„Животът на Костас Венетис“ е, както казват критиците, един роман, който хваща читателя от първата до последната страница. Той има ритъм, сюжет, напрежение, а също и морал.
През деветнадесети век младият Костас Венетис, който прекарва детството си като послушник в манастир в Гърция, претърпява грандиозна метаморфоза, нещо като демоничен обрат (с високомерието на суперчовека на Ницше). Започва да странства през цветни светове, преживявайки мизерията и обаянието на Истанбул, екзотиката на Букурещ, революционния кипеж на Париж, великолепието на Виена и меланхолията на Венеция, като се смесва с всички социални класи. Под влияние на Злото, героят се лашка в различни крайности, в които содомия и интертекстуална игра, насилие и изискан естетизъм, кабала и теория на конспирацията, художествена литература и исторически факт, убийство и Едипов комплекс, се преплитат, за да сформират разказ за сътворението, замаскира като трилър. Разказ , който препраща „Животът на Костас Венетис“ към декадентскатите традиции на деветнадесети век.
След седмина румънски автори, представени с десет техни заглавия вече публикувани от „Парадокс“, Октавиан Совиани е поредната литературна изненада, която издателството поднася на читателите си.
Октавиан Совиани е получава Наградата на съюза на румънските писателите цели три пъти – и за своята поезия, и за литературната си критика – през 1994 г., 2001 г. и 2008 г. Неговото творчество е преведено на френски, испански, английски, немски, унгарски, полски, италиански и словенски. Роден е през 1954 г., учи филология в Клуж и е бил член на редакционната колегия на списание „Echinox“.
„Животът на Костас Венетис“ излиза с печата на издателство „Парадокс“, превод от румънски Ванина Божикова, като част от проекта: „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“.
Предлагаме ви откъс от книгата:
Костас замълча.
Протегна ръка към бутилката с вино и отпи дълга глътка. Дадох си сметка, че се е уморил. Брадичката му трепереше леко, а челото му беше плувнало в пот. Дишаше с хриптене, разтворил широко уста като риба на сухо и аз се уплаших, че няма да успее да довърши разказа си.
Строполи се тежко между завивките и ми нареди да го завия.
Седнах до него на края на леглото, развълнуван от съня с гилотината, който ми припомни една случка, която се беше случила преди около две години, когато с Костас Венетис обикаляхме френските градове.
Тук илюзионистките му номера не се радвха на същия успех както в Италия. Понякога зрителите изрично искаха от него да разкрие тайната на ужасяващите си фокуси, искане, на което Костас Венетис отговаряше единствено с презрителен, изпълнен с омраза поглед, ето защо монетите се трупаха бавно, от някои места ни гонеха, на други ни заплашваха с бой.
Бяхме напуснали Париж, решени да поемем на юг, където Костас се надяваше на печалба, и за няколко дни спряхме в един град с мрачни сиви сгради. Провеждахме представленията си в едно кафене на Оръжейния площад, пред отегчени рентиери, които бяха способни да прекарват цели следобеди пред чаша двойно кафе с лед с очи, вперени в уводната статия на някой глупав вестник.
Костас се беше отказал от обичайните си фокуси: тесте карти и чифт зарове бяха заели мястото на прилепите и усойниците.
Няколко посредствени трика осигуряваха бифтека ни за вечеря и половинката вино.
Работите ни вървяха задоволително.
В един момент забелязах, че от няколко дни Костас е много разсеян и на няколко пъти се случи да сгреши съвсем лесни номера, което предизвика подигравателни усмивки сред еснафите, които зяпаха нашето представление.
Видях, че е обзет от някакво странно нетърпение, сякаш трепетно очакваше нещо да се случи. Започна да ми говори сопнато, а една вечер преди вечеря най-неочаквано ми зашлеви няколко шамара, защото му беше скимнало, че съм се загледал похотливо в циците на една продавачка на риба.
В продължение на няколко дни по никакъв начин не можех да угодя на Костас Венетис.
После, една сутрин ме събуди с няколко ръгвания в ребрата и ми нареди да го последвам.
Още не се беше развиделило и студена мъгла проникваше до костите през пелерините ни.
Видях, че се отправяме към Оръжейния площад.
Тук се беше събрало смълчано множество. Под светлината на факлите разпознах няколко от начумерените мутри на рентиерите, които наблюдаваха отегчено фокусите на Костас Венетис. Някои бяха дошли с жените и децата си, на които шепнеха нещо в ушите.
Дъждът барабанеше по разтворените чадъри. Струи вода се стичаха по мрачните витрини на дюкяните.
Очите на всички бяха вперени в единия край на площада, където под ръководството на екзекутора, който се криеше под огромен чадър, няколко яки помощници издигаха гилотината.
Костас трепереше. Гледаше с жадни очи към уреда за обезглавяване, след това започна да говори въодушевено (той, който никога не заговаряше непознати) на мъжа до себе си: набит рентиер, който криеше очите си зад очила с опушени стъкла. Говореше нещо за шейсеткилограмовото острие, което е добре да падне между втория и третия прешлен. За начина, по който трябва да се завържат ръцете на осъдения, така че шията да е добре изпъната.
Всеки палач, който уважава себе си, винаги завързва собственоръчно осъдените.
В специален джоб – продължаваше да обяснява Костас – се скрива огромен месарски нож, който се използва в случаите, когато уредът не може да си свърши работата. След това сподели, че от няколко дни пие с помощниците на палача, които го осветлили по отношение на красотата на механизма, и като ми удари един лакът в гърба, ми нареди да наблюдавам внимателно екзекуцията.
Не беше нужно Костас да ми нарежда, тъй като не можех да откъсна очи от подготовката на обезглавяването. Постепенно се заразих от трескавото любопитсвто на Венетис и пиех с жаден поглед всяко движение на палача, който измерваше нещо с отвес в основата на машинарията. После един от помощниците му нагласи острието между двете греди, което предизвика трепет сред вълнуващото се множество.
Последваха минути на очакване. Костас мълчеше. Местеше тежестта си от единия крак на другия с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на пелерината. След това ме сграбчи за врата и започна да си проправя път сред множеството с хълбоци и лакти, като се опитваше да стигне колкото се може по-близо до гилотината. Тук беше запален огън. И видях как палачът свали черните си кожени ръкавици и протегна над пламъците ръцете си, на които огнените езици придаваха кървав цвят, а след това бавно ги потърка една в друга.
Тълпата започна да издава признаци на нетърпение. Точно до мен две все още млади жени с вид на търговки говореха за осъдения, когото щяха да доведат всеки момент и за когото бяха чули, че е красив като ангел. Убил невярната си любима с двайсет и три пробождания с нож.
Костас продължаваше да ме държи за врата, а ботушите му потропваха шумно по гранитните плочи, почернели от дъжда.
Сторете място! извикаха внезапно няколко пресипнали гласа и карета със спуснати пердета, около която яздеха няколко жандарми, се опита да раздели на две тълпата от зяпачи. Настана голяма суматоха, множеството беше блокирало пътя до гилотината, ето защо жандармите с проклятия и ругатни започнаха да размахват опакото на сабите наляво и надясно, без да подбират между бедняшките дрипи и шаяка на търговските рединготи.
Каретата напредваше изключително бавно, съпътствана от викове и освирквания. Надигнах се на пръсти и се загледах над черната редица от шапки, която се издигаше между мен и гилотината, а ръцете на Костас мачкаха нервно врата и раменете ми.
Междувременно, придружаван от един дебел свещеник, който от време на време допираше до устните му студения метал на разпятието, осъденият беше избутан до гилотината. Помощниците на палача го сграбчиха като купчина пране. Черният леден дъжд продължаваше да пада по мрачните редици от шапки.
Не си спомням чертите на осъдения. Под светлината на факлите лицето му се виждаше като бяло петно вар между яките тела, които го влачеха към подвижния мост. Помня обаче как голата му шия се подаваше от широко разтворената около раменете риза, която наполовина откриваше гърба и гърдите му в студения дъжд. Детска шия, която дълго след това носих в дъното на очите си и която щях да сънувам в нощите, когато делях леглото с Костас Венетис, след разгула и прималяващото сладострастие.
После всичко се случи с главозамайваща бързина. Острието се спусна, придружено от вика на обезумялото множество. Няколко жени припаднаха. Бялата като вар глава на осъдения беше вдигната от един калфа от коша с талаш и показана на любопитните, които виеха като глутница кучета. Аз също крещях заедно с Костас Венетис, възбуден от гледката на кръвта, която се стичаше от триъгълното острие и падаше в основите на гилотината. С очи, в които проблясваше лудост, една от търговките до мен се втурна, за да напои кърпичката си в локвата кръв.
Тленните останки на осъдения изчезнаха в огромен ракитов кош. Помощниците на палача се захванаха да мият калдъръма.
След екзекуцията дълго време се скитах заедно с Костас Венетис по улиците, които започваха да се изпълват с народ. Появиха се млекарите и зарзаватчиите, първите продавачи на вестници. Витрините на дюкяните се осветяваха една по една.
След трепета, който го бе обзел в последно време, в момента Костас беше начумерен и унил. Не промълвяваше и дума и се скиташе сякаш наслуки под ледения дъжд, стиснал врата ми с дългите си пръсти.
Накрая влязохме в малка гостилница, където Костас изпразни една след друга няколко чаши сайдер.
Виждаш ли, Немкиньо – каза той след известно време, като ми хвърли навъсен поглед, – хората обичат да се наслаждават на кръвта и затова се събират, за да убиват на глутници, а законът винаги е на тяхна страна.
Нищо не е по-възбуждащо от това да убиваш в името на закона.
Нашите ближни са изнамерили – уж от любов към справедливостта – какви ли не машини за изтезания и убиване. Помощниците на палача, с които пих през цялата изминала нощ, ме увериха, че вършат тази работа от любов към правдата.
Никога не съм бил дотолкова лицемерен, че да нарека любов към правдата жаждата да се пролива кръв.
Видя, че одеве на площада множеството крещеше от наслада и ние също крещяхме заедно с тях, тъй като във всеки от нас се крие по един побеснял звяр и понеже се мразим едни други и ламтим за кръвта и плътта на ближния, убиваме за удоволствие, а не поради нужда. А жените са дори по-жадни за кръв от мъжете.
Някои от нас убиват със собствените си ръце, но повечето се задоволяват с това да гледат как други убиват и затова е измислено смъртното наказание. Естествената ни склонност към омраза е насърчавана от обществото, понеже, за да задоволи криминалните си уклони, обществото се нуждае от престъпници.
Правото на наказание не би имало никакъв смисъл, ако преди това не съществуваше правото на престъпление.
Колкото пъти на площада се отсече главата на някой нещастник, обществото твърди, че това е законна самоотбрана. Брани правото си да убива под закрилата на закона.
Един престъпник, който има закона на своя страна, вече не е престъпник, а въздаващ правосъдие. Става така, че в днешното общество палачът е станал уважаван гражданин. Канят го на вечеря, играе табла с аптекаря или бакалина, ползва се от правото на глас и Декларацията за правата на човека и гражданина.
Гилотината обаче е била изобретена за онези, които плюят върху правото на глас.
0 Коментара