За първи път видях Анжела Пенчева на сцената в един спектакъл на групата за Алтернативен театър. Тя седеше в инвалидна количка и държеше в ръце една многоцветна птица. Птицата следваше движенията на ръцете и тялото на Анжела. Многоцветната птица-кукла извършваше невероятен танц, съдържащ ауфтактове, паузи и устремен тремор. Не можех да гледам нищо друго на сцената, освен това пламтящо кълбо от цвят, линии и неравномерно прекъсвани движения. Ако някой е виждал Жар-птица, сигурно е изглеждала така. Сега тя беше в ръцете на Анжела.
По-късно, когато вече я познавах, непрекъснато търсех някой, който да ми „превежда“, когато исках да й кажа нещо. Не можех да свикна със законите на нейното общуване. С времето започнах да проумявам, че ако искам да стисна ръката й, трябва да пъхна моята ръка в нейната, ако искам да чуя отговора й, трябва да дам време на майка й да чуе по свой начин вибрациите на гласа на дъщеря си Анжела и след това да бъде нейният глас и да отговори.
През цялото това време имах усещането, че ставам свидетел на една тайна, която ако успея да проумея, ще узная нещо удивително за способностите на човешкото същество. И тази тайна, която се съдържа в Анжела, се изправи пред мен и при всяка нова среща с нея ме въвеждаше в неподозираните дебри на човешкия мозък. Настанен в тялото на Анжела, той ме предизвикваше, привличаше, плашеше и УДИВЛЯВАШЕ.
Започнах да научавам все повече и повече неща за Анжела, какво прави и какво може, какво обича и какво не понася. Така разбрах, че овладява степен след степен образованието си, че предпочита червено пред бяло вино … и че е написала и текста „Моят живот“. Получих го по електронна поща и дълго не го отворих. Тайната Анжела се готвеше да разкрие свое ново лице пред мен. Не зная дали бях готова.
И така, ето я книгата. След първата страница спрях и излязох навън. Разхождах се дълго, подготвях се за скок в непознатото, който усещах, че наистина ми предстоеше. Прибрах се вкъщи и на един дъх прочетох целия текст. Сега вече усетих Присъствието Анжела.
Във всяка среща с нея, когато задъхано избягваме да я погледнем, когато набързо я докосваме и се отместваме, тя просто стои там и ни изчаква с разбиране и усмивка да приемем това удивително чудо на човешкото съществуване. Тя винаги е с няколко хода преди всеки от нас, защото вече е приела това чудо и го споделя със себе си всеки ден. А с написването на тази история тя ще го сподели с всеки от нас и ще ни предостави възможността да ни завладее Удивлението, пред това колко много непознато и невидимо витае около нас.
Моята дъщеря беше на 5 или 6 години, когато видя за първи път Анжела. След срещата последваха много въпроси. Един от тях остана във въздуха завинаги:
„Мамо, тези хора умират ли?“. С времето разбрах какво ме пита. Всъщност това беше въпрос за болката и безсмъртието. Анжела събуди в детето ми въпроси и тя избра именно нея, за да я поведе през страха от страданието.
Това прави и настоящият текст на Анжела. Той е едно пътуване в нейния живот и предприемайки това пътуване ще усетите колко той е сходен с вашия живот, с нашия живот, с „Моят живот“.
Книгата, издадена от ИК „Кибеа“ – „Моят живот. Да имаш ляв палец“, е в книжарниците от 5 октомври.
ДЦП не е диагноза, а състояние за цял живот, казва авторката Анжела Пенчева.
„Анжела се смее щастливо, когато има гости. Тя е конструирала от стаята си цял свят, в който мислите и тялото й се чувстват комфортно. Там са компютърът, книгите, гимнастическите уреди, приспособленията за изправяне и раздвижване, сред които – т.нар. проходилка. Слизането по стълби с инвалидна количка е трудно дори от първия етаж, където живее, затова преди години Анжела пише до един завод за производство на асансьори. В писмото си отправя молба за специална поръчка – специален асансьор, който би улеснил живота й и този на близките й.
Случва се малко чудо и оттам изпращат асансьора, с който Анжела може да слиза директно от терасата навън. Има малка табла с букви, които тя посочва с пръсти и съставя думи. Анжела има нужда от буквите, заради силната й нужда да се изразява. Затова и Фейсбук е сред местата, където на духа й не му е тясно.“
Невена Борисова, e-vestnik.bg
0 Коментара