„Черният клас“ от Борислава Манова – роман, който влиза в сърцето, за да остане

„Черният клас“ от Борислава Манова не е клиширана история за любов и война. Това е история за бездната на собствената самота и (не)възможното бягство от нея. Една честна, искрена и смела история с безспорна художествена стойност.

С вещината на виртуозен разказвач Борислава превежда читателя през калейдоскоп от емоции – усмихва, разплаква, предизвиква, смирява. Пълнокръвните диалози разгръщат подобаващо персонажите – завършени образи, носещи своята дълбока психология. Това е първи роман на авторката, която има издадени две силни стихосбирки с логото на издателство „Библиотека България“ – „Дяволът носи ПраВда“ и „Сто години зима“.

Вълнуващ, интересен, роман –

кръвопреливане, го определя неговият редактор Камелия Кондова:

„Възторжените думи не бива да се пестят, особено като са те направили щастлив читател. Имах привилегията и да съм редактор, но основната ми задача беше да не повредя този вълнуващ, интересен, с дълбока, но ненатрапчива психология, ръкопис. Сигурна съм, че книгата тепърва ще завоюва читателски сърца.“

Напускайки страната си, за да започне нов живот,

младата Марлена постъпва на работа в непознато село и неволно се оказва в центъра на конфликт между два враждуващи народа. Светът ѝ се променя след срещата ѝ с местния жътвар Максим, чието примамливо обаяние се равнява на опасностите, които запознанството им носи със себе си. Героинята е напът да научи, че човешките взаимоотношения не са толкова открити и чисти, колкото си е представяла, че сърцето е изкусен ловец, но и лош съветник, а плановете, които селото крои, далеч не са най-страшното, което може да я сполети…

Марлена се улови, че не може да откъсне очи от него. Имаше нещо до болка познато, нещо ведро и естествено в поведението на младежа, което я изпълваше със смесица от отвращение и завист. Войничето, очевидно душата на компанията, не се стесняваше да описва детайлно особеностите на тялото на изгората си на всеослушание. Не се смути и когато, последвана от трополене на куфари, в чакалнята пристигна високомерна на вид двойка в черно и огледа с неодобрение присъстващите.

Марлена не обърна внимание на новодошлите, изцяло погълната от непристойния разговор на войниците – и особено от приноса на русото момче. То обаче скоро забеляза втренчения ѝ поглед.

Подъвка още миг-два угасващия си фас и отново се ухили до уши.

– Как си? – провикна се красавецът през няколкото пейки с типичния за тази местност старозлатски диалект. – Хей, на теб говоря! Пивка! – изправи се той и закрачи към пътничката. – Горчивка!

Нещо в непринудеността на походката и говора му отблъскваше със своята нешлифованост, помисли си Марлена, а ръцете ѝ неволно стиснаха тефтерчето по-силно. Отсреща двойката в черно очевидно, макар и мълчаливо, споделяха мнението ѝ, тъй като бяха започнали да се споглеждат намусено. Междувременно момчето, вече надвесено над тефтера на Марлена, продължаваше да се опитва да я заговори.