Урок по родолюбие, книга за патриоти, дар за най-българския празник – 24 май, това е книгата „България в песни. Най-хубавите стихотворения за родината“. Сборникът със 69 поетични творби на 57 обичани наши автори излиза специално в навечерието на Деня на славянската писменост и култура. Книгата на съставителката Тамара Йорданова е на пазара с логото на издателство „Милениум“.

Всеки от големите ни поетите е представен с кратка биографична бележка и снимка. Публикувани са оригиналите на произведенията, а не по-популярните им съкратени и осъвременени версии.

Няма българин, чиято душа да не затрепти с ритъма на строфите на Ботев, Вазов, Дебелянов и очите му да останат сухи, докато чете техните признания в любов към отечеството. Най-българските стихотворения и песни ще отекнат силно и в сърцата на децата и ще засеят у тях едно от най-светите чувства, защото непреходните думи на гениите имат силата да възпитават в патриотизъм.

Поезията, създавана от средата на XIX до края на ХХ в., от Петко Р. Славейков до Петя Дубарова, трепти с една и съща честота, макар и облечена в различни стилове и оцветена в различни нюанси на чувствата. Бликат нежни слова, думи на възхищение, преклонение и състрадание, критични реплики към управниците на страната, клетви за вярност и съкровени обяснения в любов.

Сред песните за България са „Горда Стара планина“ на Цветан Радославов – оригиналът на националния ни химн, „Една българска роза“ на Найден Вълчев, „Моя страна“ на Васил Андреев, изпята от Емил Димитров, „За теб, Българийо“ на Михаил Белчев, изпълнявана от Веселин Маринов. Докато четем тези стихове, любимите мелодии сами се пробуждат у нас.

Вазов, Каравелов, Яворов, Христо Ясенов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Павел Матев, Дамян Дамянов, Пеньо Пенев, Христо Фотев, Блага Димитрова… безброй са големите имена, възпели родината ни. В книгата „България в песни“ те зазвучават в мощен хор, който припомня на големите и запознава малките читатели с най-въздействащите послания на класиците.

***

Иван Вазов

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ?

 

Питат ли ме де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме де й земята,

що най-любя на светът.

 

Тамо, аз ще отговоря,

де се белий Дунав лей,

де от изток Черно море

се бунтува и светлей;

 

тамо, де се възвишава

горда Стара планина,

де Марица тихо шава

из тракийска равнина,

 

там, де Вардар през полята

мътен лей се и шуми,

де на Рила грей главата

и при Охридски вълни.

 

Там, де днес е зла неволя,

де народа й мъченик,

дето плачат и се молят

се на същият язик.

 

Там роден съм! Там деди ми

днес почиват под земля,

там гърмяло тяхно име

в мир и в бранните поля.

 

До чукарите Карпатски

е стигнала тяхна власт

и стените Цариградски

треперали са тогаз.

 

Вижте Търново, Преслава –

тие жални съсипни:

на преминалата слава

паметници са они!

 

Българио, драга, мила,

земля пълна с добрини,

земля, що си ме кърмила,

моят поклон приемни!

 

Любя твоите балкани,

твойте реки и гори,

твойте весели поляни,

де бог всичко наспори;

 

твойте мъки и страданья,

твойта славна старина,

твойте възпоминанья,

твойта светла бъднина.

 

Дето ази и да трая –

за теб мисля и горя,

в теб родих се и желая

в теб свободен да умра.

 

 

Христо Фотев

БЪЛГАРИЯ

 

Благодаря ти за голямото търпение

и за голямото мълчание, Българийо!

В прозорците на тъмните ти влакове

душата ми се радваше на себе си…

В прозорците живота ми приличаше

на истински – приличаше на щастие!

Но се разбиха в тъмното прозорците

и вятъра ти ми разкъса дрехите..

Студено ми е – приеми ме в своите

обятия на селска Богородица!

Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме

и помогни ми да не лъжа повече!

Не позволявай да умра –

закриляй ме

от страшната магия на красивите

предмети и красивите подаръци…

Усмихвай се на масата ми дървена –

единствената маса на живота ми.

Не позволявай да умра – завинаги

да си запазя вярата в приятели…

Закриляй ми усмивката – помагай ми

да задържа до края добротата се!

И извади ме от кръга на многото

безименни жени – съпротивлявай се, –

за да заплача пред една-единствена

и майка тя да бъде на децата ми.

Не позволявай да умра –

закриляй ме

от страшното приятелство на хората,

които те изгубиха – показвай ми

измамата на техните ласкателства, –

не ме убивай с тяхното признание!

Сближавай ме със болките си, вдигай ме

с ръцете на внезапните си радости,

аз ще докосна своите съзвездия –

ще ги положа тихо пред нозете ти.

И приеме ме – издържа ли дългото

пътуване към тебе, съхранявай ме

в унесените устни на децата си,

за да живея – да живея истински!

Не позволявай да умра –

сближавай ме

и отсега с дълбоките си корени,

със корените плахи на цветята си,

с дърветата си отсега сродявай ме,

за да не мисля за смъртта – без никаква

уплаха да се върна във земята си,

да й прекрача прага с облекчение

и да замлъкна в тихите обятия

на майка ми!

 

Благодаря ти за голямото търпение

и за голямото мълчание, Българийо!

 

Петя Дубарова

В родината

Приказка чудна ме носи,

пее край мене светът,

тичам с крачетата боси,

птички над мене летят.

 

Блеснал е Слънчо във радост.

Рой златокрили пчели

пълнят гората със младост.

Всичко във песен звъни.

 

Колко си скъпа, Родино!

Ти си най-светлия рай!

В тебе живея щастливо,

в теб съм щастлива безкрай!