Двадесет години след падането на Берлинската стена немско-езичната литература е по-жизнена, самоуверена, многообразна и отворена за експерименти от доста време насам, както казват критиците.
За съжаление българските читатели не са много добре запознати с нея, въпреки че споделяме сходен исторически опит – през 1989 г., с падането на стената една нова ера започна и за нас. Глобализацията вече е пленила литературата, чиито търсения напускат пустите бездушни апартаменти в старите сгради на Берлин.
Романът „Кронхард“ е сред номинираните за наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата през 2013 година. Това е семейната сага на фабрикантската фамилия Кронхард. След войната във фабриката за машинно плетиво „Кронхад и синове“ машините си тракат, като че ли нищо не е било. Вилхелм, единствено дете на наследничката на фирмата, израства под строгия контрол на майка си и доведения си баща. Отрано се отчуждава и отдръпва от тях и търси свобода в дълги излети сред природата и срещи с най-различни хора. Във вълнуващи картини и с впечатляващ език този голям немски роман разказва за около шейсет години живот във Федералната република. Студентските вълнения, миграционни проблеми, падането на Берлинската стена, икономическата криза, в романа има всичко – развитието на ГДР, СССР и т.н. Глава след глава се отваря един космос от събития, спомени и гледни точки, а в центъра им – един човек търси себе си.
„Кронхард“ излиза с печата на издателство „Парадокс“, превод: Александър Александров, като част от проекта: „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“.
Предлагаме ви откъс от „Кронхард“:
Старите гледаха кадрите от света с отвращение. Безделници, наркомани и псевдо революционери – децата се превърнаха в инструменти на червени узурпатори, децата петняха името на тяхното Отечество. Така седяха и гледаха с омраза. Невероятно, как се преобърна времето. С каква бясна скорост, така изведнъж, където само до вчера Кодекса не се дискутираше и чудесно и окончателно важеше за всички. Където само до вчера дълбокият поклон пред Отечеството, така да се каже, беше наследствена черта. И изведнъж? Дори в Америка оскверняват всичко; родителите си, президента и бойците във Виетнам, връзват си цветя в косите и с тяхната изпортеност забиват и там червен клин в световната плът. Не се спират нито пред атомната бомба, нито пред Бог. Старите не можеха да повярват, че наследеното от прадедите можа да се изроди само за едно поколение. Що за лудост, тези деца – погубват родителите си и правят от това любов.
Тези дългокоси дяволи! – възмущаваха се майката и Кронхард. А колко сериозно беше положението непосредствено се разкри пред тях със случая с убийството на фелдфебела. За двамата подстрекателят беше тази Гизела, независимо какво бяха написали накрая вестниците. За двамата отцеубийцата бе тази Гизела; тя мърсеше културата на Стария сват, тя беше зародиша на упадъка. Те настояваха Вилем постоянно да се държи далеч от подобни елементи. И понеже те не му доверяваха подобно постоянство, защото не откриваха у него всякаква воля и го виждаха все в мъглявите кръгове на тези наркомани и псевдо революционери, те настояха за военна служба. Вилем трябваше да отбие войниклъка, колкото се може по-рано. Едва когато с известна шлифовка се отдалечи от тези опасни времена, те биха му финансирали следването. Но на донаборната комисия Вилем директно отпадна. Щабният лекар определи младия мъж с деформиран гръбначен стълб; може би остатъчно наследство, каза той на Вилем, може би нещастен единичен случай, но нищо опасно в ежедневието, или заради което да има сериозни опасения.
След това военният лекар го потупа по гърба – прави му чест чувството за дълг, обаче докато той е в правото си да решава годността, Вилем нямало да облече военна униформа.
Това решение се оказа за старите генеалогично унижение. И те изкараха виновен за това самия Вилем. Неговата небрежна среда за общуване в тези времена! Тази Гизела, викаха те, и този Шлосер! И естествено риеха заради този мек шанкър, за скитането му по курви, неговата перверзност да се вре сред тази паплач. Господи, викаха те и очакваха, че той ще поеме още по-голямо отговорност. Както те го наричаха – репарации по всички линии.
През следващите дни Вилем ходи до Тойфелсмоор. Той пуши марихуана, пи и се смя до припадък. Държавно разпореждане за негодност за военна служба. Що за номер, този щабен лекар. И що за чудесна ирония, този гръбнак. Каква милост му бе оказана, да се опази от всичките тези фелдфебели и техните разбити души. От още произвол и тесногръдие; от разстройство на поведението, от миризмата и бръщолевенето на обитателите на казармата, където не те оставят на мира дори в другарския кенеф. Така Вилем се изтягаше по поляните на Тойфелсмоор докато започнат да му се привиждат миражи. Що за номер, този щабен доктор. Какъв гръбнак, кой би могъл да си помисли. Можеше да е милост срещу диктатурата на всичките тези разбити души. И той си пушеше марихуаната, пиеше и се заливаше от смях, докато започна да халюцинира вечната радост.
Отново в ежедневието, Вилем обслужваше машините; вършеше своите задължения в офиса, посрещаше клиенти на гарата или ги развеждаше из града и им разясняваше сгради, исторически събития и преходи между епохи.
Вършеше, каквото старите изискваха от него, знаеше как изглеждат нещата в техните очи. Още в зародиш търсеше всички начини да пресече всякакво оплакване и щом усетеше, че се срамува от недостатъчната си съпротива, той се успокояваше от факта, че това е само едно мимолетно състояние, и че по всяко време би могъл да извлече най-доброто за себе си. И щом като се озовеше навън, целият свят се превръщаше в един ценен полуфабрикат; той усещаше желанието да диша свободно и когато тръгваше, скоро го обземаше познатото чувство.
Старите наричаха новия университет в Бремен ковачница на червени кадри и настояваха Вилем да се запиша в също новооткрито висше учебно заведение в околностите на Долна Саксония. Настояваха за специалността Икономика и организация на производството. Вилем прие. Той сметна, че и това ще се окаже мимолетно състояние.
Беше от първите, които се записаха. За откриването речи произнесоха местният кмет и ректора. Те пожелаха успех на студентите и нарекоха тяхната иматрикулация пионерско начинание, тясно свързана както с висшето образование, така и с бъдещето на страната. Думите минаха покрай ушите на Вилем без да предизвикат никакви чувства, обаче на неговите състуденти те изглежда допаднаха. Те аплодираха така, сякаш вече се виждаха възторжени в бъдещето.
По-късно, на хапки и шампанско, той се нареди за снимка сред първокурсниците. Въодушевлението на неговите състуденти беше невероятно – сякаш действително бяха първопроходчици, сякаш в краката им лежеше нов континент. Със своите въодушевени бойни викове тези начинаещи икономисти приличаха на някакъв таксономичен вид. Или иначе казано – те бяха едно безпроблемно продължение на всички Зигфридовци, Лейзиферовци такива като Ласал; духовни копия на своите родители, никаква бунтарска кръв, никой от тях, който да се усъмни в нещо. Само това проклето самодоволство с вратовръзки и маншети. Само един арогантен дух на първооткриватели.
Жените също приличаха на този вид: сиви мишки, по еснафски порядъчни и с предварително щампована в душата чудна автобиография.
След като се снимаха се състоя и първата обиколка на сградата и околностите й. Всичко беше ново, бетонно. Голямата аула, залите за лекции без прозорци, кафе автоматите в ъглите. Между факултетите – алеи в зелено и жълто, крещящи цветове на новото време, на търсен архитектурен отказ; един прясно закален лабиринт, който си оставаше странно непроникнат от времето и предназначението. Когато седнаха в мензата, Вилем трябваше да установи, че традиционната храна като щука с кисело зеле или задушено печено се сервираха на геометрично щанцовани табли.
След като хапнаха ги разведоха из библиотеката. Тук също всичко изглеждаше първооткривателско. Книжният фонд вече бе съхранен в микрофилми и посредством четящо устройство можеше да се проследи всяка част. Вилем обикаляше между рафтовете, той попадна на съчинения на Попър и Файерабенд, на научни социологични и политически материали за Толстой или Тургенев, оставяйки състудентите си да отминат.
По-късно въобще не направи опит да ги настигне. Беше запомнил къде се намираше заведението на Института и си поръча бира. След втората халба му се сториха речите на кмета и ректора не толкова лоши. Начало на пионерска работа, бяха казали те, и по този начин постигане на едно мирно бъдеще. Решителната метаморфоза на индивидуалната зрялост и обществена отговорност, бяха казали те, а че той самият не бе развил чувство за това, се дължеше просто на неговия мизерен старт. Природни науки и след това една специалност може би усъвършенстване по посока на еволюционната биология. Това беше неговото желание. По този начин той веднъж завинаги искаше да изясни на Старите, кой бе всъщност. Къде трябваше да го доведе тази решителна метаморфоза.
Седеше и пиеше. И докато неговите състуденти все още бяха на обиколката и дискутираха по въпросите на фантастичния Нов ред и безкрайно променящите се пазари, той почувства, че действително нещо върши: първите прояви на студентското отчаяние, и той поръча следваща халба бира.
Междувременно на съседната маса бе седнала някаква жена. И тя пиеше бира и изглеждаше, че не познава никого наоколо..
Когато го попита за огънче, той реши да внимава. По-късно отново дойде до масата му и го попита, дали би могла да го покани на една бира. Те поговориха малко и той усети парфюма й. Тя се казваше Дорис и зад нейната усмивка той виждаше порядъчност.
Срещаха се често в заведението. В повечето случаи Вилем само поздравяваше, изпиваше една бира и взимаше влака обратно за града. Понякога обаче тя сядаше до него и той изпускаше влака си. Отначало се ядосваше за което, но след това забеляза, че той също така можеше да седи и да бъбри. Пред старите той можеше да оправдава всичко със следването и ако изоставаше в предприятието, това не беше негова вина.
Дорис имаше хубави зъби. Поръча две малки бири, след това Вилем се реваншира. Дорис приседна по-близо. Аз не съм натрапчива, каза тя, но те намирам за cool.
Cool?
Така се казва сега.
Така ли? Тогава намирам да бъдеш страхотен тип за доста нестрахотно.
Тя му се усмихна с хубавите си зъби и той усети парфюма й.
Дорис живееше в студентско общежитие. В малката й стаичка пушеха марихуана и пиеха водка.
По-късно той от само себе си изпълни исканията й; намери за невероятно, как нейната порядъчна плът доби страстна плътност.
Останаха да лежат голи. Слушаха най-новата плоча на Mothers, пиеха, пушеха марихуана и докато накрая Вилем се излегна с тяло, тежко потънало във всичко земно, докато зад затворените му очи пияно се разтваряше пространство след пространство, Дорис каза: това убийство на фелдфебела. Лоша работа.
Думите й се разпиляха зад затворените му очи.
И това бедно момиче. Гизела, нали така?
Вилем не каза нищо.
И ти ходеше в Старата гимназия.
Вилем лежеше със затворени очи и слушаше китарата на Заппа.
Дорис сви още по един джойнт.
Вилем бе обслужен и тя пушеше сама. По всяка вероятност хашишът действаше при нея по друг начин. С всяко дръпване тя изглеждаше по-будна и по-подвижна. След това усети езика й, скоро и члена си и от нейната порядъчност изскочи похот и твърдост. Гласът й сега звучеше дрезгав и съблазнителен. Дали Вилем не знаел нищо по въпроса? Какво правела сега Гизела и кои били нейните приятели? И Вилем се овладя и свърза всички пространства с жената до него. Той остана глух за нейната плът, след което неговата засечка се трансформира в решителна метаморфоза.
0 Коментара