Яна Маринова е актриса, сценарист и продуцент на български и международни продукции за кино, телевизия и театър. Тя е от хората, които не се страхуват да говорят публично за нещата, които смятат за обществено значими. Само след броени дни( на 17 февруари ) на голям екран ще излезе филм, създаден по нейна идея – „Игра на доверие“. Лентата засяга темата за домашното насилие и агресията у дома, както и за тормоза в работна среда. Във филма са впетени епизоди от живота на Яна Маринова и от личната съдба на майка й. Режисьор е Мартин Макариев, а сценарият е на Борислав Захариев. Това е история за силната, уверена и смела жена, която отказва да остане в ролята на жертва – защото човек няма власт над миналото, но може да избере какво да вземе от него.
Снимки: Сергеев Студио и Spirit Production House
„Игра на доверие“ е филм, създаден по ваша идея, който засягайки темата за домашното насилие, разказва история за силната жена. В него вплитате част вашия живот и този вашата майка. Защо отключихте за публиката тази лична врата?
Въпреки моята лична история и челния ми сблъсък с насилието, не осъзнавах колко много хора се срещат с този проблем. И друг път съм споделяла какво съм изживяла като дете, а по-късно и като тийнейджър, но тогава хората като че ли не възприемаха посланията, които давах. Вероятно заради публичните ми изяви, които тогава бяха свързани само със забавление. 13 години това да направя филм, в който да събера трудните, но истински истории, които
да предават важните научени уроци,
си оставаше мечта. И така до днес, когато вече е реалност и съм безкрайно щастлива. За мен е важно да говоря открито за тези проблеми. Ако филмът успее да предаде нататък всички онези предупредителни знаци, които аз тогава не съм виждала, да даде кураж на жените да не се подават на страха, а да се борят с него, да се измъкнат от насилника си и да живеят живота, който заслужат, значи всички години усилия и стремеж към отварянето на тази врата, са имали смисъл.
Разказвала сте за трудното си детство и за това, че сте била жертва на домашно насилие в младежките си години. Как изглежда вашата битка за спасение?
Дълго време мислех, че съм водила сама своята битка за спасение. После осъзнах, че моята майка вече е платила цената, на всичко, което изживях. От 10-годишна като че ли тя ме е подготвяла за това, с което ще се сблъскам на 17. Беше страшно. А страхът е голяма работа. Скова те. Дълго време мълчах и никой от семейството ми не знаеше, че няколко пъти приятелят ми ми е счупил носа, упражнявал е физическо и психическо насилие, заплашвайки, че ще убие мен и близки ми. Аз мълчах, но някак успях да се мобилизирам, да се боря и да се измъкна от този ужас. Силата, която тогава имах и начина, по който преодолях тези трудности дължа на моята майка, уроците, които тя ми даваше и играта на доверие, за която разказвам във филма. Игра, която тя измисли, за да ме научи как да усещам, как „да нюхам“, като се изразяваше тя, кога съм в опасност.
Трябва ли, за да се спасиш, да простиш? Вие успяхте ли?
Смятам, че е изключително важно човек да се научи да прощава. Това го освобождава, дава му пространство и душевен комфорт да продължи напред. Смятам, че да, но въпреки това не бих простила на човек, който не признава, че е допуснал грешка.
Яна Маринова и Луиза Григорова
Какво е нужно на една жена, за да успее да направи от себе си герой, вместо да търси героя, който да я спаси, по ваши думи?
Да повярва във вътрешната сила, воля и порив за живот. Да не се страхува, да не премълчава. Това не я прави слаба, а точно обратното. Да се изправиш срещу проблема и направиш онази първа и най-страшна крачка, която изглежда като скок над бездна. Това е най-големият героизъм, който една жена, попаднала в капана на насилието, може да направи.
Вие самата откъде черпите кураж?
Моята майка ме научи, че няма невъзможни неща. Когато отивах при нея, за да й кажа, че не мога да направя нещо, тя отговаряше, че не ме разбира. Аз упорито й повтарях, че не мога, а отсреща чувах: „Не знам какво ми казваш“. Започнах да нося речници, с които да докажа, че пред глагола се слага отрицателната частица не, но тя продължаваше да реагира по същия начин. Това да се опълча срещу себе си, да се опитвам винаги да постигам и невъзможното, да си казвам, че мога, може би това ми даде кураж в онези години, когато имах нужда да боря срещу страховете си.
Как си обяснявате все още съществуващия толеранс на обществото към насилника?
До ден днешен не мога да си обясня как е възможно обществото да подхранва този толеранс към насилника и да намира начини, по който да вмени вина в жените, че те са го провокирали. Все още има хора, за които е нормално жената да мълчи, да скрива проблемите си, да е покорна, да остане в сянката на мъжа си. Особено, ако е финансово зависима от него. Това постепенно я превръща в затворник. Това е проблем, който е толкова вкоренен в съзнанието на хората, че не може да кажеш „не“ и е нормално този, в който са парите, да решава какво да прави с живота ти.
Статистиката по отношение на домашното насилие е жестока. Какво трябва да се случи, за да има промяна?
Промяната първо трябва да се случи във всеки един от нас. Да бъдем съпричастни. Да не оставаме глухи и слепи срещу насилието. Да имаме глас да говорим, сила да действаме и да се изправяме срещу страховете си, колкото и големи да са те. Всяка една жена, попаднала в тази клопка, трябва да знае, че не е сама и има кой да я чуе. Има шанс за промяна и изход.
Казвала сте, че искате чрез този филм да подарите нещо на майка си, което не сте могла да й дадете приживе? Какво е то? И успяхте ли?
Надявам се, че съм успяла, защото тя беше и е моят коректив за всичко. С този филм исках да дам на себе си и на нея усещането и разбирането за това, че съм научила играта на доверие. Да ѝ покажа, че всички уроци и усилия са дали резултат и са имали смисъл.
Какво избрахте да си вземете от миналото?
Спомена за майка ми. Всичко онова, което беше и което ми даде. Пътят, по който ме водеше и ценният урок, че за да оцелееш трябва да бъдеш хладнокръвен и да имаш пълно доверие на човека до себе си.
А какво искате да предадете нататък чрез този филм?
Много ми се иска чрез филма да предам онези сигнали и знаци, които аз самата не виждах, изправена пред насилието. Те са там, светят в червено и ми се иска зрителите да ги усетят и да се ориентират в ползите от тези страшните моменти. Да имат вяра в себе си и да не се поддават на страха, за да успеят да се отдалечат от ситуацията, в която се намират и тя да се трансформира в стар кошмар.
А да предадете на сина си и чрез него нататък?
Умението да надушва опасностите и хората, които биха му навредили. От малък му показвам примери на хора, на които не трябва да има доверие и му казвам „В момента, в който се усетиш окован, бягай.“
0 Коментара