Чантите бяха струпани направо на тротоара, на върха на купчинката се ветрееше бележка с цената – десет лири. Продавачът се провикна в посока към нас: „Комшу, сана беш лира олур!“. Беше разперил петте пръста на ръката си срещу ни. Предлагаше стоката си на нас, комшиите, на половин цена.
Денят беше студен, бяхме облечени като всички наоколо в тъмни зимни якета. Как този турчин беше разбрал, че сме българи? Не беше достатъчно близо, за да чуе… А и ние не говорехме. Това „комшу“ ни беше съпровождало през целия ден, на всяка крачка, сякаш на челата ни имаше етикетче „Произведено в България“. По едно време решихме да не откликваме на подвикванията нито с поглед, нито с жест, да се правим, че не разбираме какво означава „комшу“. Хайде да ги видим как ще реагират.
И ето сега оня търговец викаше: „Сана беш лира олур, комшу“, показваше ни петте си пръста, а ние стояхме със заключени лица, като че ли нямахме нищо общо с офертата. Продавачът решително тръгна към нас, застана пред мъжа ми, измери го с поглед, като да се убеди отблизо, че не е преценил грешно, и рече: „Ей, бай Кольо!“. С интонация какво-се-правиш-че-не-ме-чуваш.
Мъжът ми прихна, аз се закисках, а турчинът продължаваше да ни облъчва с поглед не се прави на луд, комшу, на тебе говоря. Тръгнахме към купчината чанти, избрахме две за десет лири, как да изтървеш възможността да ви разправям как я купих тази чанта в Истанбул.
Бай Кольо… Хубаво име за съсед. Отвсякъде хубаво, богато на асоциации и интонации. Кольовата майка, майката на Кольо. Дал Кольо, взел Кольо. Идеално име за средностатистически българин, не че има такъв. Ами ако все пак има? Откъде идва той, къде отива, какъв е, защо е такъв? „Абре, Кольо, абре, будала, твойта орис грешна е била“ (муз. Т. Русев, текст Е. Евтимов, изпълнява Стефка Берова). Ама, пък и заглавието на тази песен… „Мамин Кольо“. „Абре, Кольо, правиш се на сляп, друг подяжда вече твоя хляб.“ Каквото и да кажеш за Кольо, все ще се отнася и за някой Иван, Стоян, Драган.
Бай Кольо е рисковано да бъде обясняван, но пък е забавно да бъде разказван. Той е весел и скръбен, мъдър и наивен, той е успех и провал, добър и лош, той е българин. Най-често не се казва Кольо. И много му личи какъв е на фона на чужденци. Бай Кольо е като безбрежен в своите отсенки език, от който всеки от нас знае отделни думи и налучква фрази.
Затова тази книга не е цялостен разказ за българина, а нещо като речник на част от думите, от които е съставен разказът. Или пък кутия с парченца, от които почти може да се сглоби пъзелът „Бай Кольо“. Всяка от тези истории е истинска, някои от имената не са. Четиво и игра за начинаещи. Защото бай Кольо никак не обича някой да му се прави на напреднал. В такива случаи веднага му разказва вица за себе си по друг начин. А и сюжетите и портретите тук са все след едно време, в което всички бяхме
НАЧИНАЕЩИ
През април бях хаймана, а през ноември същата онази 1989 година се оказах дисидент по една и съща причина – уволниха ме от вестника. То пък един вестник… Но друг нямаше, беше един, наистина. През ден малката шефка ми напомняше, че „вестникът е орган на ОК-а на бекапе, други органи в провинцията няма, защото и друго освен бекапе наоколо няма, разбираш ли, хлапе?“. Права беше и доброто ми мислеше жената, някой път направо я обиквах за кратко. С малката шефка се разбирах, тя пощуря само един път, чак се засили да ме удари, махаше с ръце като вентилатор. И за какво? Бях си сварила с реотанчето кафе във вазата ѝ, имах нужда от голяма доза него ден, вазата на бюрото ѝ ми се видя идеална за случая. Ама, защо съм била изхвърлила зюмбюлите.
С големия шеф не знам дали можех да се разбера, той ме мачкаше през малката шефка, в пряк сблъсък не бяхме се пробвали. Малката шефка си падаше по цветя, няколко пъти я лъгах, че мирисът на цветя ми действа сънотворно, когато ме е питала: „Ти защо пак не си концентрирана?“. Тя не се заяждаше, ако закъснеехме за работа, но беше хитлерът на разсейването, направо се разстройваше, ако не сме концентрирани. Ние, значи четиримата в стаята с надпис „Икономически отдел“. Мен главата сутрин и без друго ми тежи, а като чуя изречение, което съдържа дума като петилетка, направо ми се отвинтва от раменете.
– Ти си дежурна тази седмица за „Клуб „Десета петилетка“.
Тази рубрика беше нова глупост, още не бях ѝ хванала цаката и вместо да поразпитам насаме каката от бюрото вляво, се изцепих:
– До десета ли я добутахме, бе, ами че ние развития социализъм сме го изяли с парцалите…
Голяма грешка и в изчисленията, и в изцепването.
– Концентрирай се!
В деветата петилетка си бяхме, установих, след като се концентрирах. Обаче имаше едни хора ударници, герои на социалистическия труд, разни бързаци, които бяха изпълнили нормите си за деветата петилетка и членуваха символично в Клуб „Десета петилетка“. Живееха в бъдещето. Я, тази дума бъдеще произхождала от ще бъде, установих, след като си замърморих автоматично бъдещебъдещебъдещебъдеще… Та, тия хора предяха, тъчаха, струговаха и затваряха консерви с доматчета „Рома“ и дунавска салата в някакви предстоящи времена. За тях разказвахме в новата рубрика, беше мой ред да пиша очерк за такъв човек, който живее днес, но работи във време, което ще бъде. Малката шефка извади един списък, който ѝ бяха дали от профсъюзите, и тръгна по него с химикалката от име на име. Спря се на някаква жена от фабриката за чорапи. „Симпатична е – вика, – докато ти се разсъниш да ѝ зададеш въпроси, тя сама ще ти напише очерка, приказлива е.“
Завлякох се до фабриката с един автобус, миришещ на нещо, което не може да бъде сбъркано и сред милиони миризми. Ако ми дадат да дегустирам тази миризма, веднага ще я опиша най-подробно: това е български автобус, вратите му се отварят с блъскане и се затварят с ритане, шофьорът е с цигара, на седалката най-отпред е седнал комшията (братчедът, наборът, селският) на шофьора, за да си говорят какво-що правят, а на мотора между двамата има транзисторче и голямо, мръсно, мазно кълбо конци, което е нещо като кивота, съхраняващ тази изконна българо-автобусна миризма. В случая и нашият вестник беше до него, драго ми беше, че работех във вестник, колкото и да не ми личеше от пръв поглед. Като си помисля, ако не ми куцаше дисциплината, родена си бях тъкмо за журналист.
Онази жена я нямаше на смяна, отишла на санаториум в Хисаря, да, бе, да, точно оня, в който културно-масовик бил Хисарския поп[1], тя все там ходела… Влязох в стаичката на началник-цеха, набрах малката шефка по телефона, казах ѝ: „Ударничката я няма, ама, тук ми разправяха много за нея, няма пречка да напиша очерка“. Малката шефка се спече: „А дали фоторепортерът ще може да я снима по описание?“. Бях забравила, че тази рубрика върви на първа, долу, с голям портрет. „Концентрирай се!“ Така и направих, казах ѝ, че междувременно още няколко жени тук са станали членки на Клуб „Десета петилетка“ тези дни. Шефката се зарадва, че няма да вади оня списък, да търси име, да ме праща в друг завод, каза да си избера едно от новите попълнения и без очерк да не се връщам.
Написах, пратих фоторепортера да снима героинята ми, публикувахме, отчетох си реда. На другия ден телефонът на бюрото на шефката звънна, тя го вдигна, минутка по-късно ме погледна така, че ми спря часовникът. „Не – говореше в слушалката, – няма нужда да безпокоите главния редактор, всъщност се обадихте точно на когото трябва, ще взема мерки, да, много Ви благодаря…“ Другаросваше любезно този, който се беше обадил, ама, се виждаше, че набира сили да изригне и нямах съмнение, че цялата тази работа има нещо общо с мен. Имаше.
– Тази не е изпълнила плана си за деветата петилетка, разбираш ли, за никаква десета петилетка не работи, профпредседателят е бесен, иска да звъни на главния, който само това чака – да те уволни, писна ми да те спасявам, как можа да опишеш с най-големи подробности, че е изпълнила план, който не е изпълнила, толкова ли си наивна, че всеки може да те излъже, какво ще те правя сега, а? А?
– Ми… тя ми каза, че го е изпълнила… плана… най-подробно ми разказа…
– Концентрирайте се! Кажете нещо!
Каката отляво се правеше, че духа над ноктите си, тъкмо ги беше лакирала. Чичото отдясно, той ни беше нещо като зам.-началник на отдела, вдигна поглед от очерка: „Тя ли ти каза тези числа на произведените от нея чорапи, че са наистина над плана?“.
– Тя. Самата тя.
– Гледай ти на какви хора сме поверили чорапното си производство – изпъшка чичото.
Решихме да си траем. Сутрин шефката звънеше на една позната в профсъюзите и проверяваше колко чифта още ѝ трябват на моята псевдогероиня да изпълни плана си за петилетката. Нервна беше, раздразнителна. „Стига си попълвала кръстословици!“
– Какво да правя, да отида да плета чорапи, за да изпълни онази лъжкиня по-скоро петилетния план ли?
След две-три седмици онази се натутка и си изпълни петилетката, не ме беше излъгала с много значи. Отидохме с шефката, каката и чичото в „Каваците“ да пием бира по този случай. И тъкмо си помислихме, че тази мъка свърши, когато тя всъщност започна – шефът беше разбрал. Ние тогава много не бяхме наясно с доносничеството. Понечихме да се чудим как ни е разкрил, но той ме изхвърли толкова бързо, че нямаше смисъл от чудене. За малката шефка стана ясно, че ония от ОК-ато на бекапето казали „да ѝ се набият чемберите, за да ѝ светне под забрадката“. Падаха си тези хора по метафори, че и изискани.
Какво ѝ стана на малката шефка, не знам, но след като бяхме разконспирирани, тя се успокои. Като че ли вече ѝ беше все едно какво става. Нито ми крещя, нито нищо. „Животът се върти, хлапе, от майка си съм го чувала. Не знам какво значи, но ми звучи хубаво към момента“ – и тръгна да проверява в тълковния речник какво означава чембери. Нашите, чиста работа, ме наричаха ту пройдоха, ту хаймана, и двете понятия ми пасваха в контекста на тогавашния идеологически климат. През ноември обаче им го върнах тъпкано с оглед на новия политически повей: – Дисидент съм – заявих им, – запомнете,
ДИ-СИ-ДЕНТ
[1] Димитър Андонов, известен с артистичния псевдоним Хисарския поп или само Попа, е български певец, считан за един от основателите на поп фолка в България. През 80-те години в Хисаря се заражда легендата за „Хисарския поп“ – свещеник, прогонен да се скита по пътищата на България, който пее своите песни, забранени от социалистическия режим по това време. – Бел. ред.
След успеха на психологическия роман „Кладенецът” този октомври журналистът, политическият коментатор и писател Веселина Седларска изненадва с „България за начинаещи” – пъстър букет от портрети и истории, всяка от които илюстрира многоликия и понякога неподдаващ се на обяснения свят на българина.
Сборникът ще бъде представен на 31 октомври от 18:30 ч. в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, където авторът, Любомир Дилов-син и Захари Карабашлиев ще отворят кутията на… Веселина и ще си поговорят за българската журналистика, която се променя също толкова бързо, колкото динамично се развива и обществото ни, а всичко това ще се случи под звуците на импровизиран джем сешън от Фондация „Джазтет”.
Преливайки от разказ в разказ, без да следва стриктни правила, „България за начинаещи” се превръща в авангардно литературно изпълнение, в чиято мелодия зазвучава цялата народопсихология на българина, но в никакъв случай на цената на достоверността или непременната сензация.
0 Коментара