Демоните на Силвия Плат

Естър Грийнуд печели щедра стипендия, за да учи в престижен университет, и пристига в Ню Йорк, за да започне стаж като редактор в популярно списание – удивителна възможност, която е заслужила с труда и таланта си. Тя трябва да е обект на завист на милиони момичета от цяла Америка, обградена от писатели и поети, гост на партита, фотосесии и модни ревюта. Трябва да изживява най-славните мигове в живота си…

Вместо това идилията се превръща в кошмар. Естър бавно пропада в мрака на депресията. В онези времена това опасно състояние се приема за слаба воля и се лекува с електрошок, а никой не приема насериозно една млада жена. Амбицията ѝ, мечтите ѝ я притискат все повече – като стъклен похлупак, а опитът ѝ да намери себе си сред хаоса от очаквания – и чужди, и собствени – се превръща в отчаян зов за помощ.

В своя многократно преиздаван роман „Стъкленият пофхлупак“, превърнал се в любим на няколко поколения, Силвия Плат деликатно въвежда читателя в същината на емоционалния срив на Естър. Стилът ѝ е наситен до такава степен, че лудостта на героинята ѝ изглежда чудовищно реална, дори рационална.

Преиздаден на български език за пръв път от 30 години насам, „Стъкленият похлупак“ е остроумна, но болезнена изповед, проникновен поглед в най-мрачните и опустошителни бездни на човешката психика, литературно произведение от огромна величина, една от модерните класики.

„Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа. От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа.

Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.“

Силвия Плат (1932–1963) е американска писателка и поетеса, най-известна със стихосбирките си „Колосът и други поеми“ и „Ариел“, както и с романа си „Стъкленият похлупак“, донякъде автобиографичен. Печели награда „Пулицър“ за поезия посмъртно. След като страда продължително от депресия и прави няколко опита за самоубийство, през 1963 г. Плат успява да сложи край на живота си в дома си в Лондон.

Ето някои от забележителните й цитати:

„Целуни ме и ще видиш колко важна съм.“ („Дневниците на Силвия Плат“)
„Когато от един човек не очакваш нищо, не се разочароваш.“ („Стъкленият похлупак“)
„Казах му, че вярвам в пъкъла и че някои хора като мен например трябва да живеят в ада, преди да умрат, та да наваксат, тъй като ще го пропуснат след смъртта си, понеже не; вярват в задгробния живот, и че всичко, в което вярва човек, се сбъдва след смъртта му.“ („Стъкленият похлупак“)
„Умирането е изкуство като всичко друго. Аз го владея изключително добре.“ („Лейди Лазар“)
„От пепелта възкръсвам с коси като кръв и гълтам мъжете със стръв.“ („Лейди Лазар“)
„Съвършенството е страшно и безплодно.“ („Мюнхенските манекени“)
„Какво са правили ръцете ми преди да те държат?“ („Три жени: поема на три гласа“)
„Може би когато открием, че искаме всичко, то е защото сме опасно близо до това да не искаме нищо.“ („Дневниците на Силвия Плат“)