Изкуството да четем мисли

„Изкуството да четем мисли“ запознава читателя с начините, по които може да долавя чувствата и противоречията в поведението, да открива кой с кого флиртува, кой прикрива мислите си или направо лъже. Заедно с това научаваме и как можем да „контролираме“ другия, да му влияем и да му „предаваме“ нашия начин на мислене. Винаги само за добро – за да го успокоим, за да му внушим кое поведение е по-подходящо за него.

Авторът предупреждава, че не става дума за някаква магия или мистика или измама, и блестящо доказва твърдението си. Четенето на мисли се опира на редица психологически несловесни сигнали, на езика на тялото – стойка, промени в изражението, неволни движения, както и, разбира се, на съдържанието на думите ни и на начина ни на изразяване. Всичко това издава как човекът се чувства в момента и какви мисли му минават през главата.

Колкото до използваните методи, читателят научава как се създава рапὸрт, какво е сугестия, как пълноценно да използваме сетивата си, как „да пускаме котва“ и още много други ценни умения. При това съвсем приложими.

Роден през 1971 година, Хенрик Фексеус

е популярен шведски менталист и писател, експерт по езика на тялото и невербалната комуникация. Завършил е философия, автор е на 7 книги по практическа психология, преведени на над 30 езика, както и на няколко романа. В съавторство с грандамата на скандинавската криминална литература Камила Лекберг той създава брилянтния трилър „BOX”, постигнал феноменален успех.

Откъс

Първа глава

В която разкривам какво всъщност имам предвид, като използвам такъв странен израз
като „четене на мисли“, къде е сглупил Декарт и къде започва всичко.

Четене на мисли?

Определение на понятието

Вярвам напълно във феномена четене на мисли. Според мен в него няма повече мистика, отколкото в способността да разбираме какво ни казват другите, когато използват думи. Всъщност мистиката тук е може би дори по-малко. За мен четенето на мисли не е спорна тема. Това е по-скоро обикновена, ежедневна дейност.

Нещо, което всички правим, постоянно, без да обръщаме внимание. Естествено, можем да го вършим с повече или по-малко успех и повече или по-малко осъзнато. Убеден съм, че ако знаем какво правим и как го правим, можем да се упражняваме да го правим още по-добре. Ето защо и написах тази книга.

Така че какво всъщност правим?

Какво имам предвид, като казвам, че четем мислите си? Какво означава самият израз „четене на мисли“?

Като начало, искам да обясня какво не означава. В психологията има нещо, наречено четене на мисли (или mind reading), и то е една от причините много двойки да ходят на терапия. Случва се единият човек да приема, че другият може да чете мислите му.

Ако наистина ме обичаш, трябваше да се досетиш, че не искам да ходя на онзи купон, въпреки че казах да!

Или:

На него не му пука за мен, иначе щеше да разбере как се чувствам.

Такива изисквания за четене на мисли са по-скоро проява на егоцентризъм. Друг случай е, когато човек приеме, че може да чете чуждите мисли, но вместо това
проектира собствените си възгледи и оценки върху някого другиго.

О не, сега тя ще ме намрази.

Или:

Сигурно е направила някоя глупост – защо иначе ще се усмихва така?

Такива предположения се наричат „Грешката на Отело“ (по-нататък ще стане ясно защо). Но това е друга тема. Нямам предвид нищо подобно, когато говоря за четене на мисли.

Голямата глупост на Декарт

За да разберете четенето на мисли, което ще обясня след малко, е важно първо да разберете една друга концепция. Философът, математик и учен Рене Декарт (известен още и с латинското си име Картезий) е интелектуален гигант от седемнайсети век. Осъществената от него революция в математиката и западната философия ни въздейства и до днес. Декарт умира през 1650 година от пневмония в Стокхолмския дворец, където е поканен като учител от кралица Кристина. Дотогава той бил свикнал да работи от топлото си, уютно легло, както подобава на един френски философ, така че щом дошла зимата, студеният каменен под на двореца, за жалост, но и разбираемо, му видял сметката.

Декарт постигнал множество велики неща, но успял и доста да се изложи. Малко преди да умре изказал идеята, че умът и тялото са две отделни неща. Трудно би могъл да изрече по-голяма глупост, но вече бил спечелил интелигенцията с духовити soundbites* като Cogito ergo sum (Мисля, следователно съществувам), така че странната (и, според мен, по същество религиозна) идея, че човек се състои от две противоположни
субстанции, душевна и телесна, била

възприета от останалите учени ей така, по инерция.

Разбира се, имало и такива, които смятали, че греши, но техните гласове били заглушени от овациите, възхваляващи „прозрението“ на Декарт. Едва в модерните времена биолозите и психолозите, начело със световноизвестния невролог Антонио Дамазио, успяват научно да докажат обратното.

Днес знаем, че тялото и мозъкът всъщност са неразделно свързани както в биологично, така и в психическо отношение.

Възгледът на Декарт обаче бил толкова разпространен, че дори и днес се счита за общоприета истина. Въпреки че много лайфстайл списания публикуват просветни статии със заглавия като „Смехът ни прави по-умни“ или „Физическите упражнения подпомагат творческото мислене“, ние продължаваме да се придържаме към идеята на Декарт. Повечето от нас все още правим разграничение, макар и неволно, между тялото и мисловните си процеси. За да бъде разбираема останалата част от тази книга, е важно да се проумее, че реалността е друга, макар и това първоначално да може да ни се стори странно.

Ето как стоят нещата.

Дори една едничка мисъл не може да ви дойде на ум, без в тялото ви да се случи нещо. Когато мислим, в мозъка ни протича електрохимичен процес. За да се появи една мисъл, определени мозъчни клетки си пращат сигнали съобразно различни модели. Ако това е мисъл, която ви е идвала и друг път, например някой спомен, то моделът вече е използван, и единственото, което правите, е да го повторите. Ако мисълта е чисто нова, тогава изграждате нов модел/клетъчна мрежа в мозъка си. Този модел на свой ред влияе например на отделянето на хормони (като ендорфините) в тялото и автономната (или вегетативна) нервна система. Автономната нервна система пък управлява неща като дишането, големината на зениците, кръвообращението, потенето, изчервяването и така нататък.

Всички важни мисли влияят на тялото

ви по някакъв начин. Понякога това си проличава особено ясно. Ако изпитвате страх, устата ви пресъхва, а притокът на кръв в бедрените ви мускули се увеличава, за да можете да избягате. Ако ви минават еротични мисли за касиерката в супермаркета, ще забележите други много явни реакции в тялото си – въпреки че това са просто мисли. Понякога пък, обратно, реакциите са толкова слаби, че са незабележими с просто око. Но винаги ги има.

С други думи, дори само чрез наблюдаване на телесните промени, които настъпват у хората, можем да си изградим добра представа за това, как се чувстват те, какво изпитват и за какво мислят. Ако упражнявате наблюдателните си способности, ще започнете да виждате неща, които по-рано са били твърде дискретни, за да ги забележите.

Тяло и душа

Но това не е всичко. Не стига, че мислите ни се отразяват върху тялото ни, ами се твърди, че обратното също важи. Това, което правим с тялото си, влияе на умствените ни процеси – дори на чувствата ни. Лесно можете да проверите дали последното твърдение е вярно. Направете така:

• Стиснете челюст.
• Свъсете вежди.
• Вперете поглед в някаква точка пред вас.
• Стойте така десет секунди.

Според мнозина учени, когато направите това, много скоро ще почувствате, че започвате да се ядосвате. Защо? Ами, защото това са същите движения, които правите с лицевите си мускули, когато ви изпълни гняв. А чувствата не са само в главата. Също като другите ни мисли, те обитават цялото ни тяло.

Ако активирате мускулите, асоциирани с конкретно чувство, то активирате и преживявате и самото чувство, тоест умствения процес – който на свой ред се отразява на тялото. В този случай, по-конкретно на автономната нервна система. Може би не сте забелязали, но ако сте направили горния тест, пулсът ви се е повишил с 10-15 удара в минута. Възможно е притокът на кръв до дланите ви също да се е увеличил и в такъв случай сега може би усещате, че те са станали по-топли, или дори боцкат.

Как е станало това?

Правейки описаните мускулни промени, съобщавате на нервната си система, че сте ядосани. И voilà.

Както виждате, работи и в двете посоки. Съвсем логично е, като се замисли човек. Всъщност всичко друго би било доста странно. Като мислим, влияем на тялото си. Като правим нещо с тялото си, влияем на мислите си. Ако все още ви се струва, че не е така, причината може да е, че с думата „мисъл“ най-често се има предвид някаква форма на нематериален процес, докато думата „тяло“ означава физически обект.

Може и да ви е трудно да се съгласите, че чисто физиологически няма голяма разлика между умственото изживяване на насладата от хубава музика и физическата реакция на потене в горещ летен ден. Но и двете събития имат както телесни, така и мисловни аспекти.
Мога да го кажа и по друг начин: не можете да мислите, без това да повлияе на биологичните ви процеси. А те протичат и в мозъка, и в целия организъм. Тоест във вас. С други думи – забравете Декарт.