Георги Томов: Душата е маята на текста

Георги Томов ми беше познат повече като брата на писателя Петър Делчев и като Лу Касиди от Фейсбук. Преди година-две обменихме разкази от първите си сборници – неговият „Не беше тук и си отиде” понесе много заслужени похвали заради лекотата на писане и чисто човешките сюжети, а също и поради хумора, който Томов владее. След което наскоро съдбата ни сблъска челно в конкурса за нов български роман на „Сиела”. Този сблъсък, наместо да ни раздели като конкуренти, се оказа, че е съдбоносен в личен план. С Жоро Томов станахме приятели. И то точно когато отличените ни ръкописи се превърнаха в книги. Всеки един от нас прочете книгата на другия и нямаше как да останем безразлични.

„Докато дишам” е роман, който трябва да бъде прочетен. Защото той съдържа всичко онова, от което би се развълнувал дори най-капризният читател – любов, навързани сложни сюжетни линии, позиционирани в няколко европейски държави, отлични диалози, пикантни секс-сцени, криминални типове, и разбира се, много екшън. Романът на Георги Томов разказва истинска история, което го прави в пъти по-привлекателен. Разказва я заедно с една дама, която той дори не бе виждал на живо. Съвместната им работа с Дейна Бренченс, която е съавтор, е протичала по интернет. А първата среща на двамата „очи в очи” се случи на премиерата на „Докато дишам” в Пловдив.

И това е абсолютната истина, бях там, видях!

Някои започват да пишат от скука, други – защото много четат, и си казват „Ха, че то и аз мога така”. Вероятно някои пишат по неизбежност. Ти защо прописа?

Когато ни застигна световната криза и бизнесът замря, аз се озовах с много свободно време. Десет и повече години преди това бях написал няколко страници от нещо, наречено „Черна жигула“. Прочетох си ги – смях се с глас и реших, че мога да пиша за собствено удоволствие. Като читател съм изключително критичен. Писателите, към които нямам забележки, се броят на пръстите на дясната ръка на пенсиониран дърводелец. След като човек иска нещо добро за четене според собствения му уникален вкус, то защо да не си го напише?

Сега, когато се справи успешно с най-трудния жанр – роман, сигурно ще пишеш само романи.

Още преди романа имам готови разкази за нова книга, но не исках да издам последователно два сборника, заради неизбежните сравнения. Разкази, роман, разкази, роман – такава ще е схемата, като на сватба. И тук-таме сценарий.

Не може да не си пробвал поезия. Всеки пробва…

Пробвал съм. Не мога да кажа, че разбирам от поезия, но боравя добре с думите, имам чувство за ритъм, но, пишейки в мерена реч, не мога да обуздая чувството си за хумор. Поради което се получават все текстове като за чалга песни. Какво ми остава, освен да се престоря, че го правя нарочно?

На премиерата на „Докато дишам” ти обяви, че заедно с Дейна Бренченс сте спестили 5% от истината за историята, която оживява отново в твоя роман. Разкрий ни още нещо от спестеното или поне сподели, какво ви накара да го спестите?

След „Не беше тук и си отиде“ все ме питаха колко от написаното е „истина“. Казвах, че истината е 95%. Значи измислицата е 5%? – правеха се елементарни сметки. Не, 5% е спестената истина. В романа е същото. Но нека уточня: истината никога не е еднозначна, чиста, абсолютна. Тя винаги е относителна и облечена поне в няколко ката лъжи. Освен това има различни видове истини: историческа – извлечена от много и различни документи; журналистическа – базирана поне на два източника; има и литературна истина. Последната зависи само и единствено от фантазията на автора и умението му да придава автентичност и достоверност на художествената измислица. В тази връзка и в предишната ми книга, и в „Докато дишам“ има подсказки, че това все пак е литература, а това се прави най-добре с числа.

Но да обясня за 5-те процента спестена истина – в мислите и чувствата на всеки човек има подмоли, в които не трябва да се бърка – по една или друга причина. Не е морално, не е здравословно или просто не е красиво. Големи риби се крият там, но по-добре да не виждат бял свят.

Обикновено писателите не са като музикантите, по-егоцентрични са. Би ли писал отново в дует?

Да, стига да реша, че има смисъл. За мен това е възможност да ползвам достоверна  информация и най-вече автентични усещания. Трудно се пише за Холандия, без да си живял там. Или Бразилия, Щатите… То, ако се замислиш, същото важи и за Бусманци…

По-лесно се пише за чуждите драми, нали? Когато не трябва да вадиш твоята собствена семейна история и всички неща, които хората си влачим от детството…

Точно така, в собствените семейни „шавари“ не бих навлизал не в 5%, а поне в 55%.

Романът ти би бил интересен във всяка една държава в момента. Героите биха могли да са от всяка една националност. Това би ли го направило по-успешен?

Романът би бил тотален бестселър, ако е писан на английски или някой от скандинавските езици. Бестселъри се пишат и на испански, и на френски. Добри неща – на всички езици. Не слагам знак за еднозначно равенство между продажби и достойнства.

„Докато дишам” си е почти готов сценарий за филм. Ще чакаш някой да те потърси и да го реализира, или ще търсиш сам начини?

„Докато дишам“ не е само роман, то е по-скоро „проект“. Не обичам тази дума, но в случая е точна. Ще направим каквото можем за това романът да излезе извън страната под една или друга форма. Но, разбира се, би било добре, ако бъде филмиран тук – така компромисите с истински важните неща в него биха били по-поносими.

Кое е най-лошото, което си чул за твой текст или книга? И кое е най-хубавото?

Лошите неща не ги помня. За „Не беше тук и си отиде“ Иван Богданов написа нещо от сорта, че този път „не дошло“, но пък „си заслужава парите“ – това за мен е много важно, не искам да ограбвам никого. А истинска добра оценка е разказаното от Веселина Седларска в „Какво четеш“ – съпругът й отишъл на зъболекар с моята книга, чакал два часа и отстъпил реда си, за да си дочете разказа.

Чух те на премиерата на книгата ти да казваш „понеже има нещо над нас”. Интересуваш ли се какво е точно, би ли дълбал в тази посока, или просто вярваш в него и това ти стига?

Така се случи в живота ми, че за три дни от атеист (или поне агностик), повярвах в „нещото над нас“. Тази вяра не дава „дивиденти“, поне не и на този свят, но носи утеха. Но като цяло, за да обхванем необятното, освен тонове разум е необходима и капка вяра. Но като се замисля, лудост също би свършила работа… Дали това не е причината да се счита, че лудите са по-близо до Господ?

Колко време прекарваш в интернет?

Прекалено много и всъщност недостатъчно. Дори когато работя нещо сериозно, влизам за кратки почивки в нета.

Деформират ли ни се възприятията, очакванията от това, което търсим в мрежата? Свикнахме ли да ни е по-лесно?

О, много по-лесно е, особено за творческите професии. Същевременно е много по-трудно. Да речем – пееш. Записваш се и цял свят може да те види и чуе. Но светът вижда и всички, които са по-добри от теб. Ти също ги виждаш…

Имаш прекрасна съпруга и двама синове. Критикуват ли книгите ти, търсиш ли съвет от тях?

С първата ми книга беше трудно – от една страна, те не приемаха сериозно моето писане, пък и тя беше прекалено „автобиографична”. За романа – разказвах го на съпругата си и единия си син още в процеса на работа, а другият ми син го прочете в завършен вид. Каза: „Страхотен е, ти си българският Гай Ричи!“ Много ме зарадва.

Как се виждаш след десет или петнайсет години, с какво се занимаваш?

Основно с писане, защото ми доставя удоволствие. Науката също ми доставя удоволствие, но истинската наука изисква колективна работа и много средства. А писането се нуждае от един мозък и един компютър. И Душа. Маята е душата на хляба, душата е маята на текста. Без мая хлябът става клисав.  Без душа написаното е тричаво и нагарча.