Да предадеш Левски. Конспирации, издайници, пари

Два въпроса висят със страшна сила в нашата история: „Кой предаде Левски?“ и „Кой уби Ботев?“.  Тези въпроси, дали тласък на дълголетни полемики, и днес продължават да тревожат историческата ни памет.

Искрен Красимиров ни предлага още едно интригуващо и отлично аргументирано четиво, което се включва в дебата за историческата съдба на националните ни герои. Както подсказва заглавието, „Да предадеш Левски. Конспирации, издайници, пари“ е своеобразно историческо разследване, в което са представени проучванията на автора върху истината както за физическите, така и за идейните предатели на Апостола на свободата. Чрез анализ на наличните свидетелства, на събитията, случили се в далечната 1872 г., и на личните взаимоотношения на Левски е направен опит за различен прочит на известните досега факти; изказани са смели хипотези за конфликтите в Ловчанския революционен комитет, „схемата” на предателството, разгрома на Вътрешната революционна организация.

Трябва да си дадем сметка, отбелязва авторът, че предаването на Левски не е предателство на един човек, а предателство на едно свято дело – борбата за национално освобождение. На този фон фразата „Фанете тогоз!“ губи своята мрачна сила на магическо заклинание за сметка на сериозния въпрос: доколко са желаели българите своята свобода и каква цена са били готови да платят за нея? Този въпрос е тревожил и Левски в последните дни преди смъртта му и той е намерил краткия и ясен отговор, протоколиран от Извънредната комисия, а именно: Нашите българи желаят свободата, но ако им се поднесе в къщите на тепсия.

Искрен Красимиров е доктор по кинознание и киноизкуство (НБУ) и магистър по история (Софийски университет). Основател е на проекта „Незабравимата България“. Автор е на над 20 исторически художествено-документални филма. Провел е уроци по родолюбие в множество училища и читалища в страната и чужбина. „Да убиеш Ботев. Мистерии, спомени, лъжи“ е дебютната му книга. Един смел и провокативен опит за разгадаване на мистериите около трагичната съдба на Ботевата чета във Врачанския балкан, за реконструкция и интерпретация на събитията чрез средствата на истинско криминално разследване.

Премиерата на книгата „Да предадеш Левски“ ще се състои на 20 февруари, понеделник,  от 18:30 ч. в Casa Libri на ул. „Цар Асен“ 64.

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Да се пише за предателството и гибелта на най-великия българин на всички времена, е съдбоносен избор, който със страшна сила тежи върху перото на автора и го кара, подобно на митичния Сизиф, да търкаля нагоре по склона на Историята всяка идея, факт или съждение. И да не губи вяра, когато те се сгромолясат в пропастта на съмненията. И да не пада духом, а да продължава да се катери по нагорнището на Историята към върха на истината. Защото такава е участта на човека на словото, който трябва да изпълни своя дълг. И да помни крилатата фраза, че за Отечеството и неговите герои не е направено достатъчно, ако не е направено всичко.

В настоящото историческо разследване ще представя моите проучвания върху истината както за физическото предателство на Апостола на свободата, така и за неговите идейни предатели – хората, които предават делото на Васил Левски, а него довеждат до състояние да прави грешка след грешка както през цялото време на своето апостолство, така и най-вече в последните си дни преди залавянето.

Аргументирано ще се опитам да докажа, че предатели на Апостола са членовете на фамилия Поплуканови (по-специално поп Лукан, синът му Марин Поплуканов и дъщеря му Величка Поплуканова-Хашнова), както и „въвлечените“ в схемата придружители на Апостола в последните му часове на свобода: Николчо Цвятков – Бакърджията (втори съпруг на укривателката на Апостола Мария Сиркова) и Христо Цонев – Латинеца, които са братовчеди помежду си, а също така са братовчеди и с мъжа на Величка Поплуканова-Хашнова – Гечо Хашнов.

И ако все още трудно се ориентирате в родословието и семейните връзки на ловешките съзаклятници, съвсем скоро те ще ви се изяснят и ще видите като на длан логическите връзки, събития и личностни взаимоотношения, които са подпечатали смъртната присъда на Апостола на свободата. С физическите предатели ще се занимая в първата част на повествованието, а във втората част ще насоча вниманието си към хората,
които са предали делото и идеите на Васил Левски – неговите идейни предатели: Анастас Попхинов, Данаил Хр. Попов, Любен Каравелов, Тодор Пеев, Христо
Иванов – Големия, всички букурещки дейци, „ловчанските труженици“ и прочие. В третата част ще отделя специална глава, посветена на издайниците на Левски пред Извънредната (Нарочна) комисия в София от 1872–1873 г.: даскал Иван Фурнаджиев, Димитър Общи, Вутьо Ветов, Дидьо Пеев – Пощата, тетевенските чорбаджии и прочие, които разказват пред комисията и това, „за което не ги питат“…

На по-наблюдателните читатели може би ще им направи впечатление, че по-горе отсъства името на „архипредателя“ поп Кръстьо. Това е така, защото попът е абсолютно невинен до доказване на противното, а аз ще направя опит да докажа, че той е бил набеден, като решението за неговото посочване като предател е взето още ПРЕДИ фактическото предаване на Апостола. Накрая ще предложа и една екстравагантна, но
много правдоподобна хипотеза за разбиването на Вътрешната революционна организация (ВРО), в дъното на която стои един плевенски чорбаджия, чието име
засега ще запазя в тайна. Хипотезата е подкрепена със солидно доказателство, написано от самия Левски в неговото тефтерче.

Както в случая с войводата Христо Ботев, така и с Апостола нямаме никакви официални документи, които да ни посочват категорично КОЙ е убиецът или
предателят. И затова всички изследователи по темата досега ни дават своите виждания за историята около Ботев и Левски, тълкувайки по различен начин наличните архиви.

Има ли герой, има и предатели – сюжет, известен още от библейските времена: месия, спасител, който не може да бъде спасен, защото неговата мисия е да спасява другите, и цял сонм от предатели, които го сочат с пръст, продават го за шепа сребърници, заклеймяват го или просто се отричат от него. Има предизвестен, но в известен смисъл и неочакван край на сюжета.

И за да не излезе така, че хвърлям безразборни обвинения на вятъра или, както казва Левски, тръгвам „с хвалби по-много“, веднага ще започна да привеждам доказателствата в подкрепа на моята теза. Целта ми е да въвлека читателите като съучастници в историческото ми разследване. И нека заедно открием истината за това кой предаде Апостола.

Искрен Красимиров
20.12.2022 г.

Из първа част

„Фанете тогоз!“, или как ловчанци погубиха Апостола

(Как два обира и две убийства слагат началото на края на делото на Левски и ВРО)

Васил Иванов Кунчев, наричан от съвременниците си Дякона или Лъвский, титулуван посмъртно Апостола на свободата, коронован за най-великия българин на всички времена – една монолитна фасада от героизъм и святост, зад която обаче удобно потулваме човешкия му образ. И не се замисляме, че преди да стане герой, той е бил просто човек като всички нас. Както и какво ще видим, ако свалим бляскавия ореол, ако смело надникнем в бездната от вълнения и съмнения, оцелели чрез документалното му наследство.

Историци като проф. Иван Стоянов казват, че Левски е предаван многократно, но не в смисъла на „Фанете тогоз!“, а в идейно отношение. Смело мога да твърдя, че в
кореспонденцията си той ни е оставил доказателства за една мрачна и разтърсваща истина – бил е доведен почти до умопомрачение от делата и думите на най-близките си съратници. Всъщност истината за предателството на Апостола едва ли някога ще излезе наяве, но по-интересно е какво откриваме, докато я търсим сред документите и спомените за миналото, какво научаваме за хората и епохата и как наученото ни дава необходимите поуки за настоящето и бъдещето.

Моята теза се крепи на две основни опорни точки.

Първо: с какво самият Левски е „помогнал“ да бъде заловен? Не е ли това очевидно неадекватното поведение на Апостола, към което той е подтикнат от предателствата на своите най-близки съратници? Убийството на Дякон Паисий и обирът в Арабаконак (дела на Димитър Общи), гнусните обиди, които е трябвало да търпи от някои от най-близките си съратници (като Анастас Попхинов), както и паническият призив за скорошно въстание (от Любен Каравелов) – това са част от събитията, които са произвели такъв емоционален стрес у Апостола, че в един момент той, след като не е могъл да „дигне“ комитетските пари от Ловеч, попада в спирала от необмислени, прибързани и погрешни решения и действия.

Второ: кой предаде Левски и какъв е мотивът му да го направи? Отговорът на този въпрос трябва да търсим в очевидно престъпното присвояване и укриване на комитетското злато, събирано от Дякона грош по грош, заровено от поп Лукан и останало сто години скрито от света. Именно синът на поп Лукан – Марин Поплуканов,
който е председател на Ловчанския централен комитет, и дъщерята на попа – Величка Поплуканова, която обявява поп Кръстьо за предател още преди да е предаден
и заловен Левски, са в основата на физическото предателство на Апостола, провокирано от желанието им да запазят комитетските пари за лична изгода.

Трябва да си дадем сметка, че предаването на Левски не е предателство на един човек, а предателство на едно свято дело – борбата за национално освобождение. На този фон фразата „Фанете тогоз!“ губи своята мрачна сила на магическо заклинание за сметка на сериозния въпрос: доколко са желаели българите своята свобода и каква цена са били готови да платят за нея? Този въпрос е тревожил и Левски в последните дни преди смъртта му и той е намерил краткия и ясен отговор, протоколиран от Извънредната комисия, а именно: Нашите българи желаят свободата, но ако им се поднесе в къщите на тепсия.

Какво е преживял многострадалният Апостол по своя път из Българско до къкринската Голгота, с какви нашенски типичности се е сблъсквал, с какви демони в себе си и извън себе си се е борил, за да изригне в една само фраза цялата горчилка, натрупана в душата му – НАРОДЕ???? Ето това е въпросът! Позволявам си да уподобя народопсихологията на тогавашната епоха на едно възрожденско театро, или позорище според някогашната терминология.

На сцената, декорирана с домотъкани черги и мъждукащи газеничета, се разиграва изпълнената със страст и драматични епизоди постановка „Многострадална България“. На сцената – много емоции, много тупурдия, много кьорфишеци, много театралност, но
малко актьори. В уютната тъмнина на залата – много публика, която страда с действащите лица, съчувства им, смее се или рони сълзи, подвиква окуражително
или освирква, но винаги остава като зрител в салона. Разбира се, докато не се появят Левски, Бенковски и другите апостоли да поведат въпросната публика на заколение, плашейки я, че това, което досега е било само на сцената, вече влиза в живота и на зрителите.
Откъде започва предателството, погубило Апостола и причинило разпадането на Вътрешната революционна организация? Длъжен съм в началото да спомена неуспешния обир в дома на етрополския чорбаджия Никола Арнаудов през март 1872 г., както и убийството на ловешкия владишки наместник архидякон Паисий, обявен от организацията за предател, в края на юли 1872 година. И двете произшествия – дело на
Димитър Общи. Самият Общи без всякакво притеснение нарича архидякона „ишпионин“ и описва как го е нападнал посред нощ насред „Орхането“. На смъртния
си одър „черната владишка душа“ все пак не посочва пред разпитващия го каймакамин своя убиец. Похитителят обаче не спестява премеждието си с коня, който го хвърлил у един гьол, и там ми изпаднаха 9 фишеци от револвера и ми останаха шапка на главата и кесийка с пари: 2 лири турски и 1 пол и 56 гроша дребни пари, и ме преби конят. Тозчас съм болен, боли ме лявата ръка и гърбът, и сега се церим.

От тази екзекуция „на черна глава“ стартира и най-черната страница в нашата история: провалът на Левски и Вътрешната революционна организация. Ключовият момент обаче е друг – обирът у ловчанския чорбаджия Денчо Халача, който се превръща в първата фатална грешка на Левски, иначе толкова хрисимия и непогрешим Апостол.