Мария Касимова – Моасе: Родолюбие е миризмата на липи в София през юни

Мария Касимова – Моасе е журналист, а също и консултант по етикет. Работила е в БНТ и bTV, вестниците „Стандарт“, „24 часа“, „Сега“, била е главен редактор на ELLE, „Капитал Light“ и „НЕЯ“. От няколко години Мария живее със съпруга си в чужбина, но редовно публикува в български медии. Това лято за почна за нея с две книги – „Близки срещи със смесени чувства“, която събира нейни есета, и сборника на Невена Дишлиева – Кръстева „Бащите не си отиват“, в който Мария описва връзката с починалия си баща – актьора Хиндо Касимов.

Мария, книгата ти „Близки срещи със смесени чувства“ събира истории, които са те впечатлили, развълнували, вероятно променили. Какво ги свързва? Кои хора се отпечатват емоционално в теб?

Тези истории са най-различни – журналистически есета, статии, свързани с някакъв социален проблем, портрети на хора, емоционални „изблици“… Всяка една от тях ме е променила или доизградила, помогнала ми е да се огледам и да видя, че и този път с нещо съм се справила. Сега, като ме питаш, май най-точно е да се каже, че това са признания, „маскирани“ като журналистика. Свързва ги това, че са истински, дълбоко преживяни – толкова дълбоко, колкото вече не би трябвало да е точно журналистика. Но нали и журналистът е човек. И тази книга се оказва една реабилитация на неговата анонимност – тук е моята, но всеки журналист като мен си има неговата, нищо, че не е споделена.

Журналистиката всъщност, когато се прави със сърце, е изключително емоционално занимание. То е като актьорството – с всяка тема влизаш в нова роля, светът наоколо рефлектира у теб и ти просто не можеш да не го отразяваш – по-силно е.

Пък той, светът, е такъв, какъвто е, заради хората, иначе щеше да си остане просто природа. Хората го обживяват и променят и аз съм една от тях. Наблюдавам ги, харесва ми да виждам детайлите, да ги анализирам и да си живея с тези образи.

Историите ти са много лични. Какви са опасностите и достойнствата на интимното усещане, споделено публично?

В днешния свят има огромна липса на искреност. Първоначално не смятах книгата да бъде толкова лична, имах намерението да е по-дистанцирана и професионална. Но тогава просто нямаше да съм аз – щеше да е собствената ми представа за мен като журналист и професионалист. Това на никого не е интересно – хората сами могат да ме оценят и видят в тази ми светлина. Зад всяка журналистическа реакция обаче има първо една човешка. И когато разказвах контекста на моите истории, точно тази реакция излезе. Сама го направи, органично. Разбира се, изплаших се и опитах да туширам нещата. Получи се едно голямо, претенциозно и прикрито нищо. След като ще го раздавам честно, ми нека да е честно!

Да споделиш интимно нещо не е страшно – хората са хора и всеки от нас е изпитвал нещата, които съм споделила по един или друг начин. Опасни са интерпретациите след това, недобронамереността. Но ако тръгна да се страхувам от това, по-добре да седна в някой ъгъл и услужливо да се усмихвам. А и вече ми се е случвало факти от моя живот да бъдат интерпретирани по удобен за някого другиго начин, дори и в книгата споделям една такава история. Но нали аз знам каква е истината. И хората, които обичам, я знаят. Това е достатъчно.

Казваш, словото е твоята „скрита тъмна стаичка“. С набъбването на медийното пространство обаче думите се обезценяват, окипазяват. Важна ли е словесната хигиена?

Думите винаги ще си имат своята цена. В нечии уста те наистина се обезцениха, но това не е тяхна вина, нито тяхна същност. Зад всяка дума стои мисъл, чувство, преживяване, някаква картина. И тези неща са абсолютно различни в главата на всеки един от нас. Затова думата се облича всеки път, когато някой я изрече. Важно е да й подбираме хубави, чисти дрехи, такива, които я изразяват най-истинно за нас. Обезцениха се думи за понятия като любов, вярност, достойнство, родина, щастие… Но това не значи нито, че ценностите, които те описват, дрънчат на тенекия, нито, че самите думи са замърсени. Ние сме продължението на думите, на това съчетание от звуци, което ползваме, за да опишем или обозначим нещо наоколо. Моето съдържание за любов е едно, твоето е друго, на мъжа с шапката на спирката – трето. Затова и всеки отговаря за словесната си хигиена така, както отговаря за хигиената на дома си, на чувствата си, на приятелствата и целите си. Езикът не ни е виновен, че са ни изчерпани понятията – ние сме си виновни.

А пък аз напоследък се опитвам да колекционирам хубави български думи. Като мараня, омая, вятърничавост, заран, художество, разлъка…

Тези думи на нюансите, на детайлите, на едва доловимите състояния – българският език е толкова богат на тях! Обожавам и възможността на български да „смаляваш“ с любов нещата по толкова много начини – къща – къщичка, къщенце, къщурка, къще, къщурчица… И във всяка една от тези думички има определена и различна доза нежност, съзерцание и емоция.

Кой пише по-добре – щастливият или нещастният?

О, колко хубав въпрос! Ми не знам! Аз съм писала и в двете състояния. В един период от живота ми, когато бях много нещастна, започнах една история, един роман. Написах около 80 страници от него и после го оставих, защото трябваше да се справям с реалността и всичката ми бойна подготовка отиде за битките там. След години, когато вече бях щастлива, отворих този душевен килер, за да продължа историята. И не можах. Защото авторът вече не беше този. Затова затворих историята и скоро я започнах наново – от първа страница. Дали ще излезе един хубав роман не знам, но поне ще опитам. Затова може би не е важно дали си щастлив или нещастен – важно е да отеква светът у теб и ти да искаш да уловиш и разкажеш това с думи. Честно. Да, честността е най-важна.

Преди да си писател, ти си журналист. Гордееш ли се с тази професия или тя вече загуби обаяние и достойнство?

Знаеш ли, аз не се възприемам като писател. Не е сериозно – една книжка и хайде вече писателка! Затова предпочитам да се наричам писач – някак по-занаятчийско е и засега ми отива повече. Но аз винаги ще си бъда журналист. То е поглед към живота, то е рефлекс, нещо като диагноза и неизлечима болест, с която ти е удобно да живееш. Професията ни е много хулена и често има защо. Но пък то е като с думите – тя, професията, не ни е виновна, ако ние сме калпави журналисти. Затова и там гледам индивидуално – имаме невероятни журналисти, хора със смело сърце и позиция, с хъс към истината, с поглед отвъд. Има е мишки, готови да пеят дитирамби на котараците. Като навсякъде и във всичко.

Аз се гордея с професията си и нямам основание да се срамувам, че съм и я практикувам. Тя ми подари живот, който иначе нямаше да живея – с вълшебни срещи, с невероятни места, с предизвикателства, със скачания от високо.

И се надявам с работата си да я пълня с достойнство, да я заслужавам. Смятам, че и хората разбират това – може и да ни плюят за щяло и не щяло (често с пълно основание), но когато имат проблем, търсят нас. Точно защото знаят, че на професията нищо й няма – човеците я обругават или изпълват със смисъл.

По-голямата част от времето си прекарваш в Испания. Помня един твой текст, който силно ме разтърси, за трудното ти решение да заминеш, като оставиш децата си тук и за ролята на „скайп майка“. Как емигрантската перспектива променя представата за България? Какво влагаш в понятието „родолюбие“?

Това заминаване е моето първо отделяна от страната и децата ми. Не, че съм се отделила напълно, разбира се, но все пак две трети от годината съм извън България и без моите момичета. Все още се уча да бъда номад – с това се свиква като си на двадесет, не като си на четиридесет и пет… Но пък новото място е като бяла страница – започваш наново всичко. В това ново дефиниране на понятията много неща ти се избистрят и започваш да виждаш по-ясно връзките. За мен новото ми място е нещо като наблюдателница, като кула, от която виждам всичко. Преди много години, като студентка, бях едно лято спасител на плажа. И имах такава вишка, от която гледах какво се случва наоколо. Нещо такова и е и сега – качвам се на вишката и оттам виждам по-ясно, по-цветно. Понякога се хвърлям да спасявам, понякога свиря до откат със свирката, за да излезе някой от дълбокото, понякога просто оглеждам хората и се опитвам да си ги представя в живота извън пясъка, слънцето и синята вода. Погледът ми обаче е отправен към България.

Моето родолюбие (ето ти още една дума, която някак изглежда овехтяла от употреба) е много простичко. То е в конкретни неща – една скала на бургаския плаж, миризмата на липи в София през юни, вътрешните дворове на софийските кооперации, виличката, която имам от родителите си, лицата на моите приятели, една пейка в бургаската градина, Сатирата, улица „Шишман“, самоделните социални пространства между панелните блокове, където се събират съседите да си приказват и пият по нещо вечер, няколко места за срещи, гробът на майка ми и баща ми, селцата и пътищата между тях, където можеш да спреш с колата и да си накъсаш диви круши или джанки просто ей така… Родолюбието не е в плакати и лозунги – то е в усещането, че това ти е вкъщи и искаш просто да е хубаво. А каква хубава дума само – родолюбие!

Кои са поводите ти за надежда и какво те отчайва?

Мисля, че съм упорит до глупост позитивист. Което не значи, че не изпадам в тежки мисловни и емоционални терзания, от които ми идва понякога да вия като вълк на месечина.

Но самият ми живот ме научи, че всяко нещо, в което съм се чувствала отчаяна, после се е преродило в доза щастие. То и природата ни го показва – след зимата идва пролет каквото и да става!

Като паднеш като дете и си ожулиш коляното, за няколко дни виждаш как раната ти зараства, покрива се с коричка, която да я запази и възстанови и после вече и белег няма. Някъде прочетох, че белезите ни са знаци, че си оцелял. Затова и отчаянието е онази коричка върху раната, след което ще осъзнаеш отново, че и този път си преминал крачка напред. Сега ми е лесно да го говоря това, ама питай ме какво ми е било, когато съм го преживявала! Но пък при всяко падане се е намирало нещо, което да ме вдигне – я децата с тяхното рядко, делнично врязване в изперкването ми, я някоя книга или филм, я някое изпито под дъжда кафе, от което душата ми е продишала отново, я дори реплика на таксиметров шофьор, която идва сякаш като послание специално за мен отнякъде си.

На острова, където живеем, често идват хора, за да се самоубият там. Не знаех, но се оказва, че на такива красиви земни места самоубийствата са нещо много често – на напълно отчаяните явно им е важно да се разделят с живота си на красиво място. Преди няколко дни мъжът ми ми каза, че на детска площадка близо до нас, до къщата където живеем на острова, отново се е самоубил човек. Не мога да спра да мисля за това – защо там, защо на детска площадка, защо с въже, какво е очаквал да стане, не е ли помислил например, че дете е можело да го намери… Изумително силно може да е отчаянието, за да те доведе до такова драстично решение. И плашещо егоистично и показно. Става така, когато надеждата напълно си е отишла заедно със смисъла. Затова трябва винаги да си създаваме смисъл – днес ще е да поиграя с кучето, че да не е самотно, утре ще е да заведа майка си на опера, за да я зарадвам, вдругиден ще е да почистя един плаж, после ще е да сготвя една леща за приятелите си…

Друга книга с твое участие, която съм си заделила за четене, е „Бащите не си отиват“. Навсякъде почти в твоите текстове се усеща колко много ти липсва твоят баща. Кажи, кои са най-важните неща, които научи от него?

Да, в „Близки срещи със смесени чувства“ той също активно присъства. Представи си само – живяла съм с него шестнадесет години. От тях поне три са били неосъзнато детство, в което образът му е просто на тати, но не съм контактувала с човека, когото започнах да опознавам и обиквам малко по-късно. В последните две години от живота си пък той беше болен и понякога толкова зле, че нямаше как да контактуваме изобщо, а и мен вятър ме вееше на бял кон – тийнейджър, влюбена, отвеяна… Днес обаче възстановявам всеки малък момент с баща ми. Държа си тези спомени и ги редя в ума и сърцето си, за да си имам огледало, в което истински да се виждам къде съм и какво съм. Благодарение на тези мои спомени успях да постигна някакъв вътрешен баланс, да се самопозная, да се видя отстрани. В един тежък момент от живота си толкова не се обичах, че за да осъзная, че трябва да бъда щастлива, погледнах на себе си като на „детето на любимия ми баща“, което щеше да го направи щастлив, ако само беше щастливо. Твърде опосредстван начин да се приемеш и обикнеш, но какво да направя – дотам се бях докарала. По-скоро ме бяха докарали. Та татко продължава да ме учи още и още. Да съм точна. Да не лъжа. Да следвам истината. Да защитавам правото. Да отстъпвам, когато си заслужава. Да правя неща за хората, които обичам. Да се отдавам на безсмислени лудости. Да пържа яйца на очи и да пия кафе бавно и дълго. И нещо много важно – да напускам ситуации, които не мога да променя и не мога да понеса. Моето тате… Всичко, което правя тук и сега, отнасям към най-важните хора в живота ми – дъщерите ми, съпруга ми, няколко приятели, майка ми… Но най-вече татко. Дано е доволен от това, в което пораснах.