Беше чуден слънчев ден в средата на октомври, един от ония дни, в които човек се възторгва безпричинно, само от факта, че е жив.
Но хер Бекер, нашият германски пациент, не се възторгваше, защото бе в депресия.
Не забелязваше гората, размазала се в есенни бои като палитра на импресионист. Не се впечатляваше от планината, нито от чистия въздух, нито от ромона на рекичката в дерето. Не вдигаше поглед и към небето – там, в безоблачния простор, един към друг, летяха два самолета и разчертаваха синевата като с бял тебешир. Аха да се сблъскат – но трагедията се размина, всеки продължи по маршрута си, а белите им дири се стопиха в безкрая и изчезнаха.
Докато депресията на хер Бекер не се стапяше, не изчезваше.
Иначе беше едър германец, расъл много над стоте килограма и малко над шейсетте години, колкото нависоко, толкова и нашироко. Здраво тяло, но болен дух – бушонът му дал накъсо. Отказва контакт: лицето му – гипсова отливка без израз, пълните му устни не помръдват – нито за усмивка, нито за гримаса. Сивите тевтонски очи гледат стъклено и празно, не към красотите на планината, а в една точка – там някъде, между кочината на прасетата и овчарника, към купчина естествен тор,
А на торището – нищо особено, две кокошки ровеха за червеи и щом клъвнеха някой, го поглъщаха като макарон. Тъпо е в такъв ден да зяпаш кокошки и червеи, вместо да се радваш на живота, който е прекрасен, но как хер Бекер да се зарадва, щом бе изпаднал в душевна пропаст.
Болният му дух имаше нужда от лечение. От спешна, шокова терапия.
Но преди терапията нека да разкажа какво търси този депресиран германец точно днес, точно тук, в тая троянска махала – и то в края на махалата, където дори няма къщи, а само стопански постройки, свинарник и овчарник. После започва гората.
Доведе го приятелят ми Младен, сериозен шахматист и несериозен бизнесмен – покани го не просто на гости, а на лечение. Двамата от години са шахматно свързани – играли са стотици партии заедно, на живо и по интернет. Преди няколко дни Младен получил обаждане от фрау Бекер. Тя съобщила, че мъжът ѝ не е добре – щом го пенсионирали, изпаднал в депресия. Затворил се в себе си, престанал да разговаря с близките си и загубил интерес към живота.
– Ще му върна интереса към живота! – успокоил тревожната германка Младен така уверено, сякаш не е шахматист и бизнесмен, а професионален психиатър. – Само ми го прати тука, ако искаш и с придружител.
Хер Бекер пристигна на софийското летище сам, без придружител. Младен веднага го натовари – него и депресията му, в колата си, за да го доведе тук, в тази планинска махала, в своята селска къща, където трябваше да му се възвърне интересът към живота.
Без обстойни прегледи домакинът сне анамнеза на пациента и набави нужните антидепресанти за лечението му.
Единият бе петлитрова дамаджана с отлежала сливова от мазето на бай Минко, местен ракиджия алхимик. Казанът в двора му пушеше непрестанно и от чучура църцореше всякакъв дестилат – джанков, сливов, от черници, дренки и къпини, пък и от стари компоти. Щом разбра какъв е случаят, че ще лекуваме душа, при това чуждестранна, бай Минко бръкна в златния си резерв – извади тази дамаджана и я нарече „моето старо злато“. Питието с цвят на зехтин „екстра върджин“, мек вкус и сериозен градус, бе прекарало седем години в черничево буре. Предписва се само за орално приложение, противопоказания – не се наблюдават.
Вторият антидепресант бе от кочината на бай Дочо – местен овчар и свинар. Имаше колебание около избора на лекарство – овче или свинско, но Младен посочи прасето. Германците по традиция ценят това животно във всякакви форми – на пържоли, като джолан, на вурстове или наденици.
Освен овчар и свинар бай Дочо беше и касапин без сантименти. Бързо и делово превърна своя седемдесеткилограмов питомец в натюрморт. Заклан, опърлен, обръснат чисто и окъпан с маркуч, натюрмортът лежеше сега с разпран корем върху две дъски, като на маса за аутопсия. Сякаш дипломиран патоанатом, с нож в ръка, сред красотите на живата природа бай Дочо разфасоваше мъртвата – превръщаше свинското тяло в пържоли, филенца и каренца. Нужни не за обикновен гуляй, каквито обикновено се правят по тия места, а като медикаменти – за лечение на душата.
Щом се разгоря и огънят, накладен от сухи букачки, терапията можеше да започне.
По идея на Младен това бе пикник терапия на открито. Психиатричният кабинет бе изнесен на километър извън неговата къща, на поляна, сред естествения декор на свинарника и овчарника. Вместо легнал върху кушетка, както е практиката на повечето психиатри, пациентът хер Бекер бе положен да седне на единствения здрав стол, който се намери по тия места. Останалите се разположихме на дъбови пънчета – напълно в тон с импровизираната маса, сглобена от две дървени щайги, застлани с жълт вестник – жълт и по съдържание, и от старост. „Дебил се сношава с кокошка“ – прочетох заглавието на статията, която се падна от моята страна на масата. Погледнах кокошките върху торището и си помислих, че това са истински щастливи кокошки – живеят си тук в планината, далеч и от дебили, и от журналисти.
За разлика от кокошките хер Бекер не изглеждаше щастлив. Но не изглеждаше и нещастен. Състоянието му можеше да се определи като „стабилно, без изменения“. Типично за заболяването му.
– Старт! – даде знак приятелят ми Младен в ролята на главен психиатър. Аз, в ролята на медицинска сестра (или брат), вдигнах дамаджаната и налях по братска доза в чашите. Те бяха захабени и от различен калибър – на пациента отредихме най-чистата. Но чашите са от значение за снобите, истинските мъже могат да пият и от шишето. И от дамаджаната…
Първата глътка сливова ми се видя мека и слънчева, като меката есен наоколо. Нещо подобно рече и Младен – свърза златната сливова със златната есен. А бай Дочо се изрази не толкова поетично:
– Добра е пукницата!
Хер Бекер даже не погледна към чашата си.
– Заболяването е сериозно, борбата ще е трудна! – каза психиатърът Младен и стана да разръчка огъня – сухите букови дървета горяха с весел пламък. Всичко в тоя ден ми изглеждаше весело, даже и депресията на хер Бекер. Отпих яка глътка и разказах вица за габровеца в депресия. Лекарят му предписал шопинг терапия, да си купи нещо скъпо. Габровецът се връща след ден и казва, че похарчил 1000 лева, а нямал подобрение. „Какво си купи за 1000 лева?“, пита го лекарят. „500 евро!“
Здравите се засмяха, пациентът – не. Нормално за душевноболен, не му е до смях, боли го душата.
0 Коментара