„Незнайните образи хорски“ е името на сборника с разкази на Соня Тодорова с логото на издателство „Колибри“, който излиза на 7 септември. Соня, освен автор на „Жената днес“, е автор и на още две книги: „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” и романа „Перлите на Ади Ландау”. Разказите на Соня, пълни със странни истории, уловили невидими емоции, докосващи фантастичното, разкриват пластове магичен свят, скрит зад привидната монотонност на деня.
Запознаха се на литературно четене, някъде из Европа. Задушната зала на Българския културен институт, запазила в ъглите си далечния дъх на предателство, беше пълна с народ. Хората сновяха с пластмасови чаши с вино в ръце, спираха се на малки кудкудякащи групички и пак се разделяха, празнично развълнувани и отегчени едновременно. Въпреки гостуването на известния български писател и чудесното четене, на което току-що бяха свидетели, тези хора всъщност нямаха какво да си кажат. Несъмнено скорошната шумна история, включваща внезапно разкритото агентурно минало на известен български интелектуалец, откритата вражда между писателя и неговия основен конкурент и една злополучна книга, обединила тези две линии в сочен, богато раздухан от медиите скандал, даваше изобилен материал за обсъждане. Изглеждаше обаче, че българската диаспора в града или не следеше подобни сюжети, или, привикнала вече, просто не се вълнуваше от тях. А няколкото академични фигури в залата – именит преводач, две университетски преподавателки и един пенсиониран професор – владееха правилата на играта до съвършенство и се стараеха да говорят основно за времето, позволявайки си единствено по някоя многозначителна пауза тук-там. Въобще – обичайното. Ана имаше чувството, че е присъствала на това събитие, и то не веднъж, а два, три, пет хиляди пъти. Тя стоеше до прозореца и бавно мачкаше вече празната пластмасова чашка, докато се опитваше да преброи посещенията си в този точно град. Животът на Ана изтичаше между институти и стипендии, автобуси и самолети, зле отоплени апартаментчета, задушни университетски кабинети и полупразни зали с прозяващи се студенти, между Европа и Америка, между другаде и никъде. Така будният ѝ интелигентен поглед, който навремето подлудяваше университетските литературоведски среди, днес се криеше зад дебели диоптрични стъкла, затиснат между посивелия бретон и високата поло яка на пуловера ѝ.
Черна блуза, както винаги.
Ана упорито продължаваше да се облича по екзистенциалистката мода, тъй като нямаше никакво желание да се разделя с еднотипния си гардероб, практично побиращ се в средно голям куфар. Пък и високите яки добре прикриваха бръчките на врата ѝ, заради който в младостта ѝ я сравняваха с модел на Модиляни.
Младият мъж я бе приближил в гръб и въпреки че заговори меко и възпитано, Ана се стресна. Младежът се разля в извинения и предложи да ѝ донесе нова чаша с вино. Подразнена от самата себе си, Ана се съгласи, макар и да долови фината нотка на снизхождение в гласа му. Тя бе свикнала с този сексистки тон, той отдавна вече не можеше да я засегне. Гледаше да го избягва, разбира се, участвайки в колкото се може по-малко общи събрания, редколегии и съвместни проекти с колеги и началници, от една страна, и държейки студентите си мъже на отчетлива дистанция, от друга. По времето, когато самата тя беше студентка и след това докторант,
жените в катедрата бяха рядкост.
Сега обаче специалността стремително се феминизираше и Ана, застанала по средата между две академични поколения, жънеше зле прикрито мъжко презрение и от двете страни – както от колегите си, така и от все по-малобройните студенти. И докато дългогодишно изгражданата броня от желязна ерудиция успешно пазеше нейното самочувствие и достойнство, личният живот на Ана видимо страдаше от това положение. Меко казано. На практика личният живот на Ана изцяло отсъстваше. Немалко от университетските преподавателки на нейната възраст, които срещаше из институтите по света, бяха решили този проблем генерално, някои от тях дори имаха деца с патньорките си. Но въпреки че на няколко пъти бе получавала недвусмислени предложения, които имаха потенциала веднъж завинаги да я избавят от самотата, Ана не можеше да се възползва от тях. За съжаление, тя харесваше само мъже, и то определен тип. Точно като младежа с виното впрочем, с умни лица, изискани маниери и дълбоки гласове, зад които се крие не докрай обуздана физическа сила. И онова нещо, неясното, винаги блуждаещо в очите на този вид мъже. Усещането за вятър, за море и степ, една прастара варварска студенина, която не бе долавяла в нито един женски поглед, пък бил той и очарователен. А без нея Ана не можеше да се влюби, колкото и да се опитваше.
Младият мъж се върна с две пълни чаши, подаде ѝ едната и се представи.
Казвал се Атила
Ана го погледна насмешливо, но веднага съжали, тъй като младежът видимо се засегна. Обясни ѝ, че това не е шега, наистина се казвал Атила, освен това не бил чист българин, а по баща унгарец и дядо му по унгарска линия бил виден местен историк. Ана се извини и направи опит да се измъкне с твърдението, че намира Атила за прекрасно име, така звучно и оригинално. Младият човек подмина неловкия ѝ пирует със саркастично изсумтяване и продължи с изложението си. Разказа ѝ, че е докторант по икономика и юридически науки и в дългосрочен план смята да се занимава с политика. Междувременно обаче, като всяка всестранно развита личност, се отдавал и на насладите на мерената реч, при това тъкмо на майчиния си език, който намирал за изключително красив и мелодичен. В друг случай най-късно на това място Ана щеше да се извини и да потърси спасение зад вратата на дамската тоалетна или пък направо да си тръгне. Подобни литературни ентусиасти дебнеха във всеки български културен институт по света. Високопарни, взели се на сериозно досадници, те очакваха от нея да плесне с ръце и да ги прегърне ведно с творчеството им и веднага да започне да го коментира, редактира и публикува, с благодарност ликувайки сред блясъка на изключителната им дарба. От дългогодишния си опит на гостуващ из различни европейски столици литератор тя знаеше, че спасението в подобни случаи е само едно – бягство. Решително и веднага, без оглед на добрия тон. Само че точно този ден Ана се чувстваше уморена и самотна някак повече от обикновено. Усещането за собствената ѝ ненужност и самоцел я бе заливало цяла вечер, докато разсеяно слушаше откъсите от елегантните, но вече очевидно еднотипни текстове на известния писател.
Питаше се какъв е смисълът на всичко това.
Литература, анализи, отегчени лица и потиснати прозевки, ах, какъв елегантен анагноризис и ох, колко разтърсващ финал, и скука, скука… Ето защо за първи път от много време Ана изневери на принципите си и реши да приеме да погледне стиховете на младия мъж. Атила изглеждаше възпитан и поне средно интелигентен, беше красив и приятно енергичен, така че рискът стиховете му да са истински долнопробни и изпълнени с вулгарно насилие (и това ѝ се бе случвало) беше сравнително малък. Надути и клиширани – да, със сигурност. Шизофренични – възможно е, но едва ли. Ана внимателно подхвърли, че за нея би било интересно да прочете някои от произведенията му, очаквайки лавината от благодарности, която обикновено следваше в подобен случай. Последвалият разговор обаче рязко се отклони от стандартния сценарий. Писателското самочувствие на Атила се оказа впечатляващо, освен това беше обигран ритор и в крайна сметка излезе така, че Ана бе поставена в позиция
едва ли не да моли за достъп до творчеството му
Развеселена, тя записа името на профила си в социалната мрежа на едно листче и му го подаде. Атила внимателно прибра листчето, благодари за вниманието и с лек поклон се оттегли. А Ана отново се загледа през прозореца, ядосана на себе си. Защото се улови, че бе очаквала нещо повече.
На другата сутрин поканата за приятелство вече чакаше. Ана нарочно се забави и я прие чак късно вечерта. За голяма нейна изненада последва пълно мълчание. Младият поет нито благодари, нито ѝ изпрати стихове, а профилът му се оказа полупразен. Няколко снимки, от които ставаше ясно, че Атила Йозеф е красив и добре обезпечен мъж, който притежава мотор и обича да го кара, няколко цитата от унгарски поети и писатели, тук-там по някое участие в социална кауза, и толкова. Ана почака ден-два, след което с мрачна усмивка установи, че след разговора си с нея младежът явно е успял да омае някой друг от присъстващите, вероятно дори самия известен писател, което е обезсмислило нейното сътрудничество. Все пак реши да остави приятелството, за да не изглежда, че е обидена. И го забрави.
Атила Йозеф се появи най-неочаквано половин година по-късно във вид на мило лично съобщение в мрежата. На Ана ѝ трябваше малко време да се сети кой е този човек и за какво ѝ се извинява, уважително и фамилиарно едновременно. Атила обясняваше, че в последните месеци изкарал тежък период на криза, че перспективата да сподели своите стихове с истински авторитет, тоест с Ана, го накарала дълбинно да се разколебае в качеството им, че се притеснявал и терзал, трил и пренаписвал, скърцал със зъби и не спал, че едва ли не се поболял, но минал през катарзис, събрал разпръснатата си от вихъра флотилия [sic!] и ето, в крайна сметка се решил да ѝ изпрати някои от най-достойните за нейния поглед стихотворения. Ана, която в този момент се намираше в чешкия град Лидице по линия на академичния обмен и се опитваше да преподава българска поезия на няколко разглезени чешки девойки, искрено се зарадва на съобщението. Разбира се, отчиташе, че Атила я пързаля. Млад е, забравил е или пък е бил в контакт с друг авторитет, който го е обезкуражил, и затова се връща при нея. „Какво пък, нормално – мислеше си Ана, – в крайна сметка феминизъм или не, нали точно това е работата на преподавателя, да подкрепя и окуражава младите хора. Нищо не пречи да видя неговите работи. Със сигурност мога да му бъда полезна, особено ако стиховете са ужасни, което е твърде вероятно. Да попречиш на някого да се изложи, не е малка услуга, нали така?“ Истината е, че Ана скучаеше. Чешките девойки я дразнеха и отегчаваха, а провинциалният, не особено интересен град, бе опустял през лятото. Разбира се, имаше достатъчно своя работа, а и трябваше най-сетне да довърши книгата си „Агонална херменевтика на вписaността: полисемантична хетероморфия и реторическа нерешимост в литературното perpetuum mobile“. Пишеше я вече четвърта година,
беше ѝ дотегнала до смърт
Така започна кореспонденцията между литературоведката доцент д-р Ана В. и младия българо-унгарски поет Атила Йозеф. Стиховете на последния очаквано се оказаха безизходно посредствени, дори донякъде трогателни в своята тромава надутост. Но Ана все не събираше сили да му го каже направо. Тя съветваше и редактираше, наставляваше и направляваше, пишеше вдъхновено и с внимание, надявайки се да му повлияе чрез собствения си стил, но Атила не разбираше от дума. Той неизменно настояваше на своите високопарни метафори и Ана с времето свикна с тях. Започна да ги приема. Дори да ги харесва. Защото към края на септември Атила вече завършваше среднощните им разговори с „прегръщам те“, до средата на октомври към това се прибавиха и „целувки“, а през ноември двамата вече се отдаваха на многочасови епистоларни секс оргии. Атила се оказа настоятелен и напълно безсрамен във фантазиите и желанията си, а
Ана цъфтеше.
Тя завърши и предаде книгата, върна се в Дрезденския университет, където имаше преподавателско място за още около година, и започна да прави постъпления за постоянна позиция в Унгария. През тези месеци си купи няколко нови рокли, цветни, и установи, че зрението ѝ неочаквано се е подобрило. Което беше добре дошло, тъй като нощните разговори с Атила станаха даже още по-приятни, откакто не се налагаше непрекъснато да побутва нагоре очилата си. В кратките паузи между два сеанса влюбените крояха планове за съвместни уикенди, които неизменно се проваляха в последния момент заради многобройните изпити на Атила. Който междувременно бе започнал да пише и роман, но не искаше да ѝ го показва, преди да е завършен. Ана не настояваше, тъй като някъде дълбоко в замъгленото ѝ от щастие съзнание едно малко предателско гласче запищяваше с отвращение всеки път, когато станеше въпрос за творческите усилия на младия ѝ любовник. Въпреки това тя реши индиректно да спомогне за успеха на бъдещия дебют. Свърза се с няколко доверени колежки от Софийския университет и с тяхна помощ си състави пълна картина на младите автори и авторки в родината. След като отся възможните конкуренти на Атила, главно по възраст, тя започна отначало едва забележимо, а с времето и все по-агресивно да критикува техните произведения на страниците на малкото останали специализирани издания. В това време Атила напредваше с романа си, денем пишеше, а
нощите отделяше на Ана
и на тяхната бурна и все по-неблагопристойна любовна история. През деня Ана тайно препрочиташе чатовете и бузите ѝ пламваха от срам. А нощем се превръщаше в озверяла фурия, зачервена и разпенена, чиито пръсти трополяха по клавиатурата като летен порой.
Докато един ден, или по-точно вечерта на осми февруари, Атила изчезна.
Ана чака цяла нощ, взряна в сивата точица до името на профила му. „Последно активен – вчера, 02:34“. Точицата не позеленя до сутринта, нито на следващия ден. Обезумяла от притеснение, Ана звънеше на телефонния му номер на всеки трийсет минути, но апаратът беше изключен, а монотонният запис на гласовата поща звучеше като отегчен съдия, произнасящ смъртна присъда. През втората нощ Ана започна да му пише: „Обади се, къде си, добре ли си, обади се, моля те“, въпреки че профилът на Атила си стоеше офлайн. Двамата нямаха общи приятели, тя не знаеше физическия му адрес, нито къде точно учи. Започна да търси името му в Гугъл, трепереща от страх, в очакване да го намери в някое заглавие, описващо ужасна трагедия. Нищо.
След като дни наред се мъчи да се свърже с Атила, изчерпвайки докрай бездруго оскъдните възможности за това, Ана се разболя. Вдигна висока температура с треска и бълнуване, на няколко пъти изпадаше в безсъзнание. Когато я изписаха от болницата седмица по-късно, бе отслабнала с дванайсет килограма. А Атила Йозеф си беше все така офлайн.
„Последно активен – преди 2 седм., 02:34“
След края на дрезденския мандат отзивът за работата на Ана не беше задоволителен. Недостатъчен брой публикации, лошо представяне на студентите, ниска конферентна активност. При това положение нямаше как да настоява за позицията в Унгария, но Ана вече не я и искаше. Върна се в София и пое малък семинар към Катедрата по превод. Предметът бе скучен, а студентите – арогантни, но Ана нямаше на кого да се оплаче. Голяма част от нейните колеги я гледаха накриво заради яростните критики, които бе отправяла към произведенията на младите им протежета, докато други я презираха заради посредствената ѝ, комично претрупана последна монография. Ана изтри безжизнения профил на Атила от листа с приятели, но в мигове на най-дълбоко отчаяние проверяваше името му в търсачката или пък пишеше „писател млад Унгария“, а понякога и „писател млад загинал“… И ето че един ден унгарският Гугъл върна резултат. Името беше друго, но мъжът на снимката без всякакво съмнение беше Атила. Кратката статия с анонс на английски език оповестяваше дебюта на младия унгарския писател от български произход Иван Мáли, „дръзко произведение в позабравения жанр на епистоларния роман“. Книгата се казваше „Невидимият любовник на Ана“, 278 страници, 16,80 евро, по книжарниците от понеделник.
0 Коментара