Георги Милков събра най-интересните си истории в книга

На 8 март 2023 г. журналистът Георги Милков празнува своя 50-годишен юбилей. По този повод събра своите най-интересни разкази и приключения в книга – „Истории от ръчния багаж“. Изданието излиза с логото на Книгомания, с обем 520 страници и съдържа 380 снимки, някои от които се публикуват за първи път. От днес книгата се разпространява и в книжарниците.

Само човек, който стои на педя от лицето на Кадафи и се взира в мътния му поглед, привлечен от необяснима фаталистична сила, каквато се усеща от дъното на прясно изкопан гроб на близък човек, може да види, че под веждите му има татуировки. Вероятно белег от бедуинското му минало, когато са вярвали в заклинателната им сила, или някаква по-късна приумица на този фамозен генералисимус на маскарада.

Наблюдавайки в англоезична среда

Христо Стоичков да говори японски,

човек лесно би изпадал в състояние, наречено от социалните психолози когнитивен дисонанс. Най-просто казано – гледаш и не вярваш на очите си. Вместо попръжни от устата на футболната легенда се лее японска реч. Времената на „айн, цвай, дрън“ са отминали безвъзвратно и сам полиглотът Стоичков е ознаменувал залеза на моноезичната култура…

В „Истории от ръчния багаж“ Георги Милков описва не само срещите си с епохални персонажи, но размишлява за интригуващи места и събития, накарали го да се превърне в усърден колекционер на преживявания. Събрал е част от тях, вярвайки, че необичайностите на живота са безбройни, но всеки може да види само толкова, за колкото е бил готов да пристъпи отвъд прага на собствените си предубеждения, а останалото се е изгубило завинаги в миманса на пропуснатите спомени.

„Моите издатели ме убедиха, че 50-годишнината е чудесен повод да изляза с нещо, което съм обещал през годините на толкова много хора. Щастлив съм, че ги послушах, защото това е чудесен начин човек да си отпразнува 50-те години. Вложил съм цялата страст, с която обичам да разказвам“, споделя Милков в участието си при Георги Любенов по БНТ.

В книгата си Георги Милков обособява приключенията си в 11 раздела, като тънкото му чувство за хумор прозира не само в разказите – превърнали се в моментна снимка на времето, а още в самите

заглавия на разделите:

• Стоичков, Кадафи, Путин… Неочаквани срещи с дълго чакани хора
• Истории за кафе, светена вода и автомобилни неволи
• Най-близкият ми Изток
• Шепот от отвъдното
• Задочни разкази за разни особи и персони за чудо и приказ
• Неочаквано в Европа
• Северноафриканска романтика
• Пътешествия из Карибите и Централна Америка
• Към по-далечния Изток
• Прозорец във времето

В „Истории от ръчния багаж“ Георги Милков описва не само срещите си с епохални персонажи, но размишлява за интригуващи места и събития, накарали го да се превърне в усърден

колекционер на преживявания.

Събрал е част от тях, вярвайки, че необичайностите на живота са безбройни, но всеки може да види само толкова, за колкото е бил готов да пристъпи отвъд прага на собствените си предубеждения, а останалото се е изгубило завинаги в миманса на пропуснатите спомени.

Представянето на книгата „Истории от ръчния багаж“ от Георги Милков ще се състои на 23 март (четвъртък) 2023 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“.

Георги Милков е роден на 8 март 1973 г. във Видин. Завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1994 г. още като студент във Факултета по журналистика и масови комуникации започва работа във вестник „24 часа“. През 2000 г. заминава като специален пратеник в Либия заради случая с българските медицински сестри, обвинени за заразяването на повече от 400 деца с вируса на СПИН. Работи по казуса до самия му край през 2007 г. Междувременно е военен кореспондент в Афганистан по време на офанзивата срещу талибаните (2001) и в Ирак (2003–2004). През годините отразява и

изследва различни регионални конфликти,

включително и на Корейския полуостров. През 2013 г. участва в риалити формата „Африка: Звездите сигурно са полудели“, който се снима в Замбия и Ботсвана. Освен по работа Георги Милков е пропътувал хиляди километри из Азия, Африка и Латинска Америка като запален пътешественик. Само с ръчен багаж.

Откъси

Годината 1994-та бе паметна. България стигна до полуфиналите на Световното по футбол в САЩ, а Нелсън Мандела стана първият чернокож президент на Южна Африка. Китай влезе в интернет, а Елцин излезе от Германия. Изтеглянето на последните руски войски от Европа се смяташе за официалния край на Студената война. Дори в Близкия изток новините бяха добри – Арафат, Перес и Рабин взеха заедно Нобелова награда за мир. Исках да пиша за всичко това и започнах работа във в. „24 часа“ само на 21 г., току-що завършил първи курс във Факултета по журналистика. През 2000 г. заминах за Триполи като специален пратеник по случая с българските медици.

Работих по този казус до самия му край през 2007 г.

Междувременно бях военен кореспондент в Афганистан (2001) и Ирак (2003–2004), отразявах и други регионални конфликти, предимно в Близкия изток и Африка. През 2008 г. след пътуване в Северна Корея се посветих на нещо по-различно – проблемите на Корейския полуостров. Попътувах доста из Азия, после и в Латинска Америка, където интересните сюжети те застигат както си вървиш по улицата. Върнах се за по-дълго в Африка през 2013 г., за да участвам в телевизионен риалити формат, който бе повече забавление, отколкото изпитание. В дивото имах интересни срещи с животни и още по-интересни с хора. Предполагам, защото винаги съм бил по-любопитен към човешкия вид.

***

Когато през 2015 г. кацнах в еритрейската столица, не вярвах, че може да има такъв изоставен и забравен град музей. По централния булевард „Харнет“ се нижеха една след друга сгради – перли на архитектурния модернизъм от началото на ХХ век. Толкова арт деко на едно място няма и в Маями Бийч, Флорида! Късно следобед онази половина от населението, която не продължава да пие сутрешния си джин с тоник, заема уличните маси по кафетериите в центъра за един традиционен ритуал, наречен macchiato passeggiata. Макар да звучи претенциозно, това не е нищо друго освен добре унаследена италианска кафе култура.

Пиеш еспресо с млечна пяна в малка стъклена чашка и зяпаш кой минава по улицата.

Възрастните мъже тук по правило се носят с бели ризи, тъмни костюми и шапки тип борсалино, а повечето барове изглеждат като от времето, когато Федерико Фелини се е срещнал за първи път с Марчело Мастрояни. Когато забележат чужденец, местните преодоляват изненадата си само за няколко секунди и го подхващат фамилиарно на италиански: Buona giornata, come stai? И просто няма излизане от този филм, докато не настъпи времето за режима на тока. Тогава бумтенето на генераторите влиза в оглушителен спор с илюзиите за „долче вита“. Да, в Еритрея времето наистина е спряло, както впрочем и електричеството, и топлата вода.

****

През 2016 г. се заех да разчиствам бюрото и шкафовете, които ползвах повече от 20 години, защото редакцията на вестник „24 часа“ трябваше да се изнесе от Полиграфическия комбинат в София на друг адрес в центъра на града.

Ровейки, се натъкнах на неочаквани неща, които дори не предполагах, че съхранявам. Намерих един непокътнат бонбон от Северна Корея, цял плик с листа от кока, докарани от Перу с президентския самолет, и копие от писмо на Евгения Живкова до полковник Кадафи, което започваше с думите: „Приятелю на моя дядо и баща“.

От всяко чекмедже, отвор и ниша надничаха всевъзможни изненади. По отдавна забравени причини притежавах програма и устав на Кюрдската работническа партия ПКК. Разгърнах малкото червено книжле и от него изпадна моя снимка с Дженифър Тили, номинирана за „Оскар“ след ролята си във филма на Уди Алън „Куршуми над Бродуей“.

После попаднах на кутийка, пълна със значки с Мао Дзъдун. Ето къде са били! Навремето ги бях обещал на Миряна Башева, но все не можех да ги намеря. Имах и фланелка с щампования лик на Саддам Хюсеин от последния му референдум през 2002 г. Явно ми бе хрумнало да увия с нея вместо уплътнение и изолация една прекрасна погребална маска на племето йоруба, домъкната от Нигерия в началото на хилядолетието.

От същото място извадих вехто томче с поемата „Дон Жуан“ от лорд Байрон, което кой знае от кога лежеше там заедно с конституцията на Ислямска република Иран и прихванати с големи кламери ксерокопирани уроци по суахили.

Намерих два ключа от хотели, които явно бях забравил да върна на рецепцията, преди да отпътувам. Първият бе от стая в хотел „Ел Пардо“ в Лима. През 2008 г. бях там заради срещата „Европейски съюз – Латинска Америка“. Ония листа от кока, на които се бях натъкнал по-рано, бяха именно от това пътуване. Тогава с колеги накупихме от тамошния кооперативен пазар десетина кила шума и всевъзможни продукти от „свещените листа“ на племето аймара. Ей така, за подаръци на близки и приятели. То какво друго да донесеш за спомен от Перу…

Другият невърнат ключ бе електронна карта от апартамент на 32-ия етаж на хотел „Корийо“ в севернокорейската столица. С него в същия плик имаше билет за представлението „Ариранг“, няколко хиляди непохарчени вона и изрезка от стар брой на вестник „Пхенян таймс“.

Това разравяне продължи с дни. Бюрото ми бе като гробницата на Тутанкамон – наблъскано с всевъзможни предмети, които, колкото на него му бяха притрябвали след смъртта, толкова и на мен – приживе. Но и в двата случая намерените артефакти предразполагаха към размисъл. В Тутанкамоновия случай възбуждаха въображението на археолози и историци, а в моя ме ръчкаха да свържа изтънелите и на места скъсани нишки на спомените си с онова плетиво от случки и събития, на които сам бях станал свидетел.

От намереното отделих по-интригуващите експонати и започнах да ги разглеждам внимателно. Сякаш никога не са били мои и сега ги виждам за първи път. Удивително е колко много неща бях домъкнал през годините в ръчния си багаж. И всяко от тях имаше история…