Щом излязоха на улицата, езиковедът подръпна господарски повода и насочи кучето към полите на Витоша. Там, в ниските гънки на планината, имаше пътека, лека и мека за ходене. Пенсионерите я използваха за ежедневните си разходки сред природата и я наричаха помежду си Алея на здравето.
Преди до поемат по „алеята“, човекът и кучето минаха покрай скъпарски имоти, оградени с непрестъпни зидове. Отвътре ги усетиха зли кучета и ги залаяха. Хектор на свой ред им отвърна – имаше висок, силен лай.
– Отпусни тоя глас! – насърчи го Пенев. – Точно така, момче! Не се притеснявай да се изразяваш свободно!
С такива думи целеше да го насърчи. За да постигат успехи в обучението, обучаемите трябва да бъдат насърчавани. Знаеше го от личния си педагогически опит.
Вървяха по чер път през ливадите към боровата гора – „здравната алея“ започваше оттам. Близо до гората видяха пасяща крава. Приличаше на швейцарска – кафява, на бели петна. Като слязла от обвивката на шоколада „Милка“.
– Виж, Хекторе! – показа му я Духомир. – Погледни Милка! Кажи сега, как прави кравата!
Хектор се спря и загледа рогатото добиче. Ноздрите му потрепнаха – изглежда, улови мириса на говедо.
– Баф! – джафна кратко. – Джаф-джаф…
– Не „джаф“! – поправи го неговият учител. – Кравата прави „Мууу!… Мууу!“.
Духомир клекна пред муцуната на кучето и гледайки го в очите, продължи да мучи като истинско говедо. Имаше някаква надежда, че това ще отключи езиковия център в кучешкия мозък.
Някой зад тях се изкашля – малко насила. Пенев спря да мучи и обърна глава – зад гърба му стоеше неговият колега от университета, асистентът Чаталски.
– Май се явявам в неподходящ момент…
– А, Тенчо! – изненада се Духомир. – Как се радвам да те видя!
Макар че никак не се радваше. Напротив – най-малко искаше да среща Чаталски в този момент.
– Къде по тия места? – попита Пенев.
– Бягам в гората! – Чаталски бе по спортен екип, анцуг и маратонки.
– Бягане за здраве?
– Не, от кредитори! – обясни колегата. – Гледам по-малко да съм си вкъщи, че са ме налазили съдия-изпълнители… Ами вие?
– Ние…
Пенев погледна към Хектор. Хектор пък гледаше кравата.
– Не си се мяркал в университета от месец…
– В неплатен съм. Работя вкъщи…
– Доктората ли пишеш?
– Пиша… – смънка Духомир. – Но не остава време… Занимавам се с него по цял ден.
Как се изпусна! Тенчо си падаше клюкарка – ще раздрънка из факултета: „Пенев си е взел отпуск, за да си гледа кучето…“ Само една такава реплика може да предизвика завист у колегите: „Тоя пък хем си гледа живота, хем гледа и куче!“ Току-виж слухът стигнал и до ръководството на катедрата.
Опита се да замаже, като представи кучето за обикновен домашен любимец:
– Между другото, това е Хектор – скромен домашен любимец, порода германски брак.
Асистент Чаталски похвали германците – щом колите им са най-добри, сигурно и кучешките им породи си ги бива. Даже посегна и погали Хектор по кафяво-черния гръб. Но най се впечатли от каишката с инкрустираните камъни.
– Скъпоценни ли са?
– Ами – отвърна Пенев. – Менте… То и Хектор изглежда скъп, ама е помияр. Взех го, защото жена ми настояваше – да й прави компания…
– Аха – кимна Тенчо с разбиране. – Сега се сещам, Духомире, че говорихме за кучета при последната ни среща. Когато ти разказах за ризеншнауцера, оня, дето пееше „Пъстървата“ от Шуберт.
– И за хъркащия папагал…
– Остави папагала. Тогава ти ме попита дали има говорещо куче – припомни разговора им асистентът Чаталски, който бе достатъчно умен, за да събере две и две. – Сега разбирам защо: ти учиш твоя Хектор да говори…
– Ами… Това не е възможно. Говорещи кучета няма.
– Видях те. Видях те как мучеше. Караше го да каже „Мууу!“… Ей! Гявол такъв! – Тенчо му се усмихна и му размаха пръст: – Намислил си нещо! Какво, за „България търси талант“ ли го готвиш? Или за Гинес?
– Нещо такова! – смънка Пенев. Изведнъж му светна как да задоволи нездравото любопитство на колегата: – Насочвам го към рекламата!
– Към рекламата? – изненада се Чаталски.
– Поканиха го за снимки в рекламен клип. Нещо за шоколадите „Милка“. Куче яде шоколад и мучи като крава. Репетираме ролята… Хайде, Хекторе, кажи: Мууу!
– Мууу! – обади се кравата откъм ливадата и ги изгледа с кравешки поглед.
А пък Хектор остана безмълвен, но в кучешкия му поглед сякаш проблясна искрица интелект.
– Умно гледа! – отбеляза асистент Чаталски. – Има някакъв разум…
– Така казаха и на кастинга. Ако дебютът му е добър, ще го снимат и във втори клип. За котешка храна. Слоганът е: „Толкова вкусна, че и кучета я предпочитат“. От Хектор не се иска много – само да яде от консервата и да мяучи като котка…
– Куче ще мяучи?
– Хектор ще успее, вярвам му. Кравешкият език ще му е като първи език. После ще усвои котешки: да казва „мяу!“… Говори ли два езика, ще му е по-лесно да научи и някоя марка прах за пране… Или бира. А пък като влезем в рекламния бранш, късам с университета! С нашите заплати, колега, не се живее!
Чаталски го слушаше – в началото с иронична усмивка, но накрая стана сериозен:
– Няма да ти е лесно! – каза. – Сам знаеш, че говорещо куче няма – това е оксиморон! Но и добре платен учен също е оксиморон. Така че правилно си се насочил към други източници на финансиране… Трябва и аз да се замисля…
След тези думи асистентът Чаталски наистина се замисли, а после се и затича – може би към града, може би към университета или към други източници на финансиране…
В началото на 2018 г. писателят Михаил Вешим се завръща с нов (не)типичен роман. Освен разпознаваемият фин хумор, с който авторът е пословичен, в „Оксиморон. Нечовешки роман” Вешим разкрива и една по-различна страна на писането си – страна, която отвъд хумора, провокира повече размисли за компромисите – малките и големите, които всеки от нас прави в ежедневието си.
Главните герои на романа са немският брак Хектор фон Кройценберг – породисто и особено скъпо куче, и езиковедът Духомир Пенев, който има нелеката задача да научи Хектор да говори български език. Как един университетски преподавател се е озовал в такава нелепа ситуация ли? Много просто. Когато си изтеглил мастит кредит, чакаш бебе, съпругата ти е домакиня, която не може да приготви нищо друго, освен чай, но пък за сметка на това я бива в градинарството и гледането на телевизионни предавания от типа „Стани милионер”, а на всичкото отгоре на вратата ти почука съдия-изпълнител и без да четеш подпишеш документ, с който приемаш да напуснеш неизплатената си къща до 24 часа, някак идеята за говорещо куче не ти се струва чак толкова абсурдна… Ще проговори ли (български) Хектор? Ще спасят ли дома си семейство Пеневи? Докъде стигат абсурдите в ежедневието на обикновения човек и (не)обикновеното му куче?
Отговорите са на страниците на „Оксиморон. Нечовешки роман” от Михаил Вешим.
В предговора на книгата авторът пише: „Като верен син на моя малък, но славен народ аз също имам своя проект. От трийсет години. Нарекох го „Хектор“. В началото той беше само фейлетон. После разказ. Стана радиопиеса. Прерасна в едноактна комедия. Добавих още едно действие – превърна се в комедия в две действия. Сега комедията „Хектор“ се модифицира в романа „Оксиморон“. Получи се един нечовешки роман.”
Корицата и илюстрациите на „Оксиморон. Нечовешки роман” са дело на Иван Газдов.
0 Коментара