„Barista“ (изд. Библиотека България), е джобчето, в което Герасим Симеонов е сложил света, целия, с всичкия му необят и неизброимите му миниатюрни сюжети.
И с шантавото си чувство за хумор, непрекъснато наднича в джобчето си, за да се надсмее над онова, което му се падне да види. Толкова примамливо, че и ти надничаш след него, за да извадиш своето парче от пъзела. Няма ред, времето тече както си поиска, животът също, а светът непрекъснато сменя лицата си. И в целия този хаос понякога смехът е през сълзи, друг път е горчив, но винаги го има. Изисканият черен хумор, привидно елементарните философски заключения, дълбочината на прозренията, изумлението, че само няколко думи, събрани в провокативен текст могат да извикат безкрайни размисли – това е наградата на читателя, който е достатъчно смел да погледне в джобчето.
Новата книга на Герасим Симеонов не вкарва в рамки, защото тя самата няма такива. Първоначалният послевкус на нещо недоизказано преминава като длан през съзнанието, погалва те и започва да говори. Пречупва тъгата през призмата на усмивката. Утешава самотата на някого, който се нарича Никой. Намира съкровище в любимата кофа на клошаря. Кара те да се замислиш за смисъла, а това изобщо не е нужно, защото онази, Чехова пушка, подпряна на стената, все някога ще гръмне, искаме или не.
Позволете си да прочетете тази книга. Причинете си я. Понякога големите неща са скрити в уж „микро“ наречените такива.
Откъс:
Аугусто Монтеросо е казал: „Три задраскани реда са по-ценни от един добавен“. Ще си позволя да парафразирам думите му: всички задраскани редове от тази книга, са по-ценни от алтернативата. Майтапът настрана. Но не използвах ли току-що друга манипулация? Ще спра дотук, за да не се оплета изцяло, въпреки че вече го сторих.
Това, което исках да кажа, но не съумях да окомплектовам в няколко думи е, че няма шперц за късия разказ, който да те допусне до необятната му територия.
Може би единственото общо нещо между микроразказите е времето. То със сигурност фигурира във всеки един от тях, по един или друг начин. Но въпреки последователността си, времето е относително измерение.
Във всеки град или село има едни малки, тесни улички, по които почти никой не минава. Знаеш, че са там, може дори и да си хвърлял бегъл поглед към тях, докато си ги отминавал, колкото да отчетеш, че съществуват, но никога не си се спирал в началото им. Дори в гората, встрани от обособените планински пътеки може да зърнеш някоя едвам доловима, цепеща напряко през шубрака. Но винаги продължаваш по пътя си.
Тези улички и пътеки остават скрити за нормалното, в днешно време страшно забързано ежедневие и мисля, че единственият начин да им обърнете внимание е по време на отпускащи разходки. Само тогава, когато се наслаждавате на света около вас, само тогава може да ги забележите. И веднъж материализирани, загадъчната им сила ще ви накара да прекрачите прага им, поне за едно надзъртане.
Микроразказите са като пукнатини, микроскопични цепнатини в познатия ни свят, които ти позволяват да надзърнеш за миг отвъд, преди отново да изчезнат. Понякога това, което е от другата страна е доловимо не за зрението, а за някое от другите ни сетива.
В уюта и уединението на тези улички и пътеки може да почувстваш тези пукнатини и, ако приемеш и уважиш съществуването им, като нищо може и да забележиш наличието им навсякъде отвъд тесния предел, в който досега са се спотайвали.
Кратки надзъртания, но какви надзъртания само!
0 Коментара