До началото на 80-те години все още вярвах в марксизма–ленинизма. Много си харесвах нашия социализъм и изпитвах истинска благодарност и респект към Съветския съюз. (Респектът си остана и до днес.) Обаче бях престанал да вярвам на басните за предстоящия крах на гнилия капитализъм. Още през 1971 г. майка ми ни беше завела с брат ми на екскурзия във Великобритания. За разлика от обикновените граждани, за „право имеещите” не беше трудно да си извадят изходни визи, една от най-демагогските измислици на реалния социализъм, както и да се снабдят с чужда валута.
Богатият, пъстър и космополитен Лондон ме беше опиянил. Блестящите магазини по „Оксфорд стрийт” се пръскаха от луксозни и екзотични стоки от цял свят. В „Хародс” на дълги опашки се редяха приказно богати индийски махараджи, арабски петролни шейхове и колумбийски наркотрафиканти. По широките улици „Бонд” и „Риджънт” гордо дефилираха червени двуетажни дабъл-декери, луксозни „Ролс ройс”, „Ягуар” и „Бентли”, красиви спортни „Астон Мартин”. В кварталите на милиардерите – Кенсингтън, Челси и Белгрейвия, аристократични красиви момичета яздеха расови жребци. В удобните киносалони се въртяха „Коса” на Милош Форман и „Фотоувеличение” на Микеланджело Антониони. На километрични опашки за билети за сензацията – френската еротична сага „Емануела”, се блъскаха тълпи от японци и южнокорейци, а на сцените на малките театри в Уест енд гастролираха мюзикълът на Ендрю Лойд Вебър „Исус Христос суперзвезда” и абсурдната пиеса на Самюел Бекет „В очакване на Годо”. В клубовете в Сохо забиваха бандите „Ярдбърдс” и „Лед Цепелин”. На „Уембли” и „Олд Трафорд” ритаха Кевин Кигън и Кени Далглиш, на „Уимбълдън” сили мереха Крис Евърт и Мартина Навратилова. А пред Бъкингамския дворец възторжената тълпа аплодираше златната карета на Нейно величество кралицата. Това беше един богат, лъскав, цветен, весел, артистичен и най-важното – щастлив свят. Той нямаше нищо общо с онзи Западен свят, раздиран от безработица, класови и социални конфликти, ярост и поквара, за който ми разказваха българските вестници, радиото и телевизията.
Вече си давах сметка, че България и Съветският съюз не изглеждат точно така, както изглеждаше Обединеното кралство. Бях ходил веднъж във великата съветска страна в средата на 60-те. Баща ми заедно с друг член на Политбюро – Пенчо Кубадински, бяха поканени със семействата си от руските партийни и държавни ръководители на частно посещение. Необятната държава не беше чак толкова бляскава и интересна, но пък бе богата, подредена, сигурна и спокойна, или поне аз си мислех така, защото бях влизал в нея само през парадния й вход. В Москва, Волгоград, Ленинград, Талин и Рига обитавахме правителствените резиденции. Масите се огъваха под тежестта на блюдата с есетри, сьомги и чиги, с черен и червен хайвер, с печени прасенца и дивеч, със специални водки. Ловяхме риба във величествените реки Волга и Дон, возеха ни само с лимузини „Зил”, „Зис” и „Чайка”. В Третяковската галерия и Ермитажа се наслаждавахме на творбите на Репин, Айвазовски, Добужински и Врубел. В Болшой театър бяхме пленени от красотата на музиката на Чайковски, Рахманинов и Скрябин, от изяществото на балета в „Лебедово езеро” и „Лешникотрошачката”. Не можех дори и да предположа, че в Съветския съюз не всички хора живеят така. В съзнанието ми Съюзът беше издялан като монументален, величествен, белокаменен блок, могъщ страж на равенството, социализма и мира.
Но в България вече бяха започнали да се прокрадват съмнения за съветската страна. Още в средата на 60-те години в книжарниците в София се беше появила кратката повест на Александър Солженицин „Един ден на Иван Денисович”. Това бе първата лястовица, долетяла след „размразяването” на Хрушчов. Помня, че прочетох с огромна изненада дебютната книга на никому известния дотогава Солженицин (1918-2008). Тя разказваше за един обикновен ден на един обикновен руски мужик в лагер. В някаква степен повестта беше автобиографична, защото авторът е бил арестуван и въдворен в трудова колония след края на Втората световна война. Само че сред моите познати никой, и аз включително, не беше чувал за никакви лагери, освен за тези в Третия райх. Затова и книгата предизвика истинска буря в мен и сред хората, които я бяха чели в България, в Съветския съюз и в цял свят. „Един ден на Иван Денисович” за пръв път повдигна завесата пред ледените очертания на огромната Сталинова лагерна империя, наречена от Солженицин архипелаг ГУЛАГ (Държавно управление на лагерите).
Криспин ми разказваше интересна история. Журналист от московски вестник, негов приятел, попада на закритото заседание на 20-тия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз. На него новият генерален секретар Никита Хрушчов прочита секретен доклад, разобличаващ престъпленията на „Бащата на народите”. Когато завършва, от потресената зала в президиума пристига бележка: „А ти къде беше тогава?”. Разяреният вожд започва да крещи: „Кой написа това?”. Залата гузно мълчи. Хрушчов посочва с ръка уплашеното, притихнало мнозинство и едва чуто промълвява: „Там бях”. Съмненията, че не само е бил там, но и активно е участвал в прилагането на терора (поне в Украйна), скоро се оправдават. Затова и времето на „размразяването” се оказа съвсем кратко –само докато Хрушчов укрепи властта си. Началото на новата ледена епоха бе поставено с посещението му на изложбата на модерно изкуство „Новата реалност” в московския Манеж, за което се разказваха легенди. То беше увековечено и в песента на Владимир Висоцки „Пародия за слабия детектив”.
Подробности за откриването на изложбата ми разказа московският ми приятел Василий Кашенюк. Но първо едно уточнение: руските художници са бащи на почти всички течения в модерното изкуство. Малевич е създал супрематизма, Ларионов – лучизма, Татлин – конструктивизма, Шагал – сомнамбулизма, Кандински – абстракционизма. През 30-те години обаче, когато Сталин вече е укрепил властта си, техните модерни творби са арестувани и дълго време държани в плен в подземията на Ермитажа. Единственият законодател на модата в съветското изобразително изкуство за десетки години остава социалистическият реализъм.
Виждал само и единствено творби, рамкирани от него, Хрушчов на три пъти обиколил изложбата „Новата реалност“ в пълен потрес. След него подтичвали кахърни идеологът Суслов, министър-председателят Косигин, шефът на КГБ Шелепин и министърът на културата Фурцева. Когато приключила обиколката, вождът се развикал: „Тези негодници са учили с народните пари, те ядат хляба на народа, за кого работят, щом обикновените хора не ги разбират?”. След това се спрял пред една картина и наредил да извикат автора Шутовски. „Какви са тези мацаници?”. „Това е портрет на брат ми.” „Какъв ти брат, това е педераст някакъв!”. Сетне Хрушчов се спрял пред друга: „Каква е тази птица? Моят внук ще я нарисува по-добре! Вие мъже ли сте, бе? Педерасти същи. Магарето с опашката си ги е рисувало тези картини!”. Накрая наредил всички участници в изложбата да бъдат изключени от партията и от Съюза на художниците. Единственият, който си позволил да опонира на вожда, бил скулптурът Ернст Неизвестни. Скандалът му струвал пожизненото изпадане в немилост.
А завърналият се леден вятър пронизва цялата съветска култура. След „Един ден на Иван Денисович” официално не е издадена нито една книга на Солженицин. „Матрьонин двор”, „Раково отделение”, „В първия кръг”, „Архипелаг ГУЛАГ“ са забранени. Те обаче продължават да се печатат като „самиздат” и да се разпространяват от ръка на ръка в цяла Русия. Затова авторът им е прокуден, но той много скоро се превръща в символ на свободата и неукротимия човешки дух. Солженицин бързо става гражданин на света, който му засвидетелства почитта си, като го удостоява с Нобеловата награда за литература.
В речта си пред Шведската академия Солженицин казва: „Цялата руска литература остана там, в Архипелаг ГУЛАГ, погребана не само без ковчег, но дори и без долно бельо. Защото насилието не може да живее само по себе си, то непременно съдържа в същността си лъжата. Между тях съществува най-кръвната, най-дълбоката природна връзка: насилието няма зад какво друго да се скрие, освен зад лъжата, която, от своя страна, не може да бъде наложена без терор. Всеки, който е избрал насилието за свой метод, неминуемо трябва да избере лъжата за свой ръководен принцип. И вече не е задължително насилието да стиска нечие гърло; по-често то изисква поданиците му да бъдат съучастници в лъжата. Обикновената крачка, която трябва да направи всеки обикновен човек, е да не участва в лъжата.”
Нобеловата награда на Солженицин предизвика страхотен гняв у съветските апаратчици. Моментално бяха инициирани „спонтанни” събрания на трудови колективи от целия Съветски съюз, които изпращаха гневни писма до Нобеловия комитет в Швеция. За да не остане по-назад, Съюзът на българските писатели, ръководен от Георги Джагаров, също гласува протестна телеграма. За наша чест петима български писатели: Валери Петров, Христо Ганев, Марко Ганчев, Гочо Гочев и Благой Димитров, гласуваха „въздържал се“. И незабавно бяха изключени от Съюза и от партията, като 14 години бе забранено да се публикуват творбите им. Парадоксът е, че именно на това наказание дължим блестящите преводи на Валери Петров на произведенията на Уилям Шекспир.
Помня как майка ми през този ден се върна гневна у дома и дълго настояваше баща ми да й обясни причините за произвола. (Скоро с удивление научих, че и КГБ се е интересувал от Христо Ганев, Валери Петров и Марко Ганчев.) А четири години по-късно СБП осъди Солженицин и за книгата му „Архипелаг ГУЛАГ”. Най-удивителното беше, че българските писатели дори не я бяха чели, а на Запад тя се превърна в бестселър, чийто тираж само в САЩ стигна два милиона. СБП дори нарече Солженицин „платено оръжие на империализма в борбата му против новия млад свят, съзнателно продал се проводник на контрареволюционната идеология”.
0 Коментара