„Чудовището“ от Терезия Мора

Немската литературна сензация на 2013 г. Терезия Мора е автор на „Чудовището“ – едно от най-търсените европейски заглавия на 2013 г. Авторката е номинирана за множество престижни литературни награди. Докато от дебютния ѝ роман „Всеки ден“ са продадени над 50 000 преведена и е преведена на 16 езика, „Чудовището“ спечели Литературната награда на Германия за 2013 и е носител на наградата „Аделберт фон Шамисо“. Журито на най-голямата германска литературна награда определя романа като „едновременно стилистично блестящ некролог, богат на перспектива, и жив пътепис, развиващ се в съвременна Източна Европа“.

„Чудовището“ е разказ за пътуването на човека през ничията земя на мъката. Дарий е обикновен човек, който обича жена си повече от всичко. След самоубийството й Дарий едва намира сили да продължи. Когато открива тайния дневник на Флора, той се качва в колата си и започва да пътува из цяла Европа, точно както по времето, когато Дарий и Флора са били млади и влюбени. По време на пътуването си, той научава от дневника колко чудовищно уязвима е била Флора винаги – и, че той не е имал представа за това. Това, което е особено ценно е, че Терезия Мора съчетава умело литературната форма със способност за съпричастност. Мора успоредява чисто графично две текстови форми и двама герои, които не успяват да се срещнат в живота. Резултатъ е налице – „Чудовището“ е затрогващ роман, който предлага своя собствена диагноза на съвременната епоха.

Терезия Мора е родена през 1971 г. в Шопрон, Унгария. От 1990 г. досега живее в Берлин и работи като преводач. Нейните творби са ѝ спечелили наградата за литература „Open Mike“, наградата „Ингеборг Бахман“ и наградата „Аделберт фон Шамисо“.

„Чудовището“ излиза със знака на издателство „Парадокс“, 2015 г., превод от немски: Милен Милев, Силвия Вълкова, като част от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“. 

Предлагаме ви откъс от „Чудовището“:

Беше трудно да се справи със собствените си прегради. Ако трябваше да продължи по характерния за Копп начин на работа, просто щеше да спре да чете. Колко често в живота си просто не съм продължавал да чета, почти винаги, прекъснати текстове, половинки изречения, през целия ми живот. Моята жена четеше. Разказваше ми за това. Как мина денят ти? Аз прочетох това и това. Някои неща – обикновените неща – поставяше откъм моята страна на леглото, върху единствената полица, която беше закачена елегантно на стената вместо нощни шкафчета, бяха натрупани на купчинки. Преди да се събори натрупаната кула, тя ги подреждаше.

Сега всичко е наред. По-добре. Ти си отново тук. Как само подреждаш купчините книги. По-добре е. Не можеш да се върнеш назад от една точка, до която си бил стигнал веднъж. Само дето понякога се налага. Още не сме приключили тук. Така че: вземи се в ръце. Разбира се, човек си мисли, че няма да стане чак толкова зле. Но става по-зле. Като да паднеш в съня си в леденостудена вода.

Сърцето не знае изобщо кое е първото нещо, което трябва да направи, да бяга или да се защитава, да гребе с ръце, да рита с крака.

Ако действието, което извършва, не е точно плуване, а четене, то човек трябва на това място да скочи и да побегне насам-натам. – Веднъж те видях. Вървеше на горния етаж нагоре-надолу. Какво правиш, мое единствено съкровище, посред нощ? Чета. А как вървиш тогава нагоре и надолу? Не става по друг начин. – В Саранда Дариус Копп трябваше да напусне хотелската тераса и да се върне в стаята, при това силно слънце трябваше да се върна в стаята и там да вървя нагоре-надолу докато чета, с лаптоп в ръце. Макар да го определи по този начин, всъщност Копп предпочете да марширува с лаптопа, който беше нестабилен в ръцете му и загряваше все повече и повече. Маршируваше в посока към прозореца, обратно от прозореца, екранът се изключваше и включваше, за да можеше да изтрае изобщо по някакъв начин. Невинността в твоите очи. С това започва нашият брак. Ф. се запозна с Д. Да обичаш някого е достатъчно основание. Прочиташ това 12 пъти. Да обичаш някого, да обичаш някого. Казах ли ти вече днес, че те обичам? В една хотелска стая в Южна Албания, нагоре и надолу. Ръбът на леглото на височината на пищяла. Казах ли ти вече днес, казах ли ти вече днес? А тя? Усмихваше се и казваше да или не, и той го казваше, независимо от отговора, който беше получил, казваше го още един път:  няма значение, онова, което исках да ти кажа беше: обичам те. И аз теб. Тя казваше, със сигурност го казваше: и аз теб.

(В един по-късен вариант: Обичаш ли ме?

Разбира се, че те обичам.)

И тогава някой се приближи и я събори. Някакъв пиян. Обижда, задиря, упражнява физическо насилие. Защо такива неща не се случват всеки ден. Случват се всъщност. Някои пият и така се освобождават от задръжки и искрено се учудват от това, а други пият, за да се освободят от задръжките, защото знаят че иначе не биха имали куража да вършат злини, а трябва да се направи нещо лошо, трябва. Да забие нож в бъбрека на някого, защото не харесва очилата му. Или дори без нищо, никакви очила, просто някакъв неудачник  отново е имал лош ден, а виновните затова са непознати или познати, които обаче не можеш да засегнеш, както и да е, нека си отмъстим на първия срещнат, който определено също си го е заслужил.  Копп беше шокиран, безсилен, бесен, а Флора не показваше никакво такова чувство.

Омъжи се за мен, каза Дариус Копп, когато отново беше в състояние да отвърне нещо. Намеренията ми са сериозни. Не мога да живея без теб.

Разбира се, човек не може да се защити чрез брак от болест, икономическа криза и отделни психопати.

Но все пак, Копп имаше чувството, че по този начин двамата са донякъде защитени. Аз дадох обещание в условията на една тежка ситуация, за да се подредят нещата по нов начин, защото когато нещата са подредени, е по-лесно да тръгнат към по-доброто. И ето, бяхме безработни, ти беше наранена, и само след няколко месеца аз намерих отново работа, а ти беше излекувана – ето доказателството.

Ти нямаше представа за нищо. Беше като заслепен – при това с удоволствие! – от това, което ти беше предложено като начало. От това, че тя беше тук, когато се връщаше в къщи. Тя беше тук, твоят дом беше тук, тук имаше топла вечеря: всичко е наред. Тя готвеше добре, разбира се, човек като Дариус Копп не можеше да се наяде с това, той трябваше да хапне преди и след ядене. По принцип тайно, в действителност и двамата го знаеха това. Първоначално те прекарваха заедно всяка минута, по-късно, когато редът се беше наложил напълно, което означаваше: Копп отново имаше работа, имаше дни, в които двамата се виждаха само за кратко. Сутрин, когато всеки път Дариус Копп отново панически търси разхвърляните си навсякъде неща – Имам чувството че всяка сутрин трябва да се събирам наново, като триизмерен пъзел и докато не се събера целият отново, наистина не мога да обърна внимание на нито един друг човек – и вечер, когато в повечето случаи тя биваше заспала, когато той се връщаше в къщи. Винаги имаше по нещо, ако не изостанала работа, то някакво празненство, ако се случеше Копп да се прибере в къщи преди полунощ, то означаваше че се е прибрал рано. Откакто съм пораснал, съм свикнал така: времето, светът са мои.

Пристига в къщи, отваря входната врата, изпуска ключовете на дървения праг, събува се в движение и мята някъде обувките, светва лампата в коридора, изкачва се по стълбите, влиза в кухнята, намира оставената му вечеря, към нея върви и телевизия, а ако нямаме късмет, дават нещо, в което се заглеждаме и не можем да изключим телевизора. По някое време все пак телевизорът бива изключен, следват отново стълбите, отново врата, светлина, това вече е банята, но  няма значение, защото тя отдавна е будна, той ляга до нея, правят или не правя секс, после той заспива, а тя остава будна, по някое време хваща някоя книга, върви нагоре-надолу докато чете. Веднъж си я видял, 1000 пъти не си я виждал. Можела е със същия успех да излезе и да води паралелен живот с някакви същества от нощта, а на следващата сутрин да е тук отново, току-що изкъпала се, а ти щеше да вярваш че тя просто се е събудила много по-рано от теб.

Истината е: тя действително водеше паралелен живот.

Страх ли те беше да четеш написаното за Д? По-добре да не четеш нищо за Д, от това не беше страх, нали? Не, защото ти не можеше да си представиш такова нещо. Ето това е нашият брак. Бейби калмари, чуризо и циталопрам (лекарство против депресия, бел. превод.), вдишваме 1-2-3-4-5, издишваме 1-2-3-4.-5 За какво, защо? Нещастен боклук! Ако обичаш, покажи се!

Не мисли за това.

Никак. Оставете ме затънал в лайната! Защото това го можете! А аз? Вече започвам да опознавам себе си!

Дариус Копп ругае непристойно, лаптопът за малко да падне, докато го хваща, Дариус Копп за малко да скъса завесите на прозореца. Вратата на кухнята в отсрещния двор е зелена и затворена. Това трябва да има край. Да опознаваш себе си на ужасни места, които стават само за минаване от едно място на друго. Да си създадеш навици. Да знаеш дори къде не е страшно. Например халите на пазара са приятни не много рано сутринта, а малкият парк е приятен вечерта. Да знаеш къде Дариус Копп може да предизвика разваляне на реда, когато седне на една пейка. На всички други пейки седяха възрастни хора, все по двойки, възрастни семейства или влюбени, или приятели, седяха в красива хармония в един сенчест парк със стари чинари – впечатляващата красота на дърветата където и да отидеш; не може да се отрече това -, но само едно нещо беше сбъркано: Дариус Копп, който седеше сам на една пейка, на която вероятно обикновено седи двойка възрастни жени. Те обикаляха в кръг с преплетени ръце и поглеждаха крадешком с ъгълчетата на очите си към Дариус Копп, който малко преди това беше се почувствал щастлив за известно време. Когато усети какво става, той стана и тръгна, седна върху камъните на плажа пред хотела, гледаше към Корфу и почувства, че няма смисъл повече да остава, но в същото време почувства, че вече му е невъзможно да се върне обратно. Не става. Когато си помисля да се върна, да пътувам, да пристигам, да бъда отново там. Невъзможно. Какво ще правиш обаче в обратен случай? Проклети … мизерни … Да, кажи го на камъните. Тук съм сам. Островът отсреща е Корфу. Границата с Гърция се намира на около час път с кола, Атина е на разстояние по-малко от един ден път.

Ние имаме един познат в Атина. Нашият човек в Атина, на име Арис Ставридис. Във времето, когато желанията се сбъдваха, ние седяхме заедно в един басейн в Калифорния, моят бащински загрижен приятел и водач през видимото и невидимото в живота на една фирма, действаща в международен мащаб.  За последен път се бяхме видели в последния ден на „Фиделис Уайърлес” в Берлин, оттогава са минали почти две години. Дали той изобщо знае, какво се е случило след това? Не е изключено. Той е човек, който винаги знае всичко. В мобилния телефон на Дариус Копп се съдържат 4000 телефонни номера, поне един от тях трябва да е на Арис Ставридис. Поне един от тях ще е действащ, Копп беше сигурен в това, както и в това, че никой от познатите му нямаше такава способност да говори за всичко както Арис Ставридис. Разговаряш със Ставридис и след това ще знаеш какво следва да се направи. Той му се обажда.

Ставридис отговори след второто позвъняване, но не беше в Атина, а в Париж. В разговора се намесва шум и незабавно се появява  суматоха – винаги е неспокойно когато говориш по телефона, винаги.

Тук съм! В Париж съм! Сделки! Още 10 дни! Но намини към мен след това! Как си? След 10 дни ще се върна! Не е чак толкова далеч! Непременно, трябва да дойдеш непременно! Как си? Трябва да ми разкажеш всичко!

И изчезна. Някой ми изкрещя нещо в ухото, подгонен очевидно от бързо тиктакащото му време, причини ми още болка, после и това мина и останаха пак само: камъните, слънцето, безлюдното място.

Още 10 дни тук? Невъзможно. Както и да се откаже от Ставридис.

10 дни, това, само по себе си е обозримо време. Но е невъзможно да останеш тук. Географската карта показа, че и България е на точно един ден разстояние. Тогава така да бъде.