Алис Шипли и Луси Мейсън се срещат като първокурснички в колеж във Върмонт в началото на 50-те години на ХХ век. Въпреки че Алис е богата британска наследничка, а Луси – обикновена стипендиантка, те стават неразделни приятелки. Една катастрофа и дипломирането им слагат край на тяхната връзка. Година по-късно Алис се омъжва за Джон Макалистър, чиято работа налага да се преместят в Танжер. Луси се появява на прага им без предупреждение. Винаги безстрашна и независима, тя е романтично обсебена от емоционално крехката и лесна за манипулация Алис.
„Жената от Танжер“ е първият роман на Кристин Манган и е оценен подобаващо от критиката заради горещата атмосфера и завладяващия смъртоносен сюжет. Психологически изпипаните характери, странният, плашещ чар на южния град, под ярката светлина на който страстта изригва в смразяващи кръвта злодеяния, остават задълго в съзнанието. Те гарантират успеха на този изключителен дебют, по който Джордж Клуни и Грант Хеслоу ще снимат филм със Скарлет Йохансон в главната роля.
Предлагаме ви откъс от дебютния роман на Кристин Манган:
Танжер, 1956 г.
Алис
Вторниците бяха пазарни дни.
Не само за мен, но и за целия град, рифийките[1] слизаха от планините и така даваха началото, кошниците и каруците им преливаха от плодове и зеленчуци, а от двете им страни крачеха магаретата. Затова и Танжер оживяваше: появяваха се тълпите, улиците се изпълваха с мъже и жени, както чужденци, така и местни, сочеха и поръчваха, спореха и заменяха, подаваха монети за това и онова. През онези дни слънцето изглеждаше някак по-ярко, по-горещо, огненият му език изгаряше тила ми.
Стоях до прозореца, гледах набъбналите тълпи и наум си пожелах да беше още понеделник. Но пък знаех, че понеделник е винаги една напразна надежда, напразна утеха преди вторника, който неизменно идваше, и аз нямах друг избор освен да се изправя пред завихрилия се под мен безпорядък. Принудена да застана пред внушителните рифийки, натруфени в ярките си цветове, които привличаха и се бореха за внимание, очите им преценяваха моята собствена семпла и проста рокля, която не можеше да се мери с техните, и ме обземаше тревога, че ще трябва да платя някоя баснословна сума, без да разбера, че ще дам грешната монета, че ще кажа неправилните думи, че ще се изложа и те ще ми се смеят и ще стане очевидно каква грешка съм направила, че съм дошла тук.
Мароко. Името извикваше картини на необятна, пясъчна пустота и пронизващо слънце. Когато за първи път чух Джон да го споменава, се задавих и закашлях, докато отпивах от чашата, която той беше тикнал в ръката ми. Видяхме се в „Риц“ на „Пикадили съркъс“, и то само по настояване на леля Мод, което през онези седмици след завръщането ми от колежа „Бенингтън“ ми причиняваше такова главоболие, от което така и не успявах да се отърва. Бях се върнала в Англия едва преди няколко месеца, а Джон познавах от още по-малко, но в онзи момент бях убедена, че ги усещам – вълнението и енергията, които изпълваха пространството край нас, как пулсират в лятната топлина. Отпуснах се, оставих идеята да попие в нас, нетърпелива да я сграбча, да я задържа, да притежавам част от нея. Африка. Мароко. Преди няколко седмици бих побягнала изплашено, навярно седмица по-късно само щях да се изсмея, но точно през онзи ден в онзи конкретен момент, докато слушах Джон и неговите обещания и мечти, те ми се струваха много истински, лесно постижими. За първи път след Вермонт се хванах да желая – не знаех точно какво, и заподозрях, че може и да не е мъжът за мен, но въпреки всичко исках нещо. Отпих от коктейла, който ми беше поръчал, шампанското вече беше топло и изветряло, усетих киселия вкус върху езика си, а после в стомаха. Протегнах ръка, преди да имам възможността да размисля, и сплетох пръсти в неговите.
Защото макар и Джон Макалистър определено да не беше мъжът, за когото бях мечтала – той беше шумен и общителен, нахален и често безразсъден – внезапно се предадох пред възможността, която ми предоставяше: да забравя, да оставя миналото зад гърба си.
Да не мисля всяка секунда от всеки божи ден за случилото се в студените зимни Зелени планини на Вермонт.
Беше минала вече повече от година и всичко все още бе в някаква неясна мъгла, от която явно не можех да се измъкна, независимо колко дълго се препъвах из лабиринта. Така е по-добре, беше ми казала леля, след като ѝ споделих колко смътен отблясък бяха придобили спомените ми, как вече не можех да призова подробностите от онази ужасна нощ и от последвалите дни. Остави го в миналото, бе настоявала тя, сякаш спомените ми бяха предмети, които можех да събера в достатъчно сигурни кутии, за да се убедя, че никога няма да пуснат тайните, стаени вътре.
И донякъде го направих, затворих си очите за миналото, отворих ги за Джон, за Танжер и за ослепителното слънце на Мароко. За приключението, което той ми обеща – наред с предложението и подобаващия за него пръстен, макар и без истинска церемония, а само подписи върху лист хартия.
– Но не можем – възразих в началото аз. – Едва се познаваме.
– Напротив – увери ме той. – Ами че твоето семейство на практика е свързано с моето. Всъщност дори се познаваме много добре. – Той се разсмя и разкри лукавата си усмивка.
Нямаше да променям името си, за това бях категорична. Струваше ми се някак важно да запазя една част от мен, от семейството ми след всичко, което се случи. А имаше и още нещо, което ми беше по-трудно да обясня дори и пред себе си. Защото въпреки че леля ми вече нямаше да ми е настойник след сватбата, тя все още щеше да има контрол над финансовото ми наследство, докато не навършех двайсет и една, когато имуществото на родителите ми най-сетне щеше да стане на мое име. Идеята да бъда двойно закриляна ми изглеждаше твърде обезсърчителна, така че щом отворех паспорта си, в него все още пишеше Алис Шипли.
В началото не смятах, че Танжер ще е толкова ужасен. Представях си как по цял ден играя тенис под жаркото мароканско слънце, куп слуги ни служат раболепно и членувам в различни клубове в града. Знаех, че има и по-лоши съдби. Но пък Джон искаше да усети истинския Мароко, истинския Танжер. Така че докато съдружниците му наемаха нископлатени марокански слуги, а съпругите им по цял ден се излежаваха край басейна и планираха различни празненства, Джон отбягваше всичко това. С приятеля си Чарли просто се шляеха из града, прекарваха часове в градските бани или по пазарите, пушеха хашиш в ъгъла на някое кафене и се опитваха да се харесат на местните, вместо на колегите или сънародниците си. Именно Чарли убедил Джон да дойде тук, като го омагьосал с приказки за страната: колко е красива и беззаконна, докато Джон почти не се влюбил в мястото, което никога не бил виждал. И в началото се бях постарала да го придружавам до битаците за мебели и по суковете[2], за да напазаруваме за вечеря. Седях в кафенетата до него и отпивах от кафето си с мляко в опити да пренапиша бъдещето си в горещия прашен град, в който той се влюби от пръв поглед, а аз така и не успявах да усетя.
Но после се случи и онзи инцидент на битака.
Насред забързаното стълкновение от търговци и сергии, антики и джунджурии, струпани къде ли не на безредни пластове, докато се обърна и Джон вече го нямаше. Докато стоях там, край мен минаваха непознати, блъскаха ме отвсякъде, дланите ми се обляха в хладна пот от познатите наченки на тревожните атаки, сенки играеха в периферното ми зрение – онези странни, неясни видения, за които лекарите си шепнеха, че са само във въображението ми, но за мен бяха съвсем истински, инстинктивни и осезаеми и сякаш нарастваха, докато тъмните им очертанията не заемеха цялото пространство. В онзи момент осъзнах колко далеч се намирам от дома, от живота, който някога си бях представяла за себе си.
По-късно Джон се разсмя на случилото се, като настояваше, че го е нямало само за няколко минути, но когато пак ме помоли да изляза с него, аз поклатих глава, а следващия пък намерих друго оправдание. Вместо това часове наред – протяжни, самотни и изморителни часове, изучавах Танжер от безопасността на апартамента. След първата седмица знаех колко стъпки са необходими да се стигне от единия край до другия – четирсет и пет, понякога повече в зависимост от разкрача.
В крайна сметка започнах да долавям как съжаленията на Джон надвисват над нас и нарастват, разговорите ни се ограничаваха до ежедневни въпроси, за финансите ни, тъй като моята издръжка беше основният ни приход. Джон не го биваше с парите, както ми беше признал веднъж през смях, а тогава аз се усмихнах, мислейки си, че парите просто не го интересуват, че не се притеснява за тях. Скоро обаче разбрах какво всъщност значеше: богатството на семейството му почти се беше изпарило, стигаше, колкото да се облича добре, за да се преструва, че все още притежава богатството, което някога е имал по рождение и продължаваше да смята, че му принадлежи по право. Бързо осъзнах каква илюзия беше това. Така че всяка седмица му предоставях издръжката си, без въобще да ме е грижа, без да се интересувам къде в крайна сметка изчезват банкнотите.
И по същия начин Джон всеки месец изчезваше в своя загадъчен град, който обичаше с непонятен за мен плам, впускаше се в тайните му, докато аз си стоях у дома, сама за себе си палач и затворник.
Погледнах към часовника и се намръщих. Последния път когато проверих, беше едва осем и половина, а сега неотклонно наближаваше пладне. Завайках се и бързо се отправих към леглото и роклята, която си бях оставала там сутринта, преди последвалите часове да ми се изгубят. Защото днес бях обещала на Джон да ида до пазара, бях обещала на себе си, че ще опитам. Така че погледнах облеклото, което изглеждаше като на една нормална жена, тръгнала на ежеседмични покупки: чорапи, обувки, рокля, купени в Англия, преди да се преместя в Танжер.
Нахлузих роклята през глава и забелязах, че отпред е леко закъсана, там, където дантелата беше пришита за яката. Намръщих се, приближих я към лицето си, за да огледам внимателно, опитвайки се да не треперя при вида на повредения плат, казах си, че това не е никакъв знак, не е лошо знаменование и въобще нищо не означава.
Изведнъж в стаята стана толкова горещо, че излязох на балкона, имах незабавна нужда да се освободя от високите стени. Затворих очи, отчаяно желаех дори и лек повей, зачаках, но не усетих нищо освен все така сухата жега на Танжер, сякаш ме притискаше.
Мина минута, после още една и в тишината, заслушана в дъха си, ме завладя странното усещане, че някой ме наблюдава. Отворих очи и хвърлих бърз поглед към улицата отдолу. Нямаше никого. Само няколко местни, тръгнали към пазара със забързана крачка, не след дълго щяха да затворят пазара.
– Стегни се – прошепнах си, като се върнах към убежището на апартамента.
Въпреки думите си, затворих плътно прозорците с разтуптяно сърце. Погледнах часовника и забелязах, че вече е един и половина. Казах си, че пазарът може да почака.
Знаех, че ще се наложи, ръцете ми трепереха, докато дърпах завесите, за да не допускат дори и най-беглия лъч.
[1] Рифийците са коренното население на планинската област Риф, в която се намира и Танжер. – Б. пр.
[2] Пазар (араб.). – Б. пр.
0 Коментара