„Дневният живот на нощните пеперуди“

Романът на Деница Дилова, „Дневният живот на нощните пеперуди“, който спечели конкурса за роман на „Сиела“, вече е на пазара.

Книгата разказва за Нина Бранкович – забавна, привлекателна, умна трийсетгодишна жена, която е професионално неудовлетворена. След един инцидент чашата прелива и Нина решава рязко да смени посоката на живота си. Заедно със своя приятел Даниел, умен, арогантен, секси гей, се впускат в авантюра, която ще промени живота им завинаги.

 

„Дневният живот на нощните пеперуди” на Деница Дилова е дръзко пиршество на остроумието, абсурда и цинизма на едно време, което на пръв поглед носи цялата свобода на неограничените възможности, а всъщност ни парализира в оковите на добре устроеното ежедневие.

––––-

Г-жо Дилова, как бихте представили себе си пред читателите, на които им предстои среща с първия ви роман?

Аз съм Деница Дилова, живея с децата и съпруга си в Разград. Момичетата са в тийнейджърска възраст и настанаха трудни години. Но като се върна назад, лесни години няма. Прекарвам колкото се може повече време навън, или тичам, или вървя s километри, поне десет на ден задължително. Не понасям навалици и трафик. Не скучая в малкия град. Пиша не от скука, а защото това е единственото, което мога да правя. Също правя хубаво пиле с ориз. Като малка исках да стана актриса, но имам страшна сценична треска.

Имате солиден стаж като журналист. Как се помества той в творческото писане?

Оказа се, че не ме вълнуваше нито една тема, която би трябвало да развълнува журналист във вестник. Не успявах да горя в работата си, събитията, които отразявах, ми се струваха протоколни, досадни и безинтересни. Освен да осмея себе си в тази позиция и да се самобичувам за прахосаните години работа във вестник, по друг начин журналистиката не присъства в литературата, която започнах да създавам.

По какъв начин са свързани писането и личния ви живот?

Много съм суеверна. Интересен момент в творчеството ми е, че каквото напиша и то се сбъдва. Или поне на 80%. Появяват се хора в живота ми с имената на героите от разказите ми, случват се цели сюжети. И хем е страшно, хем ми е хубаво. В романа, с който спечелих награда в първия анонимен конкурс на „Сиела“, напускам добре платената си работа, за да започна по-нискоквалифицирана. Не съм го планирала в живота, но то дойде след два месеца. В началото на годината останах без работа. Естествено, написах разказ, в който един милион ми се изсипва на главата от един таван, така че предстои да видим дали и това ще се случи. На Вселената ѝ трябва време, това е един милион, не се събира лесно, трябва да го вземе отнякъде все пак. Тъкмо и аз да реша за какво ще го похарча.

С какво се занимавате в свободното си време?

Обичам да се грижа денонощно за малки, безпомощни изоставени котенца. Разбира се, и за неоправдани хора бих се грижила, но за тях има достатъчно организации и институции, а за безпомощните котета в контейнери няма. Там аз съм човекът! Приятелките ме наричат „котешка фея“. Котките са по-голямата ми страст, преди футбола и книгите. На мачове ходя, за да наблюдавам хората как се променят там. После се менят пак, след като напуснат стадиона. Това е супер интересен момент! Аз самата също се променям. Човек има нужда да бъде лош, ей така без причина, и футболът извинява това.

Как решихте да започнете да пишете?

Прописах късно, след като видях, че нищо не ме амбицира да се усъвършенствам. Стартът на моето писателстване съвпада с нещо като революция в литературата. Както всяко нещо, писането също търпи еволюция, сменят се поколения, ценности, бийт поколението се смени от дигиталните хора, които прехвърлиха бунта в интернет, а не го направиха свой начин на живот извън мрежата. Същинският им живот е спокоен и уреден. Поезията също претърпя такава еволюция. Новите поети, които ме интригуват, са на улицата, рапърите, сред тях има невероятно ценни късчета поезия, ровя с часове, докато ги намеря. Слушам македонски, руски, български рап. Има малки гении сред тези лирикъл маниаци. За жалост самият стил на музика отблъсква истинските ценители и те никога няма да чуят тези бисери. Разкази почти не чета напоследък. Най-впечатлена съм от промяната, която настъпва при романите. Няма да цитирам нито едно заглавие, но романът търпи революция. Изчезва ценното като основа на романа. Вероятно епохата е такава. Романът става толкова добре изваян стилово, толкова модерен с формата си и толкова циничен, той няма нужда от моралните си стълбове, за да тежи на мястото си. Новаторството е всичко, от което новият читател се нуждае. Защото бунтарят от предната епоха се превърна в човек, който приема света, презирайки го. Остава му единствено съревнованието да презира оригинално, както никой друг.

Виждате ли подобна промяна и извън литературата?

Формите на бунт ще стават все по-малко, а животът няма да бъде обичан като в миналото. Почти сме изкоренили войните от настоящето, но се оказва, че вече се водят климатични войни – това е най-циничната и нагла война, която може да сполети планетата ни. Само безумец би воювал срещу природата. Това е по-лошо от отцеубийство. Вече всичко лошо ще остава скрито и на практика недоказуемо. И безнаказано. Новият човек се помири със света и го възневидя.

Възможно ли е с помощта на литературата да върнем бунта и да победим цинизма?

Това, което искам аз да направя в моите книги, е да връщам непрекъснато лентата назад. Във времето, когато наистина бяхме влюбени в живота и в хората, а не ги консумирахме. Когато бяхме по-наивни и любопитни. Когато не бяхме преяли с информация. В това отношение ще опитам да съм хем модерен, хем назадничав писател. Ще бия спирачките, доколкото мога, пък да видим какво ще стане.

На какви теми искате да пишете оттук нататък?

Нещото, което най-силно ме е вдъхновявало е абсурдът във всяка сфера. А най-абсурдното нещо в живота е любовта. Няма никакво обяснение защо обичаме хора, които не заслужават грам любов. Но това съществува, колкото и пагубно да е за някои. Бог също обича абсурдно този или онзи. Оставих си абсурда в любовта за следващ роман. За някои от интересите си като друидизъм и окултизъм също бих писала в някоя от следващите ми книги. А те няма да са много, може би ще напиша още две-три. Една ще напиша още със сигурност, защото вече съм я започнала. Няма да се пришпорвам като творец. Талантът е посят в нас, не за да го експлоатираме, а за да му се наслаждаваме. Все още съм читател, а не писател. Докато изпипвам следващия роман, през това време ще чета кротко. И в четенето трябва да сме аристократи, дори и никой да не го забелязва. А ако някой го забележи, той е от „нашите“. Обичам играта да е по-сложна, по-интригуваща. Картите са ни раздадени по рождение, но правилата на игрите ги задаваме ние. Не си правя идоли от световните автори, не натрапвам вкуса си, парадирайки с имената на безчет прочетени заглавия. Предпочитам да прошепна тихо някой цитат, от който единици посветени ще затрептят на моята честота. Ще перифразирам един футболен израз – ето затова четенето е велика игра.