Колаж от акварелни фрагменти, „Линия девет, или когато пресъхнат чешмите“ може да се чете като съвременно японско дзуйхицу – изящният средновековен жанр „по пътя на четката“, или като социална мрежа. Героите населяват конкретен и същевременно измислен град. Случват им се смешни и тъжни неща, в автобуси и таксита, по улици и спирки. Как се разминаваме, когато се срещаме, какво казваме с недоизказаното, как се оглеждаме в миналото си, как се губим и намираме, чуваме и не чуваме един друг, какво остава и какво отминава, къде е красотата, кой ден е добър и кой лош?
Фрагментите се подреждат като звезди в съзвездие, за да предизвикат въображението да ги свърже в цялост и да открием себе си в това, което ще видим.
Авторката Теодора Николова разказва, че много обича Амстердам, но веднъж след едни 24 часа във Венеция написва „Изчезващият град“, който разказ дава името на първия й сборник с разкази, публикуван през 2011 г.
„Линия Девет, или когато пресъхнаха чешмите“ е втора нейна книга.
Откъси:
– Хотел „Интерконтинентал“, моля.
– Кой беше той?
– „Радисън“, преди това „София“.
– Ахахаа… Да, да, не отивайте толкова далече, „Радисън“ е достатъчно – шофьорът изглежда суетен, висок и хубав мъж, сигурно реши, че го състарявам, споменавайки „София“ – най-старото име на хотела.
– Опитах да проследя историята – усмихвам се.
– Оставете историята. Докато„Ялта“ си е „Ялта“, съм спокоен.
Осъзнавам, че наистина поне „Ялта“ си е „Ялта“, хващаме се за това като удавници във водите на времето. Докато „Феята“ отлетя там, където ù е мястото – в „Сън в лятна нощ“. Таксито си пробива път из задръстванията, а аз прелитам над гостоприемни гръцки ресторантчета с по няколко маси, в които поне три поколения са приготвяли все едни и същи прости вкусни неща, и над сумрачни венециански дворци, в които от петстотин години майстори стъклари виртуозно духат стъкло… Да, тук „Ялта“ поне си е „Ялта“.
* * *
Дали не съм едно изгубено момиче?
Ливия натъпква якето в сака, стяга багажа за поредната експедиция. Затова ли се посветих на птиците? Борис казва, че съм се посветила на глухите блатни местности, мержелеещи се през млечни изпарения, и на приспаните сред блатните треви ветрове… Да, и на тях… Но и на онези резки птичи звуци сред блатния унес, пърхането, с
трелването към нещо незнайно какво…
Веднъж пак така приготвяше багаж, местеше се в друг апартамент, още не беше срещнала Борис. Приятели ù помагаха да натоварят и превозят кашоните. Суетня голяма. И като рефрен: „Къде е кактусът, внимавайте с кактуса, да не забравим кактуса“. Накрая, когато седна отпред до шофьора в колата, крепеше, разбира се, въпросния кактус. Уж всичко тръгна плавно. Какво точно стана вече не помнеше –
дупка в асфалта ли,
внезапни спирачки ли… Но кактусът подскочи и Ливия, виждайки как се разбива, без да мисли, както понякога се втурваме да спасяваме това, което ни убива, го сграбчи здраво. Сърцето ù се превърна в игленица. В мозъка ù лумнаха екзотични кактусови цветове. Не помнеше дали изпищя, или я задави мълчанието на болката. После дълго хапа устни, докато вадиха бодлите един по един от пръстите ù. Кактусът пристигна смешно поокършен.
Дали изобщо разбра, че само се опитвах да го спася…
– Мамо, пак ли заминаваш? Нали скоро ще се върнеш? Виж, с татко направихме къщичка за птици! – Рая сияе на прага.
* * *
– Мислех, че само жени четат тази книга.
В момента, в който бях отворила вратата на таксито, шофьорът хлопна и остави енергично томчето на седалката до себе си. „Яж, моли се и обичай.“
– Е, аз и други чета. Преди това четох „Тютюн“.
– За първи път ли?
– Ами някои книги се учат в училище, ама те са за по-големи хора. Трябва да се четат по-късно. И с Вазов е така. Но на мен ми е любим Петър Константинов. „Синият аметист“, тетралогията. Като бижу е. (Прозвуча странно това сравнение в устата на шофьора. Дали дойде от думата „аметист“?) А битките как ги описва! Веднъж клиент ме свари насред една битка. Отказах му курса. Викам си, жената чака да донеса пари, а аз отказвам курс, за да си дочета битката. (Виждам шофьора в окопите,
свистят гранати, фонтани от пръст,
рухват тела и излитат души, той чете… Не мога да видя добре какво… „О, душа, тревожиш се тъй много“… Руми?…) Ето, Дан Браун е успешен – продължава моят литературен водач, – но не ме впечатлява. Има един друг… Как беше… Мишел Уелбек… „Елементарните частици“… Презадоволеното общество… Той ми харесва… А има едни много смешни, любовни – тя излиза с него на обяд, той се оказва собственик на три банки, и накрая заживяват щастливо… Ама всяка книга си е хубава, стига да минеш първите петдесет страници, после щеш – не щеш, вживяваш се.
След този критичен лупинг над световната литература трябваше да сляза. Последното изречение ме накара да се замисля дали и с живота е така – да минат първите петдесет години и започва да си ти харесва, „вживяваш се“? И дали с това ставаш мъдрец, или конформист?
0 Коментара