Без тия

Това жените са голяма беля, само ядове. Като хванаха же­гите миналото лято и мойта започна да ме врънка – на море, та на море, трета година пропускаме. Чакай, бе, викам й, нали преди да замина за Мъгливия Албион, редовно ходехме на Ки­тен, и к’во – само трабълс. По-натам ще те заведа в Гърция, хем море, хем култура да глътнеш. Обещавам й колкото да ми се разкара от главата, обаче тя като скокна да ме целува и раз­брах – ще си го навие на пръста и няма отърване. Кога? – пита и аз си спомням старата истина, че жените искат всичко, но за сметка на това – веднага. Нека да се пооправят братята гърци, казвам, то там сега е страшно – криза, размирици…

Не щеш ли, на другия ден идва у дома комшийката и се хва­ли, че нейният пътувал редовно до Атина и носел „ама страхо­тен прах за пране“, желаем ли да си купим. Чакай, бе, там нали са стачки – викам, – всички са по улиците. Е, какво – смее се тя, – да не мислиш, че са си спрели децата от училище…

Мойта мълчи и ме гледа подканващо, но аз се правя, че не разбирам. Като останахме сами и се почна – аман-заман, ти обеща да идем до Гърция, нали чу, животът си върви… Обещал съм аз, ма то паундите от две години ягоди вече заминаха. Оба­че, правя си сметка, може тънко да излезе, щото онзи главанак кара служебен бус – знам, щото спира баш пред входа и от­давна се каня да му спадна гумите, – та колко му е да ни вземе.

На другата вечер го приклещвам аз на домашна ракия. Подпитвам го за работата, доволен бил. Шефовете как са, френд, тормозят ли те? Кой, бе, мене? Само да ми кажат нещо напреки и ше ми видат гърба! Аз Европата я знам като мазето си, колко фирми ми се молят… Браво, казвам, френд – я да арейнджнем нещо с тебе. И аз Европата я знам като мазето ти, ама виж, до Гърция не съм ходил. Та да ни тейкнеш с жената до Атина. Той почна да го усуква – много път било, да ни оставел в Солун. Абе, аланкоолу, аз до Солун и с мойта кола мога д’ида, мисля си. Драйвни ни до Атина, викам му, щом така и така ще ходиш. Ще почерпя, подмятам, хора сме. Пък и сина ще вземем, бус е това, място – бол. На връщане стока щял да кара… Ще се по­свием, нямаш трабълс – обяснявам му. Мерси значи, ще съм ти задължен, тупам го по рамото – страхотна идея, френд, да ни поканиш, апришиейшън. Наздраве!

След няколко дни тръгваме по тъмно и пак по тъмно сти­гаме гръцката столица. Остави ни човекът пред евтинко хотелче в центъра и замина към някакво пристанище, утре привечер – среща на площада. Ама само един ден ли, вика мойта. Колкото – толкова. На харизан хорс к’во му плащаш?! Взимаме стая с две легла (синчето чака отвън, после някак си ще го вкараме), оставяме багажа и хайде на зей пазар. Отгоре се облещила една луна, някакви камънаци на баира – и те све­тят. Красота, култура. Ама като почна сега пък малкият: „Тате, гладен съм, гладен съм…“. Какво да го прайш, тинейжър – плю­щи като разпран. Как не фаща менингит – у дома главата му по­стоянно завряна в хладилника. Влизаме в една кръчмица, видя ми се така… по-скромничка. Вътре само мъже, гърчоля. Мойта малко се попритесни и вика:

– Стояне, ма да знаеш хич не съм гладна, имам у чантата сандвич, да седна отвън да ви изчакам.

Обаче в тоя момент нахлува компания руснаци барабар с жените и децата. Е, нема да се излагаме пред братушките.

– Като бел човек се дръж – карам є се на мойта. – Аз мъж ли съм или на петел гребена?

– Защо да харчим грешни пари, като имам сандвич? До утре ще изсъхне.

Права е, ама не тръгва да излиза, а стърчи посред заведе­нието и работата е наникъде. Сконфуз. То от една жена как­во друго да чакаш – срам и ядове. Придърпвам ги със сина, сядаме, едно засмяно момче в тъмни дрехи и бяла престилка притичва до руснаците, пътьом ни хвърля две менюта. Ония половин час поръчват и само: „Панимайш, панимайш…“ – аслъ като на наш’то море.

– Е-е-ех, жена – веднъж се живее, ма! – извисявам глас. – Гърцията ти как ще разбереш, ако сандвич домашен, като миш­чица сива, гризеш ли гризеш? Я душичка отпусни, узо по едно, ше цунем аз и ти. С грик салад, ама рима за салад не знам.

– Тате, к’ва е тая грик салад? – пита синчето. Той понеже чете на английски и се е запулил в менюто.

– Като се чудиш к’во да ядеш, ти менюто недей да четеш. Гледай по другите маси.

– Тате, гледам аз… ма то салатите им – баш са си шопски, само дето требва сам да си натрошиш сиренето.

– Недей да говориш глупости – скастрих го. – Къде ще ми сравняваш ти грик салад с шопска?!

(следва)

Редактор – Капка Тодорова