Пиер Менар пише „Време разделно“

В най-хубавия за мен разказ на Борхес, ерудитът Пиер Менар, три века и половина след Сервантес, се опитва отново да напише „Дон Кихот”. Той не иска да копира оригинала; не си позволява и да го преписва; необикновената му амбиция е да създаде произведение, което да съвпада – дума  по дума и ред по ред – с оригинала. Следейки мъките на Менар, Борхес се опитва да отговори на въпроса: Как звучи литературното произведение, ако е извадено от контекста на времето, в което, и за което, е писано.

Прочетох романа „Време разделно” през 60-те. В онези години турското робство още си беше турско робство, Левски беше обесен от поробителите в центъра на София, реки от кръв бяха удавили Батак, Перущица и Стара Загора, а Йово от Балкана не даваше сестра си на турската вяра.

Красивата и страшна приказка за спокойната долина Елинденя, за християнското село Подвис, за гордия овчар Манол, за кроткия поп Алигорко, за хубавата Елица, за учения Венецианец  и за жестокия еничар Кара Ибрахим, който донася полумесеца с огън и смърт, ме прободе жестоко. Но не, „Време разделно” не ме изпълни с гняв и омраза, по-скоро в паметта ми остана като притча за гордостта и любовта, за непобедимия дух на човека. Там, в паметта, още звучат думите на Манол: „Светът е крепост, всеки си има бойница, при която варди, за да не влезе злото”…

Изглежда, като мен са я чели и в „Ню Йорк таймс”, и във „Фигаро” и „Свенска дангблад”: „Роман, достоен за Нобелова награда”; „Още един се присъедини към изключителните писатели на Балканите Исмаил Кадаре и Иво Андрич”; „Страница след страница тече действието със страшен, величествен ритъм-богатство, което може да се сравни с музиката на Сибелиус”; „ Написан с изтънченото майсторство на Джойс и Томас Ман”; „Сякаш усещаш дъха на Шекспир”.

Но измина половин век. Времената се промениха. Турското робство стана османско присъствие и съжителство с взаимно проникване на културите. Балканджи Йово изпадна от учебниците по история. Граф Игнатиев се оказа главният виновник за обесването на Дякона.

Мисля си, какво ли щеше да се случи с горкия Пиер Менар, ако днес беше опитал да напише отново „Време разделно”?

Сигурно щяха да го разобличат заради липса на автентичност. Макар романът да обитава териториите на мита, а не на историята.

Сигурно щяха да го заподозрат, че е откраднал романа от Фани Попова-Мутафова. Макар да е твърде далеч от нея, както като светоусещане, така и като стил.

Сигурно щяха да усетят партийната поръчка. Макар главният редактор на издателство „Български писател” Атанас Наковски лично да ми е разказвал, че е връщал няколко пъти ръкописа, чак до излизането на статията на Хайтов.

Сигурно щяха да го обвинят, че е обосновал и иска да оправдае „Възродителния процес”. Макар издевателството, довело до „Голямата екскурзия”, да се бе случило двадесет години след излизането на „Време разделно”.

Веднъж в едно родопско село ми казаха, че във всяка къща там на видно място задължително се държат по два екземпляра от „Време разделно”. И си мисля, че Пиер Менар може да бъде спокоен. Докато книгата се пази в Родопите, както и да се въртят времената, тя ще се чете и пише, отново и отново.