Това е една мисионерска книга, която поема огромния риск да посегне срещу вековни стереотипи, действащи в българското общество и до днес. Да посегне от първо лице. Прави го с цялото достойнство и отговорност на погледа отвътре – погледа на човека, познаващ издъно преизподнята на психичното заболяване.
Такава е нейната героиня, изминала и осъзнала всяка стъпка на психичното си разстройство, изстрадала и приела заболяването и диагнозата и въпреки това – оцеляла като личност. Заради творчеството. Заради любовта. Но може би най-вече заради онази човешка сила, която ни спасява и в най-тежката безизходица – силата да стигнеш дълбоко в себе си, да отхвърлиш страховете и стигмите и да получиш отреденото ти изцеление заради ненакърнената способност да даваш. Да, шизофренията е тежко заболяване. Но то не поглъща човека, намерил сили и съзнание да се бори за себе си. Да, обществото на здравите страни от болния. Но кой е действително здравият и кой – болният в тази битка между етикетите и лично постигнатата човешка сила? И дали всичко това не може да се случи на всеки един от нас?
Романът на Мина Мау „Една четвърт“ е по книжарниците от 5 април.
Мина Мау преживява два престоя в психиатрия, съпровождани от страхове, псевдохалюцинации и фалшиви спомени. От продължителния прием на лекарства напълнява и губи част от младежкия си чар, който обаче – както по-късно осъзнава – ѝ е носел и много празнота и лутане. Новата Мина – такава, каквато я откриваме в „Една четвърт“, страда, ликува, обича и се бори. Тя е мрачна и светла. Като всеки човек.
Та пише романа в периода 2012–2013 г. Всички издателства, на които го изпраща тогава, го отхвърлят. Някои казват, че това е поредният „гол роман“, а други направо признават страха си от скандала, зареден в него. Борбата, която авторката повежда чрез книгата си, всъщност е опълчване срещу стигмата – с многото ѝ лица: българската психиатрия, заклеймяването на болестта и болните, страховете, изолацията, отхвърлянето… На тях тя противопоставя осъзнаването, борбата на малките стъпки, живителния прилив на творчеството, любовта… За да се стигне до най-важното – изцелението (доколкото е възможно) и пълноценното живеене (такова, каквото е).
Зад псевдонима Мина Мау се крие чувствителен млад човек, който проговаря по болезнената тема, по която страдащите в България все още нямат думата – психическото заболяване. Именно думите са нейният начин да воюва срещу стигмата на обществото. Но те са и нейният начин да обича. И с тази обич да лекува себе си и своите читатели.
Ето и откъс:
Критичното начало
След като съобщих на психиатъра, че съм убедена, че някой е извадил левия ми бъбрек, някой го е изсмукал със спринцовка, за да няма белези, и че очаквам скоро да ми отрежат единия крак, а в същото време ме разследват за опит за убийство и ме грози затвор, с възможно най-налудничавия и изцъклен поглед, който можах да придобия, той наведе глава към документите на бюрото си, написа нещо набързо, после погледна майка ми, погледна баща ми и каза:
– Остро женско отделение. Съжалявам.
Наложи се баща ми да употреби сила, за да ме изведе от кабинета на лекаря и да ме качи в таксито. По пътя към болницата казах на шофьора, че извършва престъпление спрямо мен, водейки ме към непознатото, но изглеждащо ужасно в представите ми място. В този момент се страхувах. Чувствах родителите си като тирани, които също не знаят какво точно правят, но са решили да ме изоставят. Отворих вратата на таксито и се опитах да сляза в движение. Баща ми ме хвана за ръката, стисна ме, дръпна ме към себе си и затвори вратата на колата.
Беше по-лошо, отколкото си го представях. Мъже в нощници, чиито лица наподобяваха лицата на разгневени зверове, ме гледаха с някаква странна веселост, докато минавах покрай бараката на двора, пред която пиеха мастика. Дребна беззъба старица с коса на сплъстени мазни кичури впери кухия си и застинал поглед в мен, след което се опита да пребърка джобовете ми. Санитарките се шляпаха по дебелите задници една друга и палеха цигари, едната поиска огънче от майка ми. Обстановката беше потресаваща.
Насреща три зейнали кенефа миришеха ужасно. Нямаха врати. В единия от тях клечеше тлъста циганка, виждах голия ѝ задник. Това беше първото нещо, което видях. После се обърнах наляво, където зад метална врата с решетки две отвеяни и страшно изглеждащи болни жени крещяха: Хляб! Хляб! Сестричка!
В кабинета, в който приемаха новодошлите болни (макар че аз трудно щях да повярвам, че съм болна, без значение кой го казва) и който беше по-скоро зала за покръстване в законите на лудницата, първо взеха личната ми карта, а след това свалиха колана от кръста ми. Сложиха ме на стол и ме заразпитваха. Една сестра постави пред мен две хапчета – едно жълто и едно розово. Взех хапчетата и ги изхвърлих на пода. Гледах враждебно, защото освен погнусата в мен полепна и страх. Но и мъка, и гняв. Все още не осъзнавах, че съм в болница и не подозирах, че тук ще прекарам следващите четиридесет дена. Най-горещите дни от годината.
– Като не искаш да пиеш лекарства, ще ти бия инжекция в корема! – каза сестрата и започна да приготвя иглата.
Аз станах и се отправих към изхода, където родителите ми стояха и гледаха недоумяващо и в същото време притеснено. Те ме спряха със стената, която бяха образували с телата си. Гледах ги с молба в очите, исках да съм вкъщи, да вечерям и да гледам телевизия с тях в хола. Това желание се появи в тоя миг – за първи път след дългите години, в които бях бягала от тях. Усещах, че се разделяме, но не по мое желание, може би не и по тяхно (тогава не бях сигурна, светът около мен беше враг) и това беше огромно изпитание за още детската ми душа. Бях на двадесет и една.
– Моля, разкажете ми за случая – каза някаква по-възрастна жена с очила, вероятно лекар, която стоеше на другия край на дългата метална маса.
– Ами… Дъщеря ми се върна от Варна преди две седмици. Беше много раздразнителна и агресивна. Най-напред хвърли една книга по прозореца и счупи стъклото, както си лежеше сама в стаята. После изсипа половин буркан нескафе през терасата. Накрая взе един кухненски нож, излезе навън и започна да тича с него по улицата. Тук ни изпраща доктор… – обясняваше майка ми.
– Има и предистория! – намесих се аз. – Във Варна ме биха. Беше жесток бой. Гаджето ми ме би. – Никой не ми обърна внимание. – Не съм луда! – продължих аз в същото време с отчаяние и силно негодувание, но категорично. – Няма да остана тук!
След десет минути гледах как майка ми и баща ми си тръгват, докато аз стоях зад същата врата с решетка. Нямаше никой в коридора. Озъбих се красноречиво вместо довиждане. Засилих се от два метра разстояние и ритнах зверски металната врата. Беше заключена. Засилих се пак и ритнах вратата, този път по-силно. Продължих да блъскам и да ритам вратата, докато не се уморих. Псувах и обиждах болницата. Запалих си цигара. Само това можех да направя в този момент.
٭ ٭ ٭
Изпуших цигарата и реших да разгледам стаята, в която ме бяха настанили. Все още се надявах, че това е някакъв страшен кошмар, който скоро ще свърши. Някакво огромно недоразумение.
Стаята представляваше един малък правоъгълник, лишен от каквито и да било удобства. Всъщност в нея имаше само четири русенски кревата с изтърбушени пружини и ужасни, дори гнусни, дебели – сякаш гумени, дюшеци. Тези дюшеци ми приличаха на онези, които са използвали военните преди два века – синьо-зелени, твърде корави и с кръпки по повърхността. Не исках да си помислям кой е лежал върху противния дюшек, върху който аз нямах никакво намерение да поставям тялото си и за миг. Върху дюшеците имаше избелели груби чаршафи, които още повече ме отвращаваха. От прането бях придобили жълтеникав оттенък. В стаята до вратата имаше и едно малко нощно шкафче и нищо повече. Не можех да дишам вътре. Освен че беше горещо, нямаше и свеж въздух, а само дебел гъст слой прах. Срещу мен беше прозорецът с метални решетки. Първото нещо, което ми дойде на ум, бе да изкривя решетките и да се измъкна. Дори опитах, но те, естествено, бяха много здрави. Стана ми още по-топло от физическите усилия, които положих. В двора видях един мъж, който имаше горе-долу сериозен вид.
– Как се казваш? – попита ме той.
– Мина – отговорих аз. – Искам да изляза оттук.
– Аз ще ти помогна, Мина – каза той и се усмихна благо.
Стените, ако изобщо си заслужават коментара, бяха в неопределен топъл цвят и явно не бяха боядисвани отдавна. По този повод по-късно написах следното стихотворение (откъс):
Стените може би
са жълти,
а може би кафяви
или оранжеви.
Изглеждат ми лайняни.
Леглата, разположени по дължина на дългите стени на стаята, бяха заети от една дребна баба, която се беше свила на кълбо, завита с чаршаф и се задушаваше също като мен, в ноздрите ѝ беше сухо и при дишане издаваше особен хриптеж (точно като при задух); също така – дебелата циганка, която видях в кенефа, а на отсрещното легло – някакво странно същество. По-скоро беше момиче. Имаше дълга и немита коса, тяло с формата на едра есенна круша, облечено в болнична нощница и доста неизразителна физиономия, от която не ставаше ясно дали се усмихва, или всеки момент ще се разплаче. Момичето лежеше по гръб и повтаряше: Истината! Истината! Чичо Сашо! Циганката изглеждаше най-добре от всички, излъчваше спокойствие и докато придремваше леко, ме гледаше с равнодушие.
Излязох покъртена в коридора. Определено момичето ме плашеше, всяваше ужас в мен дотам, че настръхнах. Докато циганката просто ме отвращаваше, а за бабата дори не ми стана жал. Мислех за себе си и за собствената си кална участ. Мислех си, че след всичко неприятно, което ми се случваше допреди два месеца навън, сред суровия живот, това беше капакът и естественият завършек на нещата. Тук щях да умра. Подозирах го.
Застанах пред решетъчното прозорче на вратата, която обособяваше Острото отделение от останалата част на болницата. Към мен се приближиха онези две страшни жени, които скимтяха за хляб, когато влизах. Стояха на прилична дистанция от мен, неми, не знам дали въобще дишаха. Приличаха ми на призраци. От другата страна мина една дебела санитарка, която ми се стори нагла и нахална женица от простолюдието с нечисти полови органи. Прииска ми се да пийна нещо навън. Санитарката отключи вратата и пусна навън двата слаби призрака. Аз понечих да изляза, но тогава тя ме блъсна навътре прекалено грубо за служител на болница и каза:
– Абе, ти си от половин час тук. Никъде няма да ходиш! – след което заключи обратно вратата и ме изгледа победоносно и надменно с ухилена, доволна физиономия.
Изпуших още една цигара до вратата. Беше тихо. Някъде към четири следобед, ако можех да съдя по слънцето, което падаше пред вратите на стаите. Помолих се на Бог наум да не ми се налага скоро да ходя до тоалетната. Страхувах се да вляза в нея.
Тогава се случи нещо неприятно. Същата дебела санитарка, която не ме пусна навън, се върна в компанията на двама черни като смъртта цигани на средна възраст. Циганите се хилеха и белите им зъби светеха в сумрака. Тримата влязоха при мен зад вратата. Черните мъже ме хванаха деликатно за ръцете, а санитарката, държейки спринцовка с лекарство в дясната си ръка, събу панталона ми и заби иглата в задника ми. Мъжете се хилеха зловещо и мрънкаха нещо на техния език. Успях да разбера само това, което единият каза, когато ме държеше за китката и ме гледаше в очите: Всеки иска бяло! След което потриха доволно ръце, изхилиха се радостно и заговорнически и си тръгнаха. Аз отново бях зад решетката.
Почувствах се до такава степен унизена и омърсена, че ми се прииска мигновено да сложа край на живота си. Заблъсках и заритах вратата със слабите си боси крака. Разкрещях се. Псувах всички по особено пикантен и жесток начин, обиждах циганите и злата санитарка. След поредния ритник върху вратата се свлякох на земята и припаднах. Лекарството вече работеше, както биха казали лекарите в този момент. Ако можеха да ме видят. Но нямаше никого. Когато се свестих, се затътрих до гнусния кенеф и повърнах. Разплаках се от злоба и безсилие.
Върнах се в стаята, където нищо не се бе променило. Освен може би въздухът – беше още по-прашен. Отново почувствах обстановката и цялата абсурдност на ситуацията, цялата мизерия и грозота на живота тук и сега.
Вече бях твърдо убедена, че няма да оставам тук, и тъкмо бях направила кръгом към вратата и се канех да излизам, в стаята нахлуха две санитарки и една медицинска сестра. В ръцете си носеха колани – големи колани с механизми за заключване, някакви закопчалки.
– Хайде, Мина. Нали така се казваш? Лягай тук и не мърдай! – нареди на висок глас едната санитарка и ме бутна на леглото, вдигна краката ми, събу чехлите ми и започва да ме овързва в коланите.
– Ама защо ме връзвате? – изкрещях аз. – Чакайте малко, нямате никакво право! Какво става тук, мамка му?
– Директорката на болницата така нареди. Хайде сега, стой мирна – продължи да ме пристяга с дебелите колани санитарката.
Така ме привърза за леглото, че ръцете и краката ми бяха като приковани за дюшека. Не можех да направя никакво свободно движение с тях. Почти ме болеше.
Лежах и гледах небето. Чувствах се нелепо. Това ми се струваше антихуманен акт на несправедливост: привързване към леглото в упоено състояние.
0 Коментара