Само допреди двайсетина години все още се смяташе, че мозъчното развитие до голяма степен е приключило в края на детството. Но сега вече знаем, че процесът на изграждане на човешкия мозък отнема до 25 години.
Тийнейджърските години са период на толкова важна невронна реорганизация и промяна, че оказват драматично влияние върху това как изглежда личността ни. Докато ние добиваме вида си на възрастни, хормоните, препускащи из телата ни, предизвикват видими телесни изменения – невидимо обаче нашият мозък преминава през също толкова монументални промени. Тези промени обагрят силно начина, по който се държим и реагираме на света около нас.
Една от тези промени е свързана с възникващото усещане за „аз“, а редом с него и със самосъзнанието.
За да добием представа за действието на тийнейджърския мозък, ние проведохме един прост експеримент. С помощта на моя аспирант Рики Савджани помолихме доброволци да седнат на табуретка във витрината на магазин. След това дръпнахме завесата, разкривайки доброволеца, гледащ към света навън – за да бъде зяпан от минувачите.
Преди да ги поставим в това социално неловко положение, ние екипирахме всички доброволци, за да можем да измерим емоционалната им реакция. Вързахме ги към устройство, измерващо кожно-галваничната реакция (КГР), удобен показател за тревожността – колкото повече се отварят потните ви жлези, толкова по-голяма ще е проводимостта на кожата ви. (Това, между другото, е същата технология, която се ползва и в детектора на лъжата, или теста с полиграф.)
В нашия експеримент участваха и възрастни, и тийнейджъри. При възрастните наблюдавахме стресова реакция поради втренчените погледи на непознатите, точно както се очакваше. При тийнейджърите обаче същото преживяване хвърли емоциите им в свръхтурбуленция: те бяха много по-разтревожени – някои до разтреперване, – докато бяха гледани.
Защо е тази разлика между възрастните и младежите?
Отговорът е свързан с една област на мозъка, наречена медиална префронтална кора (мПФК). Тази област се активира, когато мислите за себе си – и особено за емоционалното значение на дадена ситуация за самите вас. Д-р Лия Съмървил и нейни колеги от Харвардския университет открили, че с преминаването от детството към юношеството мПФК става все по-активна в социални ситуации, достигайки максимум около петнайсетата година. На този етап социалните ситуации носят голяма емоционална тежест, водейки до себецентрирана стресова реакция с голяма интензивност. Тоест в юношеството мисленето за собственото аз – т.нар. „самооценка“ – е с висок приоритет. За разлика от това, възрастният мозък е свикнал със собственото си аз – така както с времето се разносват новите обувки – и съответно възрастният не се притеснява чак толкова да седи във витрината на магазин.
Освен социалното неудобство и емоционалната хиперчувствителност, тийнейджърският мозък е така нагласен, че да поема рискове.
Дали ще е бързо каране, или изпращане на голи снимки,
рисковото поведение е по-изкушаващо за тийнейджърския мозък, отколкото за възрастния. Това до голяма степен е свързано с начина, по който реагираме на възнагражденията и стимулите. Докато преминаваме от детството към юношеството, мозъкът проявява засилена реакция към възнагражденията в онези свои зони, които са свързани със стремежа към удоволствие (една от тях се нарича nucleus accumbens, или прилежащо ядро). При тийнейджърите активността тук е толкова висока, колкото и при възрастните. Има обаче един важен факт: активността в орбитофронталната кора – свързана с вземането на ръководни решения, с вниманието и симулацията на бъдещи последици – при тийнейджърите все още е същата като при децата. Зрялата система за стремеж към удоволствие, съчетана с незряла орбитофронтална кора, означава, че тийнейджърите са не само емоционално хиперчувствителни, но и по-малко способни от възрастните да овладяват емоциите си.
Нещо повече. Съмървил и екипът ѝ имат идея защо натискът на връстниците оказва толкова силна принуда върху поведението на тийнейджърите – областите, участващи в социалните съображения (като мПФК), са по-тясно свързани с някои други мозъчни области, които превръщат мотивите в действия (стриатума, или ивичестото тяло, и неговата мрежа от връзки). Това, предполагат от екипа, би могло да обясни защо вероятността тийнейджърите да поемат рискове е по-голяма, когато приятелите им са наоколо.
Начинът, по който възприемаме света като тийнейджъри, е следствие от един променящ се мозък, който се движи напълно по разписание. Тези промени ни правят по-себецентрирани, по-склонни към рискове и по-податливи към
поведение, мотивирано от връстниците.
За разстроените родители по целия свят това носи едно важно послание: кои сме ние като тийнейджъри не е следствие само на избор или нагласа, а резултат от един период на интензивна и неизбежна невронна промяна.
–––
Мозъкът – това сме ние
В ценното изследване „Мозъкът. Това си ти” известният американски невробиолог Дейвид Игълман се обръща към науката, за да ни разкаже как животът ни оформя нашия мозък и как нашият мозък оформя живота ни. Книгата е част от мащабния едноименен проект на Игълман, който е сценарист и водещ на телевизионната поредица по BBC „Мозъкът“, обявена от New York Times за едно от най-добри телевизионни предавания за 2015 г.
Изтъкнатият американски учен Дейвид Игълман ни повежда на интригуващо пътешествие из дебрите на собствения ни мозък в книгата си „Мозъкът. Това си ти”. Невробиологът обяснява на разбираем език случващото се в главите ни, ориентирайки ни смело и непоколебимо към и в нашия вътрешен космос – където, в гъстата плетеница на милиарди неврони и необятен брой връзки между тях, се материализира нещо, което едва ли сме очаквали да видим точно там: нашата същност.
Книгата на Игълман предлага по-широка перспектива на разбирането и познанието за начина, по който функционира сивото ни вещество. В „Мозъкът. Това си ти” авторът ни подсказва скритите в собствения ни мозък отговори на ключови въпроси: кои сме ние, що е действителност, как вземаме решения, кои ще бъдем…
В предговора на изданието Игълман обобщава: „По-доброто разбиране на мозъка хвърля светлина върху онова, което смятаме за реално в личните ни отношения, и онова, което смятаме за необходимо в социалната ни политика.”
Изданието съдържа речник, който разяснява често употребяваните в книгата понятия. Преводът от английски език е на Елена Филипова, превеждала също „Как работи умът” и „По-добрите ангели на нашата природа” на Стивън Пинкър, „Подсъзнателното” на Ленард Млодинов, „След Вавилон: аспекти на езика и превода” на Джордж Стайнър и др. Корицата на „Мозъкът. Това си ти” е на художника Дамян Дамянов.
Дейвид Игълман определя себе си като „невроучен през деня и писател през нощта”. През 1993 г. завършва специалност Британска и Американска литература в университета Райс в Хюстън, Тексас, прекарвайки първата година от следването си в чужбина – в Оксфордския университет. Докторантската си степен по Невробиология защитава в Медицинския колеж Байлър в Хюстън, Тексас, през 1998 г., а впоследствие специализира и в Института по биология Солк в Сан Диего, Калифорния.
Умел популяризатор на науката, Игълман редовно изнася лекции в Станфордския университет и в редица други престижни учебни заведения. Негови изследвания са публикувани в множество издания – от Science до Nature. Автор е и на няколко книги, а „Мозъкът. Това си ти” е първият му труд, който излиза на български език. Игълман е сценарист и водещ на телевизионната поредица по BBC „Мозъкът“, която е в списъка на New York Times за най-добри телевизионни предавания за 2015 г. Игълман е носител на отличията Guggenheim Fellowship и Science Educator of the Year на Society for Neuroscience. Още за автора.
0 Коментара