„На острова климатът беше мек и природата беше толкова пищна и зелена, че живеехме навън през повечето време. Сновяхме из джунглата, скачахме в потоците, катерехме се по дърветата чак до вечерта. Близо до къщата ни имаше пътека, която водеше до един хребет, който за нас беше най-високата точка не само на острова, а и на цялата планета. Оттам наблюдавахме ястребите, които се рееха в небето, а в ясни дни виждахме морето, което проблясваше в далечината, отвъд огромния зелен килим. Понякога усещахме вкуса на солта във въздуха, а в други дни въздухът беше сладък като карамелизирана захар и сметана. Не обикновена, а онази гъста и лъскава, която е вкусна сама по себе си. Като момиче, едно от любимите ми неща беше да седя на някоя скала с изглед към долината и да имам купичка прясно разбита сметана. Чувствах се, сякаш седя на ръба на небето и ям от облаците…“

Един от най-известните пуерторикански плажове

„На острова научих, че храна, приготвена с любов, засища не само тялото, но и душата.“

„- Ужасно е да спасиш живота си, но да загубиш душата си – изрече загадъчно старицата. – По-лошо е дори от това да умреш след дълга и мъчителна агония.“

„Не разбирам защо татко каза така. Мама не е изчезнала. Лола се зачуди как да обясни това на внука си. Направи му знак да дойде до нея, докато тя пускаше кокалите в тенджерата един по един, а те падаха на дъното и се скриваха в тъмната течност. Сосът ги покрива и ние вече не ги виждаме, макар че те са в тенджерата – обясни старата жена. – Понякога и с хората става така. С течение на годините ги покрива тъга, гняв, болка и другите вече не ги виждат, но те все още са там. Мисля, че баща ти е имал предвид точно това…“

„Почти бяха приключили с вечерята, когато се появи Глория. Отначало си помисли, че е объркала къщата. Гледката на толкова много горящи свещи я замая, а уханието на храната беше едновременно опияняващо силно и познато. Всичко това сякаш изведнъж пробуди сетивата й… И тя отново стана малкото момиченце на острова, усети топлата прегръдка на тропическия бриз и сладостта от любовта и копнежа, които изпитваше там. Инстинктът я подкани да се наслади на усещането още малко, но тя не можеше да си го позволи, защото й предстояха по-неотложни неща…“

„- Знам, че съм ти говорила много за Пуерто Рико – започна бабата. – Но споменавала ли съм ти някога, че на този остров има по-красиви жени, отколкото където и да било другаде по света?

– Не, бабо, това не си ми го казвала – отвърна Себастиан.

Червенокосата й глава закима уверено.

Сякаш Бог е решил да постави най-скъпоценните си бижута в една красива кутия, за да ги пази там. Обаче за онези от нас, които не бяхме благословени с такава красота, това представляваше сериозно предизвикателство. Разбираш ли, много рано в живота си разбрах, че ако се надявам да си намеря свестен съпруг, ще трябва да разчитам на нещо различно от красотата. Може би Бог не ми беше дал красиво пищно тяло, но ме беше дарил с нещо друго… – Баба му посочи главата си и се усмихна. – Беше ме дарил с неизтощим ум. А това е много по-силно от красотата, защото позволява на жената не само да намери своя любим, но и да го задържи.”

„- Кухнята е сърцето на дома – казваше му често Лола. – Когато домът има топла кухня, в която се готви често, можеш да бъдеш сигурен, че семейството, което живее там, ще бъде здраво и силно.“

„Докато довършваха подреждането на масата, Лола успя да обясни на внука си любовта така, както тя я разбираше. Това е, каза му, богата и сложна смесица от различни емоции, мистерия от желание и копнеж, в която има от всичко по малко. А заради божествената й природа тя не се поддава на разбиране от хората.“

„Момчето забеляза, че бялата й коса беше започнала отново да расте и яркоягодовият цвят беше избледнял до заскрежено розово. След няколко седмици тя щеше да изглежда като преди и когато той си помисли за тогавашния им живот, изпита някаква смътна празнота. Доставените порции храна, изкуствените свещи, дългите следобеди, прекарвани в бъбрене за незначителни неща… Преди беше толкова спокойно, но сега това време му се струваше като мрачно празно съществуване. Той предпочиташе новия, пълен с цветове живот, който си бяха създали, неговия разкош от ухания, аромати и истории, които бяха трептящи и живи…“

„- Наистина ли мислиш, че когато умрат, хората отиват в рая, бабо?

–  Разбира се – отвърна тя и седна по-изправено на стола. – Но не смятам, че раят е такъв, какъвто го описват в църквата или във филмите – с блестящи порти и ангели, които свирят на златни арфи, седнали на големи пухкави бели облаци, и всички останали глупости…

– Тогава какво е?

– Ще ти кажа какво е раят според мен – замислено рече тя. – Има точно такава маса и всички, които обичам или някога съм обичала, седят около нея. Наслаждаваме се на пиршество, което сме подготвили заедно, и се смеем и си разказваме истории, от време на време плачем по малко, но като цяло си прекарваме страхотно. Това е раят за мен – каза баба му усмихната.

Аз… Аз харесвам твоя рай, бабо – заяви Себастиан. – Това е най-прекрасният.“

 

Сесилия Самартин:

Мисля, че готвенето в голяма степен прилича на писането, а четенето – на яденето. И двете неща трябва да се правят с любов, за да стигнат до душата на човек

Какво представлява пълното щастие за теб?

Усещането, дълбоко в сърцето, че живея живота, за който съм предопределена, и изпълнявам мисията си.

Кой е най-големият ти страх?

Загубата на любимите хора.

С коя историческа личност се идентифицираш в най-голяма степен?

Ане Франк. Прочетох дневника й, когато бях на тринадесет, и това и до днес продължава да е едно от най-вълнуващите литературни преживявания в живота ми. Макар че чак след години осъзнах, че именно тя ме е вдъхновила да започна да пиша.

Кой е най-големият ти недостатък?

Понякога съм прекалено критична към себе си и към другите.

А най-положителното ти качество?

Когато не съм прекалено критична, мога да видя най-доброто в другите, а понякога и в себе си.

Кой е любимият ти литературен герой?

Жан Валжан от „Клетниците“.

Кои три качества са най-важни за теб?

Честността, добрината и смелостта.

Откъде черпиш вдъхновение за написването на романите си?

Обичам да се разхождам, да медитирам и да се моля. Съсредоточавам се върху живота на пациентите си, за да проясня съзнанието и да прочистя душата си. Опитвам се, помагайки на някого другиго, да забравя за себе си. Именно по този начин черпя вдъхновение и нови идеи, така че да не повтарям едни и същи послания.

Как протича един твой работен ден?

Ставам много рано – към 5,30, и излизам да се разходя на чист въздух. Пиша предимно от сутрин до обед, а следобедите ми са посветени на психотерапевтични сеанси. За мен е много важно да имам работно заглавие, независимо дали ще бъде променено на по-късен етап или не, защото то ми помага да се съсредоточа. Докато пиша първоначалните си чернови, давам пълна свобода на идеите си – напълно забравям да редактирам или структурирам. Стремя се да пиша честно за неща, които наистина ме вълнуват. Когато реша, че съм готова, оставям черновата настрани за известно време, преди да я прочета отново и преработя.

Какво е посланието ти към читателите на книгите ти?

Вярвайте в мечтите си и не позволявайте на нищо и никого да ви обезкуражи. Мечтите се раждат в душите, но трябва да бъдат закриляни и подхранвани, защото без тях животът няма смисъл.

Разкажи ни повече за романа „Мофонго: ароматът на душата“, с който постигаш световен успех.

Идеята за сюжета ми хрумна една сутрин, след като станах от сън. В основата на романа е схващането, че за да живеем пълноценно, трябва да преминем през страданието, но болката и усилията си заслужават. Вярвам, че именно променяйки се, откриваме верния път и се доближаваме до истинската си същност.

Традиционното пуерториканско ястие мофонго

Кое е най-важното послание на книгата?

В живота има много неща, които ни мотивират да се променяме и да израстваме духовно, но само любовта и страданието могат наистина да ни променят.

Съдържа ли книгата автобиографични елементи и ако да – кои са те?

Мисля, че никой писател не може напълно да избяга от себе си, докато създава творбата си. В случая с „Мофонго“ съм заимствала образа на баба си за създаването на този на Лола. Самата аз имах любяща баба, която ме подкрепяше и ми помагаше да се справям в училище, когато не владеех добре езика и бях обект на непрестанни подигравки. В уютната й кухня намирах убежище от външния свят.

Кой е любимият ти персонаж и защо?

Всички са ми скъпи, защото съм вложила частица от себе си в създаването им. Най-любим обаче безспорно ми е Себастиан. Най-трудна за създаване беше баба Лола. Тя крие много тайни, но действията й, макар и обвити в мистерия, са ръководени от дълбока любов. Любов, която поддържа баланса между тъмнината и светлината, чието пресъздаване представляваше огромно предизвикателство за мен.

Има ли прототип Себастиан, или образът му е изцяло плод на въображението ти?

Преди много години, докато работех по програмата за подпомагане на семейства в затруднено положение в Лос Анджелис, се запознах с едно момче с вроден сърдечен порок. Казваше се Фреди и беше много крехък на вид, но донесе огромна радост на семейството и близките си. В него имаше нещо специално – беше невероятно смел, винаги усмихнат и умееше да се радва на живота. Споменът за него ме ръководеше в създаването на образа на Себастиан.

Лола казва, че храната, приготвена с любов, не само засища тялото, но и изцелява душата. Наистина ли смяташ, че храната е толкова важна?

О, да! Обожавам да готвя пуерторикански и кубински специалитети за съпруга, семейството и приятелите си. Обичам да готвя почти толкова, колкото и да пиша! Мисля, че готвенето в голяма степен прилича на писането, а четенето – на яденето. И двете неща трябва да се правят с любов, за да стигнат до душата на човек.

Към книгата има приложение с рецепти, пробвала ли си някои от тях?

Да, това са стари и изпитани семейни рецепти, които ни помогнаха да съхраним културата си в една чужда страна. Вярвам, че традиционните кубински и пуерторикански ястия притежават силата да сплотяват и лекуват тялото и душата. Винаги съм искала да включа рецепти към романите си, за да дам на читателите възможност да съпреживеят историята и в друго измерение. Пробвала съм всички рецепти, с изключение на тази с агнешкото, и гарантирам, че са страхотни!