„Обичай смело“ е биографията на големия български артист Енчо Керязов, един от най-успешните еквилибристи в цял свят. Премиерата на книгата ще се състои на 28 март от 19:00 ч. в Клуб 1.
„Обичай смело. Разговори с Александра Александрова“ е история, посветена на любовта към цирковото изкуство и преследването на мечтите. Чрез тази книга Енчо Керязов се потапя в спомените си и отново изминава дългия път, по който върви вече 30 години. Разказът тръгва от най-ранните му спомени в спорта и акробатиката, продължава през усърдния труд, който полага, за да се превърне в един от най-добрите еквилибристи в света, не пропуска да запознае читателите с големите хора, срещнали го по пътя към върха, стига до най-пищните циркови световни сцени и накрая прави неочакван завой до общината в град Ямбол. „Обичай смело“ ни припомня колко е важно да сме посветени на онова, на което усещаме, че принадлежим. Колкото и изненади да поднася животът, ако имаме необходимото търпение, накрая винаги ще се озовем при голямата любов, с мисълта за която сме заспивали и сме се будили дълги години.
Енчо Керязов е роден на 15 октомври 1973 г. в Елхово. Започва да се занимава с акробатика на 6-годишна възраст. Завършва спортно училище и влиза в националния ни отбор по акробатика. По-късно става цирков акробат и гастролира в Австрия, Германия, Финландия, Англия, Испания и др., а след 2000 г. започва самостоятелна кариера на еквилибрист. През 2007 г. получава наградата „Сребърен клоун“ на световния цирков фестивал в Монте Карло. Този приз му носи привилегията да подпише седемгодишен контракт с най-престижния цирк на Евросъюза – „Ронкали“ и да бъде най-скъпо платеният български цирков артист в момента. От 2010 г. Енчо Керязов има фондация на негово име, подпомагаща българските таланти в сферата на изкуствата и спорта.
Вълшебната първа среща с цирка, която предстои да промени един живот
Малко неща в този живот са по-вълнуващи от първите срещи. С хората, с приятелите, с любовниците, със себе си. Първото е вълшебно и магично. Привлича те и се влюбваш. Не знаеш какво предстои и ти е непонятно дали и какви усложнения предстоят. А те в един момент идват и ти го знаеш, но първите срещи са нещо интимно. Нещо много лично.
Никога няма да забравя първата си среща с цирка. Бях на пет години. Честно казано, дори не мисля, че имам каквито и да е съзнателни спомени преди този ден. С моето семейство живеехме в село Бояново, което се намира някъде между Ямбол и Елхово. Родителите ми се занимаваха с преподавателска дейност там. Баща ми беше директор в училище за комбайнери и трактористи, а майка ми – детска учителка. Настъпи ден, в който предстоеше да ме заведат на цирк за първи път. Голямо събитие си беше. Трябваше да отидем до Елхово, което е на близо петнайсет километра от Бояново. По тези населени места, особено в малките селца, и до днес сякаш най-голямата атракция са сватбите, музиката и кукерите, които са много популярни в този край. Това е. Няма нищо друго, което да се случва. Появата на цирковата шатра в района сама по себе си беше голямо събитие, невероятна атракция.
Помня, че първото нещо, което изпитах, когато се изправих пред шатрата, беше само и единствено шок. Шок от всичко. Всеки един от детайлите, които бяха пред очите ми, помня и до днес. Най-красивото нещо, което съм виждал. Няма да забравя как се почувствах при вида на голямата палатка, вагоните, караваните… Никога не си и бях представял, че съществуват толкова огромни палатки. Можете ли да повярвате в колко ограничен свят съм живял тогава? Едно село с два автомобила. Сватбата, кукерите. Кукерите, сватбата. Тогава имах едно колело… което дори не беше мое. Сестра ми ми го даваше понякога. И обикалях с него по цял ден, радвах се страшно. Но нищо не може да се измери с усещането от първата ми среща с цирковата палатка. Ами вагоните? Разглеждах ги, зяпнал с възхищение. Виждах, че са пригодени за живеене. Гледах ги в захлас. Сякаш бяха магия. Имаха съвършени малки перденца и верандички. Дори помня, че отпред на няколко места се виждаше и красиво мушкато. Предстоеше ми да прекрача прага на шатрата и животът ми изцяло щеше да се промени. Макар и тогава да не го знаех, усещах, че нещо в мен вече е различно. Още докато разглеждах отвън, вече бях омагьосан от цирка.
Когато направих първата крачка и прекосих прага на шатрата, това, което ме грабна моментално, беше оркестърът. Нямаше нищо общо с музикантите, които бях виждал по селските сватби. Тук нямаше и следа от гайди или кавали. На тяхно място звучаха тромпети и саксофони. Гледах тези красиви, лъскави, златни инструменти, които дори не съм си представял, че съществуват. Направиха ми страхотно впечатление облеклото и вниманието към детайла. Музикантите бяха с бели костюми и всичко изглеждаше великолепно. Около тях се носеше празнично, радостно настроение. В следващия момент изведнъж осъзнах, че програмата вече е започнала. Днес не мога да си спомня детайли от изпълненията на манежа, но като затворя очи, все още ясно виждам трупата на акробати Ковачеви. Изпълняваха номера си под съпровода на народна музика и облеклото им силно наподобяваше класическа носия, но стоеше съвсем различно от всички традиционни дрехи, които познавах. Костюмите им бяха обсипани с пайети и блестящи камъни. Онемях при тази гледка. Всичко това ми се струваше нереално. Сякаш бях попаднал в друг свят. Участваха и деца, които бяха малко по-големи от мен, но се справяха феноменално. Изпълняваха много интересни номера и бях абсолютно поразен от салтата и прецизната им техника. В тази секунда си казах: „Край. Това е голяма магия“.
Слушам как Енчо говори за първата си среща с цирка и не мога и за секунда да си представя, че този човек би могъл да се посвети на нещо друго. Гледам го и наблюдавам очите му. Чувам тоновете на гласа му. Виждам усмивката и детското вълнение, които не може да скрие. Успял е да ги съхрани и до днес. Тепърва предстои да узная цялата му история, но някак, колкото и изхабено да звучи, погледът му наистина се променя само при споменаването на цирковите шатри, костюмите, трупите, музиката… След толкова години продължава да говори с любов за това изкуство. Когато Енчо за пръв път се е срещнал с цирка, аз не съм била там. Не съм била до него в Елхово, дори не съм била родена. Но сега имам усещането, че го познавам. Винаги когато виждам радостта в очите му, в съзнанието ми изплува образът на възхитеното и омагьосано дете, което стои пред палатката в Елхово и все още не знае, че само една малка крачка го дели от вълшебния свят, в който предстои да влезе. Спирам да наблюдавам и продължавам да слушам с усмивка. Защото той още е там. Още е в палатката в Елхово.
Гледах и другите артисти. Отвсякъде изскачаха едни красиви и изящни жени с така пищни костюми и толкова впечатляващи прически и гримове… В онези години бях истински изненадан от това, което виждам. Все пак говорим за времена, в които нямахме интернет и практически беше невъзможно да се докоснем до подобна магия. Това е, което помня от първата ми среща. Тя и до днес си остава специална. Срещата ми с цирка не е като никоя друга в живота ми.
Енчо прави пауза и някак замечтано поглежда встрани. Изчаквам момента и не го прекъсвам. След няколко секунди го питам какво се е случило след тази среща. Защото искам да знам. Любопитно ми е как това малко, вече омагьосано дете е продължило с живота си. Всяко хлапе се ентусиазира от неразбираемата, но опияняваща красота на изкуството. Помня, че аз примерно след „Карибски пирати“ исках да стана пират. Но на следващия ден ми мина. А Енчо е продължил да копнее да бъде пират. И е успял. Гледах го и се чудех дали още тогава е разбрал, че цял живот ще бъде един забележителен пират на манежа…
Всичко зависи от това колко дълбоко влиза желанието в теб. То нахлува изведнъж, а нахлуе ли, няма спасение. В онази секунда аз разбрах, че искам да стана акробат. Видях тези хора, които се превъртаха така красиво, и просто пожелах да вървя по техния път и да бъда като тях. Никога не бях виждал подобни летящи хора. Дори нямах ясна представа дали са акробати, гимнастици или пък просто… летящи хора. Знаех само, че искам един ден да бъда като тях, на тяхното място. Когато се прибрах у дома, веднага започнах да правя кълбета в спалнята и да се премятам така, както мога. На татко не му отне много време да разбере за колко упорит ентусиазъм става дума и много скоро след това вече имах лост в двора…
0 Коментара