„Мостът на трола“ от Тери Пратчет

Вятърът вееше откъм планините и изпълваше въздуха с фини леде­ни кристалчета.

В тоя студ и сняг нямаше как да завали. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата вдън гората се цепеха от мраз.

В такова време здравомислещите хора си седяха вкъщи пред ог­нището и редяха сказания за герои.

Конят беше стар. И ездачът беше стар. Животното изглеждаше като вакуумирана обла решетка, а човекът – като че ли единствената причина да не се саморазпадне беше, че не може да събере нужната енергия. Въпреки хапещия вятър той не носеше нищо освен малка ко­жена препаска и мърляв бинт на едното коляно.

Човекът извади от уста наквасена угарка и я угаси върху дланта си.

– Айде – каза той. – Давай.

– Лесно ти е на тебе да го кажеш – обади се конят. – Ами ако отново получиш световъртеж? Пък и нещо те свива гърбът. Какво смяташ, че ще ми е да ме изядат, защото те е свил гърбът баш когато не трябва?

– Това нивгаж няма да го бъде – каза човекът. Той приседна на ледените камъни и си дъхна на пръстите. После извади от метнатите на гърба на коня дисаги меч с острие като на зле поддържан трион и вяло намушка въздуха няколко пъти.

– Още му хващам цаката – рече той. Потръпна и се облегна на едно дърво. – Мога да се закълна, че тоя проклет меч става все по-те­жък с всеки изминал ден.

– Отдавна трябваше да си го прибрал в килера – промълви ко­нят. – Да си излязъл в заслужен отдих. Да вършиш такива работи на твойте години! Така не бива.

Човекът извъртя очи.

– Да ѝ се не види и скапаната разпродажба на безценица. Така става, като купиш нещо, дето преди това го е притежавал магьосник – рече той на студения вятър. – Зъбите ти ги огледах, и копитата ти ги огледах, ама да се ослушам, и през ум не ми мина.

– А ти кой мислеше, че наддава срещу теб? – попита конят.

Коен Варварина все тъй се подпираше на дървото. Не беше сигу­рен, че пак ще успее да се вдигне на крака.

– Сигурно бая съкровища си турил настрана – обади се отново ко­нят. – Може да хванем към Ръба. Как ти се струва? На топличко. Да си намерим някое топличко местенце край някой плаж, какво ще кажеш?

– Нямам съкровища – отвърна Коен. – Прахосах ги всичките. Пропих ги. Всичките ги раздадох. Изпогубих ги.

– Трябваше и да поспестиш за стари години.

– Не ми и е хрумвало да доживявам до стари години.

– Някой ден ще умреш – каза конят. – Може и днеска да е.

– Знам. Защо си мислиш, че съм дошъл тук?

Конят се обърна и се загледа надолу към клисурата. Пътят там бе изровен и осеян с дупки. Между плочите бяха покарали млади дръв­чета. Гората настъпваше и от двете му страни. След някоя и друга година никой нямаше и да познае, че оттам е минавал път. То май и сега никой не знаеше.

– Дошъл си тук, за да умреш?

– Не. Но има едно нещо, което винаги съм възнамерявал да на­правя. Още от младини.

– Сиреч?

Коен пак се опита да се надигне на крака. Сухожилията изстреля­ха пламенни възражения по протежение на краката му.

– Баща ми… – изциври Коен. После си възвърна самообладание­то. – Баща ми ми каза… – И се помъчи да си поеме въздух.

– „Синко“ – услужливо се обади конят.

– Какво?

– „Синко“ – повтори конят. – Никой баща не казва на момчето си „синко“, освен ако не възнамерява да му предава премъдрости. Добре известен факт.

– Споменът си е мой.

– Извинявай.

– Та той каза… „Синко“… Е да де!… Синко, когато можеш да се изправиш в двубой срещу трол, тогава вече всичко ще можеш.

Конят примигна насреща му. После се обърна и отново погледна надолу, през дървесната навалица, запречила пътя, към сумрака на клисурата. Там долу имаше каменен мост.

У него се промъкна ужасно предчувствие.

Копитата му нервно заиграха на разбития път.

– Към Ръба – рече той. – На топличко.

– Не.

– Каква е ползата да се убие трол? С какво ще се сдобиеш, ако убиеш трол?

– С умрял трол. В това е смисълът. Така или иначе, не съм длъжен да го убивам. Само да го победя. В двубой. Тролопашен бой. Ако ни­кога не опитам, баща ми има да се върти в могилата си.

– Нали ми каза, че той те е изпъдил от племето, когато си бил на единайсет?

– По-добро дело не е вършил никога. Научи ме как да бъда настъ­пателен. Като настъпвам другите по краката. Я ела насам, ако обичаш.

Конят пристъпи до него настрана. Коен се хвана за седлото и се надигна в цял ръст.

– И днес смяташ да се биеш с трол.

Коен забърника в дисагите и измъкна кесията си с тютюн. Вятъ­рът раздухваше накълцаните листа, докато той се мъчеше да си свие нова хърбава цигара.

– Ъхъ – потвърди.

– И си бил път чак дотук за това.

– Нямаше начин – отвърна Коен. – Ти кога за последно си виж­дал мост с трол под него? Като бях млад момък, ги имаше със стоти­ци. Сега в градовете има повече тролове, отколкото из планините. И повечето са затлъстели като пача. За какво ги водихме всичките тия войни? А сега… мини по моста.

Мостът беше самотен и минаваше над плитка, бяла и коварна река сред дълбока долина. Тъкмо място, където се въдят…

Сива фигура се метна през парапета и тупна пред коня. Тя разма­ха боздуган.

– Ха така – изръмжа съществото.

– А… – поде конят.

Тролът примигна. Макар и студените, облачни зимни небеса сериозно да намаляваха проводимостта на силициевия тролски мозък, пак му отне време да осъзнае, че седлото е празно.

После примигна отново, тъй като усети как върхът на нож опира във врата му.

– Здравей – произнесе глас до ухото му.

Тролът преглътна. Но много предпазливо.

– Виж – рече той отчаяно. – Традицията е такава! На такъв мост си е редно хората да очакват някой трол да… Абе – додаде той, когато му се прокрадна друга мисъл. – Аз как не те чух да ме издебваш в гръб?

– Щото много ме бива в тая работа – отговори старецът.

– Вярно си е – потвърди конят. – Издебнал е в гръб повече хора, отколкото стреснати вечéри си изял ти.181

Мостът на трола

Тролът рискува да метне един поглед настрана.

– Да го вземат дяволите! – прошепна той. – Ти да не се мислиш за Коен Варварина?

– А ти как мислиш? – отвърна Коен Варварина.

– Слушай – рече конят. – Ако не си беше омотал колената с чува­ли, можеше да се усетиш по щракането.

На трола му отне време да загрее.

– Уха! – въздъхна той. – На моя мост! Стига, бе!

– К’во? – рече Коен.

Тролът се измъкна от хватката му и заръкомаха като смахнат.

– Спокойно! Спокойно! – разкрещя се той, докато Коен настъп­ваше. – Спипа ме! Спипа ме! Не го оспорвам! Само искам да изви­кам и семейството, става ли? Иначе никой никога няма да ми повярва. Коен Варварина! На моя мост!

Огромният му каменен гръден кош се изпъчи.

– Скапаният ми шурей, дето все се перчи със скапания си грама­ден дървен мост, жена ми за друго не приказва! Ха! Ще ми се да му видя физиономията… Олеле, не! Какво ли си мислиш за мен?

– Добър въпрос – рече Коен.

Тролът захвърли боздугана и сграбчи Коен за едната ръка.

– Аз се казвам Слюда – представи се той. – Направо не знаеш каква чест е това!

Той се наведе над парапета.

– Берил! Качвай се тук! Доведи и децата!

След това се обърна отново към Коен, а лицето му сияеше от щастие и гордост.

– Берил все повтаря, че трябва да заминем оттук и да си намерим нещо по-добро, ама аз ѝ казвам, че този мост се предава в рода ни от по­коления насам, под Моста на Смъртта винаги е имало трол. Традиция.

Огромен женски трол, с две бебета на ръце, се затътри нагоре по брега, а след него вървеше опашка от малки тролчета. Те се наредиха зад баща си и се втренчиха в Коен като кукумявки.

– Това е Берил – представи жена си тролът. Тя метна кръвнишки поглед на Коен. – А това – той избута напред свое навъсено умалено издание, стиснало детски вариант на сопата му, – е моето момче Сипей. Същински отломък от старата канара е. Той ще поеме моста, когато аз си отида, нали така, Сипей? Виж, момко, това е Коен Варварина! К’во ще кажеш за т’ва, а? На нашия мост! При нас не минават само одъртели и затлъстели богати търговци като при чичо ти Пирит. – Тролът все тъй говореше на сина си, но се ухили самодоволно срещу жена си. – При нас наминават и истински герои като едно време!

Жената на трола огледа Коен от глава до пети.

– Той нали е богат? – попита тя.

– Богатството няма нищо общо! – отвърна ѝ тролът.

– Ще убиеш ли нашия татко? – попита подозрително Сипей.

– Ще ме убие, че как! – заяви свирепо Слюда. – На него това му е работата! А след това и мен ще ме прославят с приказки и песни. Това е Коен Варварина, тъй де, не ти е някой тъпанар с вила от селото! Той е прочут герой и е бил толкова път да ни види, тъй че му имай малко уважението!

– Ще извинявате за това, господине! – обърна се той към Коен. – Тая днешна младеж! Знаете я каква е!

Конят се разкикоти.

– Ама вижте сега… – поде Коен.

– Помня как татко ми разправяше за тебе, като бях още чакъл­че – продължи Слюда. – „Той е възседнал целия свят като колс.“ Така казваше.

Настъпи тишина. Коен се чудеше какво точно е „колс“ и усети втренчения в себе си вкаменяващ поглед на Берил.

– Той е само едно дребно старче – рече тя. – Не ми се види много героичен. Щом чак толкоз го бива, що не е богат?

– Ама слушай… – каза Слюда.

– Значи това сме чакали, а? – подкара го жена му. – Затова ли киснем под тоя протекъл мост? Да чакаме хора, дето никога не идват? Да чакаме дребни кривокраки старчета! Да бях послушала майка си! Искаш да оставя сина ни да клечи под някой мост и да чака някакво дребно старче да го убие? Затова ли сме тролове според тебе? Е… Няма да стане!

– Чакай сега…

– Ха! При Пирит не ходят дребни старчета! При него ходят едри дебели търговци! Стана трол от него! Трябваше да се хванеш с него, като имаше тази възможност!

– По-скоро бих ял червеи!

– Червеи ли? Брей! Че откога вече можем да си позволим чер­веи?!

– Може ли да обменим няколко думи насаме? – намеси се Коен.

Той закрачи към другия край на моста, размахал меча. Тролът се затътри след него.

Коен затършува за кесията си с тютюн. После погледна трола и му я подаде.

– Ще запалиш ли?

– Това нещо може да те убие – отвърна тролът.

– Да. Ама няма да е днес.

– И не се застоявай много да приказваш с тоя никаквец, твойто приятелче! – изрева Берил от своя край на моста. – Днес е твой ред да слизаш до дъскорезницата! Знаеш, че Кварц те предупреди, че няма да те държи още дълго на тази работа, ако не я взимаш на сериозно!

Слюда пусна на Коен жална, угодническа усмивчица.

– Много ме подкрепя – отбеляза той.

– И няма да драпам пак чак от реката дотук, за да те прибирам! – ревна Берил. – Я му разкажи за пръчовете, господин Важен Трол!

– Пръчове ли? – попита Коен.

– За пръчове нищо не знам. Тя все приказва за някакви пръчове. Аз нищичко не знам за никакви пръчове. – Той потръпна.

Гледаха как Берил води младите тролове надолу по брега, към тъмното под моста.

– Работата е там – рече Коен, когато останаха сами, – че аз нямах намерение да те убивам.

Лицето на трола помръкна.

– Нима?

– Само да те метна от моста и да задигна каквито там съкровища ти се намират.

– Нима?

Коен го потупа по гърба.

– Пък и обичам да срещам хора с… хубави спомени. Това ѝ тряб­ва на тая земя. Хубави спомени.

Тролът се изпъна в поза мирно.

– Аз се старая да давам всичко от себе си, сър! – рече той. – Си­нът ми иска да замине на работа в града. Аз му викам, че винаги е имало трол под тоя мост от близо пе’стин години насам…

– Та, ако ми предадеш съкровището, аз ще си ходя – рече Коен.

Лицето на трола се сгърчи във внезапна паника.

– Съкровище ли? Ми… нямам – рече той.

– Хайде стига де! – възкликна Коен. – На мост, дето е на такова хубаво място?

– Да, но вече никой не минава по тоя път – рече Слюда. – Ти си първият, наминал насам от месеци. Берил вика, че трябвало да се хва­на с брат ѝ, когато построиха новия път през неговия мост, ама… – И тук той заговори по-високо. – Ама аз казах, че под тоя мост тролове има…

– Ъхъ – измънка Коен.

– Зорът обаче е, че камъните все падат – продължи тролът. – А не е за вярване тия зидари какви пари вземат. Проклети джуджета. Да им нямаш вяра. – Той се приведе към Коен. – Правичката да ти кажа, налага ми се да работя по три дни седмично долу в дъскорезницата на шурея само за да свържа двата края.

– Нали уж шуреят ти държеше мост?

– Единият от тях – да. Само че жена ми има толкова братя, колко­то бълхи – кучетата – уточни тролът. После се загледа мрачно в буй­ните води. – Един от всичките е търговец на дървен материал долу в Кисела вода, един държи моста, а пък оня, най-ояденият, е търговец в Горчив шип. Ти на това работа като за трол ли му викаш?

– Единият все пак е в бранша с мостовете – отбеляза Коен.

– В бранша с мостовете? Да седиш в будка по цял ден и да так­суваш хората с по един сребърник, за да преминат? През половината време него даже го няма там! Плаща на едно джудже да събира пари­те. И нарича себе си трол! Не можеш го отличи от човек, докато не го приближиш съвсем!

Коен кимна с разбиране.

– Ти знаеш ли – продължи тролът, – че трябва да ходя всяка сед­мица да вечерям с тях? С всичките трима? И да им слушам приказките, че трябвало да се движим в крак с времето…

Той обърна към Коен голямо и тъжно лице.

– Какво му е лошото на това да си трол под моста? Мен са ме възпитавали да стана трол под мост. Ще ми се и младият Сипей да стане трол под моста, когато аз си отида. Какво му е лошото? Редно си е под мостовете да има тролове. Иначе какъв е смисълът? За какво да се живее?

Облегнаха се навъсено на парапета и се загледаха надолу в раз­пенената вода.

– Знаеш ли – бавно промълви Коен, – аз още помня времената, когато човек можеше да яха оттука чак до Планините Бръснач, без да мерне нищо живо. – Той плъзна пръст по меча си. – Поне не оставаше живо много време.

Той хвърли угарката от цигарата си във водата.

– А сега всичко е във ферми. Всичко е във фермички, и ги въртят хорица. И огради навсякъде. Накъдето и да погледнеш – ферми, огра­ди и хорица.

– Тя е права, разбира се – рече тролът, който явно продължаваше да води някакъв свой вътрешен диалог. – Няма бъдеще в тая работа с изскачането изпод моста.

– Аз иначе нищо против фермите нямам – каза Коен. – Или про­тив фермерите. Тях трябва да ги има. Само че преди те бяха някъде надалече, по покрайнините. А сега покрайнината минава оттук.

– Постоянно ни изтикват – поде отново тролът. – Постоянно има промени. Като шурея ми Кварц. Дъскорезница! Трол да върти дъско­резница! Само да го видиш на какво е обърнал Сенкорежещата гора!

Коен вдигна поглед изненадано.

– Коя? Онази с големите паяци в нея ли?

– Паяци ли? Няма вече паяци. Само пънове.

– Пънове, значи? Пънове? Аз я харесвах тая гора! Беше… Ами… беше си мрачничка. Истински мрачнотии вече няма никъде. В такава гора се разбираше какво е ужас!

– Мрачнотии ли искаш? Той я презалесява със смърчове – каза Слюда.

– Смърчове?!

– Не той го е измислил. Той не може да различи едно дърво от друго. Всичкото това е работа на Глина – той му пусна тая муха.

На Коен свят му се зави.

– Кой е Глина?

– Аз нали ти казах, че имам трима шуреи? Този е търговецът. Раз­правя, че след презалесяването земята щяла да се продава по-лесно.

Настана мълчание и то се проточи, докато Коен смели последно­то. После той заяви:

– Сенкорежещата гора не се продава. Тя не принадлежи на никого.

– Ъхъ. Той разправя, че тъкмо затова можело да я разпродадеш.

Коен заби юмрук в парапета. Парче камък се откърти от него и полетя в пролома.

– Извинявай.

– Не се притеснявай. Постоянно се откъртват парчетии, както казах.

Коен се обърна.

– Ама какво става? Аз помня всичките големи войни от старо вре­ме. Ти не ги ли помниш? И ти трябва да си се сражавал в тях.

– Мда, носил съм боздуган на рамо.

– Уж се борехме за ново светло бъдеще и за законност, и за други такива работи. Така разправяха.

– Е, аз се бих, защото един едър трол с камшик ми нареди – пред­пазливо уточни Слюда. – Но те разбирам.

– Искам да кажа, че не беше заради ферми и смърчове. Нали?

Слюда увеси нос.

– Та ето ме и мене с това бледо подобие на мост. Страшно ми е криво – промълви той. – Да биеш толкова път заради…

– А и някакъв крал имаше – рече отнесено Коен, загледан във водата. – И разни магьосници. Но крал имаше. Доста съм сигурен, че 187

Мостът на трола

крал имаше. Никога не съм го срещал де. Абе, знаеш ли? – ухили се той на трола. – Не мога да се сетя как се казваше. Май никога не са ми казвали как му е името.

Около половин час по-късно конят на Коен излезе от мрачната гора сред също тъй мрачна, ветровита пустош. И продължи да се мък­не, а после каза:

– Добре де… Ти колко му даде?

– Дванайсет жълтици – отвърна Коен.

– И защо му даде дванайсет жълтици?

– Нямах повече от дванайсет.

– Ти не си наред.

– Когато едва прохождах в занаята на герой варварин – рече Коен, – под всеки мост си имаше трол. И не можеше да минеш през гора като тая, през която току-що минахме, без поне десетина гоблини да се пробват да ти клъцнат главата. – Той въздъхна. – Чудя се какво ли им се е случило на всички тях?

– Случил си им се ти.

– Е, да. Но винаги съм смятал, че винаги ще има още. Все смятах, че ще има още покрайнини.

– Ти на колко си години? – попита конят.

– Де да знам.

– Значи си достатъчно стар, за да ти е дошъл акълът.

– Ъхъ. Да де. – Коен запали нова цигара и се разкашля, та чак му потекоха сълзи.

– Поскапала ти се е тиквата.

– Ъхъ.

– Да си дадеш и последния долар на някакъв трол!

– Ъхъ. – Коен пусна една хриплива струя дим към залеза.

– Защо?

Коен се втренчи в небето. Аленото сияние бе мразовито като склоновете на ада. Леден вятър духаше над степите и развяваше оста­тъците от косата му.

– Заради това как трябва да е – рече той.

– Ха!

– И заради едно време.

– Ха!

Коен погледна надолу.

И се ухили.

– И за три адреса. Някой ден ще умра – додаде той. – Ама няма да е днес, струва ми се.

Вятърът вееше откъм планините и изпълваше въздуха с фини ле­дени кристалчета. В тоя студ и сняг нямаше как да завали. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата вдън гората се цепеха от мраз. Само дето вълци имаше все по-малко, и все по-малко и по- малко гори.

В такова време здравомислещите хора си седяха вкъщи пред ог­нището.

И редяха сказания за герои.

––

„След краля“, съставител Мартин Х. Грийнбърг, „ТОР Букс“, Ню Йорк, 1992

„След краля“, сборникът, за който е написан този разказ, беше по- скоро антология в почит на Дж. Р. Р. Толкин, отколкото опит за незаконно нахлуване в Средната земя, но на мен ми се стори, че мога да се прицеля в едно конкретно настроение. Всичко се променя, всич­ко отминава. Воюваш, за да промениш света – и той става свят, в който няма място за теб, бореца. Тези, които се борят за светлото бъдеще, но – естествено – то невинаги им е по мярка. Дъскорезници­те изкарват паяците от тъмните гори, безкрайните поля са прегра­дени с огради…