Авторът на „Български психар“, „Хрониките на Звеното“ и „Няма закога“ Андрей Велков се завръща ударно 5 години по-късно със зрелищна книга, която всеки трябва да прочете и изживее. По думите на първите й читатели чакането си е струвало, защото „този път той прави с литературата това, което Тарантино прави с киното – превръща го в размазващ шедьовър, след който нищо вече не е същото.“
С „Ерата на паниката“ Андрей Велков действително надминава себе си, пренебрегвайки жанровите граници. Представете си, че Нийл Геймън и Виктор Пелевин преплитат сюжетите и героите си. Припомнете си „Големият Лебовски“ на братя Коен и Херакъл от гръцката митология и ги пуснете в Матрицата. В „Ерата на паниката” невъобразимата реалност се превръща в абсолютна истина, а някои гълъби се оказват натоварени с важни божествени мисии. Главният герой Антон се опитва да живее мирно и щастливо, ала Негово Превъзходителство
Животът го дебне зад ъгъла
в готовност да внесе смут в привидното спокойствие и да създаде ужасяващ хаос и паника.
Красноречиво е мнението на Александър Попов, автор и редактор в ShadowDance и преподавател по научна фантастика в Софийския университет:
„Стремежът на Антон – и на самия роман – хем да си обясни необяснимия модерен свят, хем да го направи на собствения му език, е сякаш най-важният читателски ключ. „Ерата на паниката“ разкрива реалността като илюзия и се родее с „Матрицата“, но също така
държи да разтълкува „дълбоката“ реалност
именно чрез знаците на съвременния, напоен от медии свят. Антон почти неизменно си обяснява фантастичните концепции и ситуации около него с препратки към популярни филми като „Властелинът на пръстените“, „Жокерът“ и „Големият Лебовски“, с личности като Антъни Бурдейн и Тери Пратчет, с механики от аркадни игри в духа на „Mortal Kombat“, и даже с иконични образи като литналия за забивка Майкъл Джордан. Този феномен не е нещо странно и ново, той е естествено развитие в епохата на постмодернизма, когато медийната културна прониква до всяко кътче на ежедневния ни живот и определя тотално границите на мислимото.
Прямостта и безпардонността,
с която Велков използва този език, традиционно заклеймяван като ниска култура, превръща „Ерата на паниката“ в нещо повече от забавен фантастичен сюжет в урбанистичен сетинг. Нарочно или не, текстът е и нещо като автокритика, която можем да четем като безпощадна сатира на собствената ни медийна и политическа култура. И ако постмодернизмът свежда всичко до игра на повърхности и безкрайни вериги от знаци, то източноевропейският киберпрочит на тази тенденция – движението със звучното име турбореализъм – довежда нещата до екстремум и разглежда самата реалност като
колективна халюцинация,
като виртуалност, като код – програмен или просто символен. В тази крехка и самобитна, но много жива традиция се помещават както руският литературен великан Виктор Пелевин, така и българският хакер на човешките души Иван Попов, а струва ми се вече и Андрей Велков. „Ерата на паниката“ поема по малко по-различни пътеки и черпи доста повече от американската фантастика и фентъзи, и въобще от американската популярна култура, но в крайна сметка е роман също толкова заинтересуван от проумяването на символните редове, които предварително форматират преживяването на съвременния свят. В този смисъл наситената с попкултурни препратки проза диша съвсем естествено:
обречени сме да живеем в този свят,
в „това постоянно състезание на плъхове, което представляват животите ни“.
„Ерата на паниката” е мощен и взривоопасен коктейл от оригинални идеи, хумор, ярки персонажи, напрежение, шокиращи обрати… Излиза книга, която не прилича на никоя друга – в момент, който не прилича на никой друг.
0 Коментара