Може ли в България да бъде написан добър роман в екип – при това в тройно съавторство? Нещо повече – самият акт на писане да е по-скоро игра, забавление, генерирана обща творческа енергия и интелигентна мисъл за цялото, а не вътрешна борба за надмощие на индивидуалните авторови гласове?
Книгата „Кодове за любов и вечност“ е точно такава. Автори са Делян Захариев, Неда Зарева и Анна Иванова, а на книжния пазар излиза с логото на издателство „Изток-Запад“.
Този дебютен роман има всичко, което може да провокира и задържи читателското любопитство: интригуваща история, ярки конфликти, напрежение, което расте с прецизирана динамика, любовни истории в две паралелни сюжетни линии: в съвременността и в Древен Египет; драматизъм, мъдри послания, вплетени интелигентно в ситуации от ежедневието, в размислите и диалозите на героите – без да звучат насилено и претенциозно; психологизъм при изграждането на образите.
Увлекателен роман, който се чете с лекота и неотслабващ интерес.
Ваня Майсторска
Откъс
Седеше със свито тяло, леко приведена над водата. Дъждът се стичаше по косата ѝ, проправяйки си път като през разрошена нива. Събираше я на кичури с бразди между тях и падаше надолу на широки струйки с напева на игриво изтичаща по улук вода.
Тялото ѝ започна някак си на крампи да се отпуска – бавно и болезнено, сякаш мъчително се опитваше да се отвори схванал се от дълго стискане юмрук.
„Слава богу, че си забравих чадъра – помисли си тя някак облекчено. – Ако го бях взела, щях по навик да си остана суха.“
Погледна под себе си във водата, локвата сякаш танцуваше под едрите капки. Опита се да види лицето си в нея, но съзря само размътеното бляскаво отражение на уличната лампа.
„А може просто да не съществувам вече. Mоже да съм се превърнала в тази развълнувана и отразена светлина.“ Тази идея ѝ хареса, стори ѝ се поетична и тя се усмихна загадъчно на локвата.
Изви глава леко настрани, за да отметне мокрия кичур, който беше тръгнал да скрива очите ѝ, и тогава я видя!
Беше жена, намираща се на две педи вляво от нея.
По някакви причини това ѝ се стори напълно невъзможно! Близостта беше смущаващо малка, а когато се озова на тази последна трамвайна спирка в проливния дъжд в единайсет часа посред нощ, беше сигурна, че е напълно сама.
Почувства отново крампи по тялото си, но този път от болезнено стягащ се юмрук. Усещаше се силно смутена от това присъствие, изненадана, уплашена и уязвима, защото то я преследваше днес почти през целия ден.
Дъждът внезапно се усили още повече и смени ритъма си. Уличната лампа се затресе конвулсивно в локвата под нея. Сега почувства силна нужда от чадър! Сърцето ѝ блъскаше като тревожна камбана по мократа тениска.
Инстинктивно тя разбираше, че не я плаши толкова
потискащата близост на жената отляво,
колкото смазващото чувство, че в нея усеща нещо познато, нещо вече преживяно, нещо лично. Наблюдаваше я с периферното си зрение как стои неподвижна и с леко приведено, свито над локвата тяло и как дъждът се стича по косата ѝ, проправяйки си път като през разрошена нива… и изтръпна от ужас!
Възможно ли беше хем да е себе си на мястото, където беше в момента, хем да се наблюдава на две педи разстояние встрани?
Искаше да стане и да тича, но не можеше да помръдне, сякаш се беше превърнала в естествена връзка между дъжда и локвата. Ушите ѝ внезапно забучаха, все едно в тях беше изтрещяла гръмотевица, чийто грохот, вместо да отслабва, се засилваше. За миг тя разбра, че това не е ехо от гръмотевица, а тътенът на наближаващ трамвай, и с ужас
усети, че се е навела точно над локвата
между двете железопътни линии. Инстинктивно успя да преодолее сковаността си и отскочи назад от релсите точно когато трамваят издрънча някак тържествено до нея и спря.
„Всичко свърши! – повтаряше си тя задъхано наум. – Приключи, чуваш ли, върни се обратно на земята!“
***
Пиша това в последния ден от живота си. Все пак не всички знаят кога е този свещен ден, а аз зная. Утре заран тази мъка ще свърши. Не ме е страх, не искам нищо, като че ли пиша това само за да си подредя мислите в главата. Наистина, съжалявам много, защото цялата тази история можеше да има съвсем друг изход. Но нека да бъде по волята на Атон!
Още от малка играех на бебета с кукли –
държах ги до гърдите си и се преструвах, че ги кърмя. Играехме си със сестра ми и братовчедките, понякога и някое момче се завърташе да играе таткото. Зад къщата имаше жасмини, ароматът им се е запечатал толкова дълбоко в съзнанието ми. Там си играехме, имахме кукленска люлка, скована от големия ми братовчед. Не беше много изгладена или се изглади с времето, понякога ми се забиваха тресчици в ръцете. Така ме увличаше играта, че това хич не ме спираше, и вечно ме хокаха за някое забравено домашно задължение:
– Амая, защо не си измела…
– Амая, не си разтребила…
– Амая, не чуваш ли?
Тогава се казвах Амая. Кога точно станах Ама не помня, но винаги съм си знаела, че съм родена за тази работа. Не съм от хората, които се чудят с какво да се захванат: или всичко им е интересно и не могат да решат, или пък нищо интересно не намират. Дали се оправдават, не знам, не ги съдя. Може и да са забравили. Аз никога не съм забравяла, знам си от първия миг на Земята. И затова и животът ми се завъртя така, че ме пратиха да служа на кралицата. Голяма чест. Мама беше много горда с мен: като научила новината, паднала на колене, благодарила с молитва и плакала. А аз не разбрах веднага къде съм попаднала. Жрецът на нашето село говорил с баща ми, по онова време вече бях вдовица, и баща ми взимаше решенията за мен.
– Кажи ми, Ама, как да зачена мъжко дете? – ме питаше тя.
– Ще се молим, Повелителко, ще поискаме Божията милост и ще се надяваме. И като се роди момиче, ще го обичаме. Това можем да направим.
Често ме питаше тя все един и същи въпрос. Постъпих при семейството, когато Меритатон беше на три годинки, а Меке тъкмо се беше родила, в новата столица Ахетатон. Всичко се строеше още тогава. Можех да се сетя, че са ме избрали, защото съм мъжка майка, но тогава не ми е минало през ума. Шест момичета роди тя, всичките ги отгледах. Пък те колко красиви, Велики Атон! Като не ѝ даде момче да роди, какви пък неземни са дъщерите!
Гледах ги как растат
и се чудех кой ли човек е измислил царството и родството по мъжка линия да се предава, като има толкоз благородство, гордост и достойнство и в женска одежда. Не е Божа работа тая, човешка е. Ама върви убеди човека, Атон по-лесно ще убедиш.
През това време съпругът ѝ, фараонът Ехнатон, променяше света. Беше започнал голямата реформа и действаше с творчески замах, стигащ до фанатичнa решителност. Той променяше всичко, което знаехме досега и с което бяхме свикнали, преди да напуснем Тива и да се преместим в новата столица Ахетатон. Тя изникваше пред очите ни със своето величие и заедно с нея се въздигаше мощта и на грандиозния храм на бог Атон – бога на слънчевия диск, който протягаше благородни лъчи-ръце към земята и към всички нас. Нека бъде неговата воля!
Аз бях винаги с момичетата
и сякаш най-голямата, Меритатон, се беше привързала към мен повече, отколкото към божествено красивата си майка Нефернеферуатон. Тя споделяше всичко с мен. Мерита, както я наричахме галено, харесваше и с плам възприемаше промените, които баща ѝ твореше. Вероятно, съвсем неслучайно името ѝ означаваше „Любима на Атон“! Хареса ѝ, че напуснахме охолния дворец в Тива и се преместихме на съвсем ново място, където трябваше всичко да започне отначало. Това никак не я притесни или обезкуражи, напротив. Тя се включваше с искрен ентусиазъм в религиозните ритуали и празници в името на Атон, които баща ѝ инициираше, и той я обожаваше не само заради това.
Специално за нея нареди
на архитектите да проектират и построят малък дворец и прекрасна градина с изкуствено езеро, насред което дори имаше остров и алеи с много цветя, кое от кое по-красиво. Но Мерита беше най-красивото цвете от всички.
Бях, разбира се, близка и с останалите пет дъщери на фараона – Меке, Анкхесен, Таше, Нефер и Сете. Липсата на син обаче не даваше мира на фараона. Кралицата видимо страдаше от факта, че всяко поредно раждане носеше поредната женска рожба. След Сете тя сякаш вътрешно се примири, че няма да успее да дари своя фараон с наследник, нещо в нея угасна. Ехнатон усети това и изпрати пратеници при близки и по-далечни владетели
да му намерят и доведат нова жена,
която да направи своя втора съпруга и кралица. Така един ден в Ахетатон дойде нубийската принцеса Кия. Тя дари Ехнатон със син, когото кръстиха Тутанкатон – „жив образ на Атон“. По-късно всички щяха да го познават като Тутанкамон, но това стана, след като вече се бе възкачил на трона и беше взел за съпруга своята полусестра Анкхесен. Ала дали нещата бяха наистина такива, каквито изглеждаха…
Искам да напиша всичко, което напира да излезе от мен в тези мои последни часове, защото искам да се знае, искам идните поколения да знаят за всичко, което се случи, и така може би няма да съдят, а ще разберат. Каква голяма мъка! Имам малко, но надявам се, достатъчно време до сетния си час, и нека Атон ме закриля!
0 Коментара