излиза естествено. Но затова не бих обвинявал актьорите, а по-скоро драматургията. Езикът е натоварен с психология, трябва да е продължение на цялото психологическо поведение на героите. С Виктор често си говорехме, че търсим житейския изказ в този филм. Даже „житейски“ се превърна в някакъв лаф помежду ни. А езикът на Милен е много красив. В началото имахме известни затруднения, но с времето така свикнахме, че го пренесохме в живота си. С Бачето си говорим с изрази от филма. Това се превърна в естествен говор за нас двамата. Не беше мъка да се научим да говорим така. Напротив, радост е за чиляка.
Освен „Възвишение“ кои други български филми бихте препоръчали?
Съжалявам, но не съм гледал много ново българско кино, по-скоро харесвам старото. Сещам се за „Маргарит и Маргарита“, „Да обичаш на инат“, „Куче в чекмедже“, „Изпити по никое време“… Имахме прекрасни филми за деца, истински класики. Гледах „Тримата от запаса“ и се вдъхновявах за ролята си на Асенчо.
След тази роля предполагам, че имате други предложения за филми?
Не. А и аз се занимавам в момента с много хубави проекти. Със спектакъла “Аз, Сизиф“ доста често пътуваме извън страната на международни фестивали. Играя във „Вграждане“ в Пловдивския куклен театър, в Столичния куклен театър играя в „Момче и вятър“. Обхванал съм аудитория от 0 до 99 години. В театъра, за разлика от киното, не можеш да презапишеш сцената, която не харесваш как си направил. Там всяко представление е първо и единствено. И аз непрекъснато се опитвам с всяко следващо представление да подобря играта си. В театъра чиляк трябва постоянно да се возвисява.
Коя е ролята, която мечтаете да направите?
Хм… Има един монолог на княз Мишкин от „Идиот“ на Достоевски, от време на време се връщам към този текст. Иска ми се да направя Мишкин. Той е много наивен, вярващ човек. Освен това е раздиран от колебания, точно като мен, затова си мисля, че ще мога да се доближа до него. Но човек не може да отдели напълно ролите си. Ако Мишкин ме е докоснал, вероятно е влязло нещо от него и в Асенчо…
Добрият актьор добър човек ли е непременно?
Нашите преподаватели – Жени Пашова и Петър Пашов, царство му небесно, ни научиха първо на това – да бъдем хора, личности и оттам нататък да изграждаме други образи. Винаги е най-важно да си добър човек, да търсиш доброто в себе си.
0 Коментара