Дарън Аронофски неслучайно е наричан новият Кубрик. И той работи със същата страст, перфекционизъм и ритуалност, снима с размах, изпипва всеки кадър и се прекланя пред киното.
Двете неща, които правят силно впечатление в първите четири филма на Аронофски, са: първо, когато прави нещо, го прави наистина докрай, безмилостно, без колебание, без компромис. И второ, не се опитва да играе на сигурно, а експериментира с теми, сюжети, форми, стилистики, подходи на разказване.
Всеки следващ проект е тотално различен от предишния – с нов киноезик и нова тематика – и това е в същността на истинския творец – желанието за постоянно развитие и промяна, за постоянно сменяне на кожите и самоличностите. Остава и чувството обаче, че всеки филм Аронофски прави сякаш е първият или последният му. Творбите му са толкова цялостни, завършени и всеобхватни, че са си самодостатъчни, самозареждат се и се самоизчерпват.
Първият си филм ПИ
– психотрилър за един побъркан параноичен математик, замисля дълго време, но никой не иска да го финансира, тъй като е рисковано. Тогава Аронофски събира по 100 долара от всичките си приятели и познати. „Пи” печели няколко големи награди, а Аронофски връща по 150 долара на всичките си познати и става един от най-многообещаващите млади режисьори. Този дебют той прави цели пет години след като завършва Харвард.
Вторият му филм –
Реквием за една мечта
излиза две години по-късно и е базиран върху романа със същото име. Болезнената за гледане история, която нито може да бъде забравена, нито може да бъде изгледана повторно, получава отлични рецензии и привлича вниманието и на кинокритиците, и на публиката.
Историята проследява четири пристрастявания и необратимото пропадане в свят на заблуди, които скоро започват да се рушат – неслучайно годишният цикъл на сезоните (лято, есен, зима – които дават заглавията на отделните глави на филма) не се затваря – пролетта така и не идва и Аронофски показва, че има и много по-лоши неща от смъртта, които могат да ти се случат, ако тръгнеш по пътя на пристрастяването. Погрешно е да се смята, че филмът е за наркотици. Той е много повече. Аронофски твърди, че се е опитал да даде един по-широк поглед към различните видове пристрастявания и да покаже, че няма разлика между наркотиците, болезненото желание за отслабване, тъпченето с junk food, пушенето на цигари, злоупотребата с алкохол, телевизия или интернет. Всъщност Аронофски поставя въпроса какво всъщност е наркоманията и не сме ли всички в някаква форма на (нарко)зависимост от нещо, външно на нас. Отличният кастинг, гениалният саундтрак на Клинт Мансел (използван след това многократно и до втръсване) и актуалната тема спомагат за култовия статус на филма и окончателно превръщат Аронофски в едно от най-важните и значими имена в новото американско кино извън мейнстрийма.
Третият му филм – Фонтанът
.jpg)
(„Изворът на живота”, както е българското заглавие) – се появява на екран едва шест години след „Реквиема…”.
Макар Аронофски вече да е известен, проектът му на няколко пъти се проваля (Кейт Бланшет и Брад Пит, които трябва да играят главните роли в началото, напускат поради участието си в по-мащабни холивудски продукции) и той преминава през сериозни кризи, докато най-накрая успява с много упорство и с тройно или четворно съкратен бюджет, да го заснеме. Той просто не иска да прави нищо друго освен този филм. Съпругата му Рейчал Уайс го подкрепя напълно и взема главната роля във филма.
Всъщност е добре, че финансирането на филма се е провалило, защото така с минимален бюджет той е останал съблечен до своето ядро – до това, което е наистина важно. Първоначалната идея е била да се използват много визуални ефекти, битки, научнофантастични елементи, които да привлекат публиката в салоните, но това е щяло да отклони вниманието от темата, заради която всъщност си струва да се гледа този филм. Аронофски твърди, че идеята тръгнала, след като гледал „Матрицата” и решил, че иска да направи нов научнофантастичен филм, който да е една крачка напред в бъдещето. Крайният продукт е много повече философия, отколкото научна фантастика, защото колкото и да иска да прави касово кино, Аронофски е твърде интелигентен, за да бъде поп.
„Фонтанът” е гениална визуална поема за извечното човешко желание да се надвие смъртта и да се постигне безсмъртие. Аронофски оставя филма отворен за интерпретации и твърди, че е като кубчето на Рубик – може да бъде подреден по много начини, но в крайна сметка финалното решение е само едно, а именно: смъртта е естественият ход на нещата, смъртта е истината за живота, всяко нещо умира, за да се роди отново. Томи е хирург, който се опитва да открие лек срещу мозъчен тумор, за да спаси умиращата си съпруга Изи. Тя пише книга за испанския конквистадор Томас, който търси Дървото на живота, изпратен от кралица Изабела. А в бъдещето Том е астронавт, който пътува към умираща звезда, обсебен от видения за мъртвата си съпруга Изи. Трите сюжетни линии се събират в едно, когато звездата умира и се ражда отново и Томи осъзнава, че
смъртта не е финал, а ново начало
Филмът започва с библейски цитат за грехопадението, което е причина за смъртта и дуализма в света, и затваря този кръг на финала с умирането и възкръсването на дървото и звездата, като във всичко това са смесени научна фантастика с митологията на маите, с историята на испанските конкистадори и великата Инквизиция.
На трите паралелно разказани истории може да се гледа като на минало, настояще и бъдеще, но могат да се четат и като света на една книга (написана от героинята във филма), реалността (където смъртта е неизбежна) и света в главата на един мъж, обсебен от идеята да открие лек за умиращата си съпруга.
Филмът се запомня с оригиналните си режисьорски решения – раковите клетки, които Хю Джакман наблюдава през микроскопа преливат в мъглявината (или съответствието между микро- и макрокосмоса), в която се движи един невиждан досега в киното космически кораб – който не представлява сложна машина – а огромен прозрачен мехур, в който умира Дървото на живота. Това е алюзия към кокала на Кубрик, който се превръща в космически кораб от ОДИСЕЯТА. Финалът напомня за златния период на Густав Климт (който също изследва любовните отношения между мъжа и жената и е обсебен от темата за преходността и смъртта) – Аронофски също използва символиката на цветовете
Той иска да направи един филм-пътуване от тъмнината към светлината, от страха към истината, от екзистенциалния комплекс към смирението и вярата. Аронофски спокойно може да преодолее собствения си страх от смъртта, защото този филм го прави безсмъртен.
Смесицата от философия, визуална поезия, история, научна фантастика и тежка драма обаче се възприема трудно от средностатистическия зрител и филмът остава неразбран и недооценен.
Кечистът – който също отнася награда от Венеция
– е съвсем нова посока от Аронофски – тук той използва един почти документален подход на снимане, за да разкаже история, която ни изглежда абсолютно не в неговия стил – но факт! – да я разкаже добре. И да извади Мики Рурк от забвението с историята на един застаряващ кечист, който макар да има сериозни здравословни проблеми, продължава да се бие, като така бавно и сигурно върви към своето самоунищожеие, но няма друг избор, защото това се оказва единственият смисъл на съществуването му.
Аронофски вече прехвърли четиридесетте, а скоро излезе едва петият му филм –
Черният лебед – с Натали Портман,
балерина, която открива неподозирана тъмна страна от личността си. Аронофски разказва, че за този филм е повлиян от идеята за двойника (който е поличба за смърт) от Достоевски и Полански и работи в стилистиката на психотрилъра. Филмът внимателно изгражда образа на обсебената от идеята за успех балерина, а сексуалността заплашително бълбука под повърхността. За това допринася и поредният гениален саундтрак на Клинт Мансел, който този път стъпва върху класиката на Чайковски и осъвременява мотиви от неговата работа. След премиерата си в САЩ филмът се радва едновременно на критически и зрителски успех, така че отидете да го гледате. Със сигурност Аронофски трябва да се следи внимателно, защото, както изглежда, всеки следващ негов филм ще бъде събитие, а за името му тепърва ще се говори.
0 Коментара