Десетте града, които поведоха света

Големите градове са сложно устроени, хаотични и колосални агломерации, които играят водеща роля на световната сцена и определят историческите епохи. Те са места, където се раждат новите идеи, избухват революции и се твори история.

Чрез представянето на десет уникални града – от първите столици на Древността до оживените съвременни мегаполиси –  Пол Стратърн проследява как те тласкат напред развитието на световната цивилизация, преживяват своя период на слава и след това предават щафетата на следващия център на света.

Тази книга е пътуване назад във времето, за да станем свидетели на създаването на вавилонската математика, атинския театър, философските школи и римското строителство, просъществували през вековете. Пред очите ни Константинопол се превръща в Истанбул, революционни искри прехвърчат в Париж от епохата на Просвещението, а железницата, плавателните канали и корабите правят Лондон столица на световна империя. В Москва някои строят космически кораби, докато други гладуват. Небостъргачите на Ню Йорк се издигат под звуците на джаза, Мумбай се преобразява в сцена на несметни богатства и крайна бедност, а икономическата трансформация става водещо начало в развитието на Пекин.

Всеки от водещите градове в световната история има собствена неповторима индивидуалност, своя богата и многолика история, която оживява пред очите, за да ни напомни за основите, върху които сме стъпили, и върху които ще градим нашето бъдеще.

• Вавилон – елементите на градежа
• Атина – модел за всички
• Рим – градът на императори
• Константинопол/Истанбул – столица на две империи
• Париж – градът на Просвещението
• Лондон – сърцето на Британската империя
• Москва – пулсът на революцията
• Ню Йорк – пътеводна светлина на мечтите
• Мумбай – поглед към нашето бъдеще
• Пекин – алтернативното бъдеще

Пол Стратърн (род. 1940 г.) е писател и университетски преподавател в Кингстън, където преподава философия и математика. Романът му „Сезон в Абисиния“ е отличен с наградата „Съмърсет Моъм“. Освен романи пише и книги в областта на природните науки, философията, историята, литературата, медицината и икономиката. Съчиненията на Стратърн са преведени на повече от двайсет езика. Автор е на „Медичите: Кръстниците на Ренесанса“, „Наполеон в Египет“, „Художникът, философът и воинът: Леонардо, Макиавели и Борджия“ и „Духът на Венеция: от Марко Поло до Казанова“ (2012 г.). Сред последните му произведения са „Периодичната таблица“, „Врачки, измамници и шарлатани“, „Борджиите“, „Възход и падение: История на света през погледа на десет империи“ (2019 г.) и „Флорентинците: от Данте до Галилей. Работата му върху икономическата история „Играта на д-р Стрейнджлав“ е избрана за бизнес книга на годината на Гугъл.

***

Откъс

Градовете се появяват и изчезват – едни унищожени от човешка ръка, други – от природни сили, а трети – просто защото са изоставени от жителите си. Преди няколко десетилетия в Индия се натъкнах на пример от последния вид. Построеният от червен камък град пустееше, а празните му широки павирани улици в далечината достигаха до градските стени. През руините на някои от сградите стърчаха клони на дървета. В подкуполните пространства на храмовете, вътрешността на дворците и дългите колонади цареше тишина. Единствените признаци на живот тук даваха маймуните, които се разбягваха при приближаването на хора и се катереха по пустите стълбища и стенните орнаменти. Град Фатехпур Сикри, някогашна столица на Моголската империя, сега беше изоставен и постепенно се превръщаше в руини.

Според легенда преди четири столетия моголският император Акбар, чиято империя се простирала през цялата северна част на Индийския субконтинент – от Бенгал до Афганистан и Централна Азия, веднъж пътувал из страната със своите придворни. На едно място край пътя видял свят човек да седи под сянката на дърво, който го попитал: „Кое е това нещо, което най-много желаеш, могъщи императоре?“. А владетелят му отговорил: „Голяма е тъгата ми, че с моята съпруга нямаме деца. От всичко на света най-много бих искал жена ми да роди син, който един ден да наследи престола ми“. Светият човек му рекъл: „Твоето желание ще се изпълни. Ще имаш син“.

На следващата година императорската съпруга родила син. Император Акбар бил обзет от такава радост, че се върнал на същото онова място, където срещнал светия мъж, и казал: „Тук ще построя своята нова столица“. След време император Акбар със съпругата и сина си, заедно с всички придворни и държавни чиновници се преместват да живеят сред разкоша на новопостроената столица, част от първоначалното име на която става думата шукри, която означава „благодарност“.

След малко повече от едно десетилетие новата моголска столица изчерпва цялата налична вода от околността и Акбар е принуден да я напусне. Запустелият град постепенно придобива вида, в който аз го видях повече от четири столетия по-късно, когато за пръв път минах през широката му и майсторски украсена монументална порта.

Най-великите градове на всички времена променят световната история. В апогея на славата си те в буквалния смисъл на думата създават история. След тези нечовешки усилия обаче тяхното влияние отслабва. Някои се сриват под тежестта на отминалата слава, други продължават да процъфтяват, но играят вече спомагателна, а не централна роля в по-нататъшната съдба на човечеството.

В тази книга ще стане дума за това как Атина залага модел за развитие на бъдещия западен свят; как Рим създава необходимата сила и организация да реализира на практика тези идеи; и как векове по-късно Париж ражда идеите на Просвещението, които след време ще захранят както Конституцията на Съединените американски щати, така и доктрината на комунизма. Движейки се от миналото към бъдещето, ще наблюдаваме как съвременните мегаполиси Мумбай и Пекин въплъщават не само бъдещето на градската култура, но и на света като цяло. Защото те представляват нашето бъдеще, но в два различни варианта. Свободно възникващите чудеса и хаос на демократичния Мумбай и „командно-администрираният“ икономически супер растеж на комунистически Пекин, който разглежда демокрацията като пречка. Тези градове на бъдещето се пръскат по шевовете от хора. Но в бъдещето все пак може би ще има място и за празни пространства. Насочването на вливащи се в Аралско море реки към зле проектирани памучни насаждения през съветската епоха доведе до пресъхването на четвъртото по големина езеро в света. Климатичните промени без съмнение вещаят появата и на други такива празни пространства: пресъхнали морета, обезлюдени градове…

Обезлюдените градове като Фатехпур Сикри не са само явление на древността. В днешно време сме свидетели отново на феномена на пустите градове, които при това никога не са били обитавани от хора. Преди няколко години посетих град Картахена на карибското крайбрежие на Колумбия. Бях изненадан да открия, че от другата страна на залива, отвъд бордеите на предградията на хълмовете и далеч от живописните улички на 400-годишния стар град, се разкрива грандиозен, дълъг километри силует от бели небостъргачи, чезнещи като мираж в бездънното синьо на карибското небе. Само няколко от тези сгради представляваха луксозни хотели; всички останали ултрамодерни постройки бяха очевидно празни.

Няколко дни по-късно пристигнах в столицата Панама, където ме посрещна подобен жив древен град с още поотблъскващи бордеи в предградията и почти същия декор с впечатляващи бели небостъргачи, стърчащи в далечината покрай брега на морето. Виждаше се, че до неотдавна земята, на която се издигаха високите постройки, е представлявала пусти пясъчни дюни. През 2005 г. данъчните власти в Съединените щати започват да притискат швейцарските банки да разкриват идентичността на притежателите на някои сметки. Скоро след това Картахена и столицата Панама преживяват истински строителен бум. Районът с небостъргачите в Панама например има амбицията „да включва девет от десетте най-високи сгради в Латинска Америка“, както съобщава Андрю Бийти от „Бизнес Нюз“. Тези архитектурни творения, в които човешки крак не е стъпвал, не са нищо друго освен паметници на изпраните пари, прикривани пред очите на всички като собственост на някакви матрьошки от кухи офшорни фирми, които са недосегаеми за всякакви данъчни или правосъдни власти.

В наши дни се появяват и друг тип градове призраци. С възхода на Китай през първите десетилетия на новото хилядолетие до статус на глобална икономическа сила мегаполиси започват да никнат като гъби из цялата страна. Нови градове, в състояние да приютят население от милион и повече жители, се изграждат, за да обслужват нуждите на бързо растящата икономика. Тези селища са част от чудотворното преобразяване на най-многолюдната нация на света – търговско начинание в размери, невиждани дотогава в човешката история. Днес много от тези мегаполиси, чиито имена остават непознати за Запада, произвеждат океан от евтини стоки и технологии, които Китай изнася до всяка точка на планетата.

Но не всички подобни селища имат успех. Няколко, с редици от високи блокове и индустриални паркове, много от които проектирани на парче от австралийски архитекти, са обитавани само от стотина хиляди души, живеещи в недоизградена или изоставена градска среда, която по проект е трябвало да бъде дом на милиони хора. Други градове с такива размери са напълно лишени от жители. Те са предназначени да привличат като магнит хората, които имат желание да заживеят по-добре, като си намерят нова работа и модерно жилище. Но младите работници и селяни не могат да си позволят високите наеми на апартаментите в редиците от жилищни сгради, издигащи се на тридесет етажа над повърхността на земята. Така новопостроените фабрики остават празни, защото няма кой да работи в тях. Няма клиенти за огромните търговски молове и ресторантите. И досега правителството не намира начин да намали наемите, за да привлече нови работници в градовете. От друга страна, изграждането на тези нови градове изиграва важна роля за повишаване на брутния вътрешен продукт на Китай – фактор, който помага за издигането на цялата световна икономика на нови висоти. Ако обаче наемите на жилищата бъдат намалени, това ще понижи и стойността на националното богатство. И което е по-лошо, както диктува здравият икономически разум, падането на цените на жилищата неизбежно води до обща икономическа рецесия. Затова излиза, че е по-добре тези градове да останат пусти – призрачни паметници, очакващи едно бъдеще, което може и никога да не настъпи. Някои такива градове просто са недовършени, други са изцяло готови и функциониращи до най-малката подробност като например призрачните светофарни уредби, обслужващи кръстовища без коли и пешеходци. Така градовете остават безлюдни и в тях само от време на време се мярка самотната фигура на някой униформен охранител.

Измамното съществуване на подобни призрачни градове, както и техните нереални послания към бъдещето са една от загадките на нашето време. Може би е най-добре те да бъдат разглеждани като паметници на тази почти абстрактна практика – ако щете на душевността на нашето съвремие, – наречена финансова манипулация.

Като цяло съвременните градове по света са много далеч от подобно безлюдие. Малко след като бях във Фатехпур Сикри в Индия, посетих град Калкута (днешния Колката) – през 60-те години на ХХ в., когато мнозина се интересуваха живо от проблема с бързото нарастване на населението на света, при което огромни маси хора от селскостопанските райони заливаха и без това претъпканите градове. Това предизвика широки дискусии по въпроса за очаквания в бъдеще „крах на градовете“.

(…)

 

Давам си сметка, че „крахът на градовете“ не е някаква абстрактна концепция от бъдещето. Този крах се случва вече от известно време тук, в Колката. Градът може би вече не смогва да изпълнява функциите си, но неговите жители продължават да дават всичко от себе си, за да продължат живота си, без да имат някаква идея за тази нова концепция, превърнала се в любима тема за социолозите, архитектите и интелектуалците по света.

(…)

Следователно кои са онези неща, които съставляват същността на един град? Кои са нещата, които правят даден град велик? Има градове с най-различна форма и размер – от Фрийпорт Сити, щата Канзас (с 5 жители) до Чунцин в Китай с неговото огромно население от 30 484 300 души, живеещи на територия с размерите на Австрия. Как при тези обстоятелства да характеризираме града като такъв?

След като хвърлихме поглед върху отделни сегменти от темата със средствата на анекдота и историческия пример, сега преминаваме към кратък, но по-обхватен анализ на всички трудности. Датският поет Сьорен Улрих Томсен, който изучава същността на градовете, като се разхожда денем и нощем по техните улици, стига до заключението, че един добре функциониращ град се нуждае от три качества: да бъде комплексен, хаотичен и колосален. Заслужава си да поразсъждаваме върху това становище. За страничния наблюдател или от позицията на изминалото време, един град може да изглежда безнадеждно комплициран и дезорганизиран, включващ гъмжило от отделни човешки групи, чиито културни навици или са непознати за нас и ни изглеждат ужасно чужди, или ни скандализират със своята варварщина. Но съвременната рационалност изисква от нас да се придържаме към убеждението, че всяка функционираща част от града има своето предназначение. При това то не винаги трябва да се търси в очакваната посока и да се проявява в своята пълнота. Примерите за това са много: древните римляни просто оставят нежеланите бебета по ъглите на улиците да умрат и да бъдат извозени като боклук. Примери за неумението ни да разберем другия не липсват и в наше време: английският историк от началото на ХХ век, У. Дж. Колвил, в своето съчинение „Древни мистерии и съвременни откровения“ пише: „Целият научен свят днес е твърде близо до приемане на езотеричното учение, което единствено проявява интелигентен подход към поведението на всички форми на съществуване, откривани под микроскопа“.

(…)

Всички ние – в по-голяма или по-малка степен – населяваме тази чужда държава, опитвайки се според своите възможности да вървим напред, измъквайки се от подвижните пясъци на нашето минало. Всички водещи градове в човешката история съществуват благодарение на една потисната класа, често съставена предимно от роби. Без наличието на страха от тази „тълпа“ няма да има нито кого да обуздава императорът, нито чрез кого да реализират своите амбиции популистите, нито кого да призовава на бунт революционният водач, нито кой да подхранва стремленията и страховете на хората да се избавят или да не попаднат в такова незавидно обществено положение. Динамиката на един велик град рядко се намира в равновесие. Функциониращите институции и установените нрави винаги ще са юзда за свободомислещите, визионерите и изобретателните.

Нека още веднъж да подчертаем, че най-великите градове са тези, които в някакъв момент от своето битие променят света. Те са центровете на напредъка, които създават историята, като ни водят от миналото към нашето ново настояще и това е техният звезден миг, след който предават щафетата на градовете, които идват да заемат тяхното място. Десетте града, които описвам в тази книга (Вавилон, Атина, Рим, Константинопол/Истанбул, Париж, Лондон, Москва, Ню Йорк, Мумбай и Пекин), са велики в най-широкия смисъл на това понятие, защото величието може да има най-различни форми. В основата на успеха, постигнат от тези градове, стои някакъв сбор от власт и идеи. Посланията на Иисус нямаше да имат такова разпространение, ако не бяха проникнали в централния град на римската власт. Християнството може в началото да е религия на робите, споделяна приглушено в света на катакомбите под земята, на която тече официалният живот на града, но по-късно излиза наяве и вече притежава достатъчно привлекателност, за да завладее съзнанието на силните на деня.

Градовете, създали своя епоха в историята, трябва освен това да притежават и известна оригиналност, нещо неуловимо, но което веднага се набива на очи като ново уникално качество: античната елинска култура на Атина; Ню Йорк като факел, огряващ „земята на свободните“; привидно същото привличане, с което Москва въздейства на потиснатите „роби на труда“ по целия свят. Така изглеждат градовете, които са творили човешката история и продължават в наши дни да вършат същото.

Из пролога на Пол Стратърн „За това, което се е запазило“ от книгата „Десетте града, които поведоха света“