Пол Нюман – необикновеният живот на един обикновен човек

Книгомания пусна мемоарите на американския актьор и режисьор Пол Нюман (1925–2008).

Брус Дейвидсън/Magnum Photos

Изданието е реализирано въз основа на разговори и интервюта, проведени от режисьора и сценариста Стюарт Стърн – един от най-близките приятели на Нюман, в периода 1986–1991 г. През 2019-а Емили Уочъл, семейна приятелка и продуцент, се натъква на заключените в чекмедже на стар скрин в дома на Нюман в Кънектикът над 1400 страници откъслечни откровения, които тя прочита в рамките на една година и ги подрежда хронологично. Подборът и редакцията на текстовете за книгата са дело на издателя и редактора Дейвид Розентал. Включени са и спомени и впечатления на хора от родовете Нюман и Фецко, колеги, приятели, състуденти. В изданието са поместени над 30 черно-бели снимки от семейните албуми.

В книгата „Пол Нюман. Необикновеният живот на един обикновен човек“ като предговор място намират и думите на втората дъщеря на актьора – Мелиса Нюман, – която разказва за проекта на Стърн от 80-те и какво означават за нея тези мемоари. Послесловът пък е на най-малката дъщеря – Клеа Нюман Сьодерлунд – споделя много ценни спомени, оценки за времето и впечатления за баща си. Тази книга е „дар за всички ни – семейството, приятелите и хората, които ще отделят време да я прочетат“ и се надява да носи вдъхновение, пише Клеа Нюман.

„Пол Нюман. Необикновеният живот на един обикновен човек“ още с излизането на англоезичния пазар през октомври 2022 г. се превръща в бестселър на месеца в Amazon

***

Пол Нюман е актьор, режисьор, автомобилен състезател и предприемач. С десет номинации за „Оскар“ Нюман печели наградата на Академията за най-добра мъжка роля във филма „Цветът на парите“. Носител е на множество други награди, сред които една БАФТА, три „Златни глобуса“, награда на Гилдията на филмовите актьори, „Праймтайм Еми“, наградата „Сесил Б. Демил“ и хуманитарната награда „Джийн Хершолт“.

Участва във филмите „Играчът на билярд“ (известен и със заглавието „Мошеникът“), „Хъд“, „Харпър“, „Хладнокръвният Люк“, „Буч Касиди и Сънданс Кид“, „Ужилването“, „Присъдата“, „Мистър и мисис Бридж“, „Няма балами“, „Път към отмъщение“ и „Колите“ на „Дисни“, в който озвучава Док Хъдсън. Като автомобилен състезател Нюман печели няколко национални шампионата и е включен в Книгата на световните рекорди на „Гинес“ като най-възрастния победител в професионално състезание, завършил на седемдесет години първи в своя клас в „24 часа“ на „Дейтона“.

Като политически активист и хуманитарист той събира и дарява близо 1 милиард долара на много благотворителни организации. Нюман има шест деца и в продължение на петдесет години е женен за носителката на „Оскар“ Джоан Удуърд. Умира през 2008 г. на осемдесет и три години.

През 1986 г. Пол Нюман и най-близкият му приятел, сценаристът Стюарт Стърн, се захващат с амбициозен проект. Стюарт ще събира устни сведения от семейството, приятелите и близките колеги на Нюман, които ще помоли да говорят за живота на актьора. След това Нюман ще разкаже пред Стюарт своята гледна точка. Единственото условие е всеки от участниците да бъде напълно честен. Същото се отнася и за самия Нюман. Проектът продължава пет години.

Резултатът са необикновени мемоари, подбрани сред откритите неотдавна хиляди страници свалени записи. Книгата е проникновена, разкриваща, изненадваща. Гласът на Нюман е мощен – понякога е забавен, друг път е изпълнен с болка, но преди всичко винаги е истински. Другите гласове, които вървят през повествованието – на приятелите от детинство и другарите във флота, на членове от семейството и колеги от киното и театъра като Том Круз, Джордж Рой Хил, Мартин Рит и Джон Хюстън, – добавят богатство, цвят и контекст към историята, която Нюман разказва.

Той си припомня с ярки подробности често пъти травмиращото си детство, тийнейджърската си неувереност, провалите си с жените на млади години, пътя към славата, първите си съперници (Марлон Брандо и Джеймс Дийн), първия си брак, пиенето, благотворителността, смъртта на сина си Скот и желанието собствените му дъщери да научат истината за баща си.

В предговора на книгата „Пол Нюман. Необикновеният живот на един обикновен човек“ Мелиса Нюман, втората дъщеря на актьора, разказва как се стига до идеята за издаването на тези мемоари: „През 2019 г. се натъкнахме на записани интервюта в заключени чекмеджета на скрин, мигрирал някак си във влажното мазе на семейната къща в Кънектикът. След известно време Емили Уочъл, семейна приятелка и продуцент, откри целия ръкопис, докато инвентаризираше семеен склад. Последва едногодишно четене на откровения – твърде лични и в твърде суров вид. След като преброди 1400 страници, Емили реши, че ще бъде интересно да се опитаме да довършим начинанието“.

Може би най-трогателният материал в книгата е за връзката му с Джоан Удуърд – силната им любов, начините, по които тя го формира интелектуално, емоционално и чувствено, както и неговото неизменно осланяне на нея.

Откровена и проникновена, любяща и искрена, сложна и задълбочена, книгата „Необикновеният живот на един обикновен човек“ предоставя нов поглед към може би най-голямата кинозвезда на нашето време, човек, на когото мнозина се възхищават, но малцина наистина познават – от гледната точка на самия него.

***

„Тази книга се роди от усилията да обясня цялата работа на децата си. Искам да оставя някакво писмено свидетелство, което да подреди картинката, да направи пробойни в митологията, възникнала покрай мен, да разбие някои легенди и да държи хищниците на разстояние. Нещо, което да документира престоя ми на тази планета с някаква точност. Защо онова, което съществува като писмени свидетелства в момента, няма нищо общо с истината. Това е единствената ми цел.“ – Пол Нюман

***

Откъс:

Популярността включва няколко фактора. Първо, вмешателството в личния живот – това, което се случва в „Ню Йорк Поуст“ и жълтите списания. Пред киносалоните и театрите е пълно с хора, които привличат вниманието към факта, че си там, когато не искаш да привличаш внимание. Преследват те в библиотеките, във входа на блока, където живееш. Хора с фотоапарати, груби хора.

Има хора, които си мислят, че щом са купили билет за твой филм, имат привилегировани акции в корпорацията ти. Не разбират защо не може да застанат пред задния вход на къщата ти и да кажат „Намери ми работа!“ или „Ти си толкова велик, аз съм толкова нищожен. Направи ме велик като теб!“. Те виждат и обсъждат само сините очи и външната обвивка. Тази част от популярността за мен е неприемлива, постоянно дразнение и вмешателство.

Друг аспект на популярността обаче – ужасно важен аспект – е, че предоставя власт, която се прехвърля в сферата на бизнеса; дава ти достатъчно влияние да прокарваш свои проекти. Колкото повече намалява коефициентът ти на популярност, толкова повече намалява способността ти да упражняваш необходимия натиск, за да правиш филми, в каквито искаш да участваш.

Бих се лишил от едната част от популярността, но отървеш ли се от нея, оставаш и без другата.

***

 

Усмивката срещу камера не идва от никъде другаде освен по команда; в нея няма радост. Когато с Джоан бяхме в Кан например, се изкачвахме по стълбището с широкия четири метра и половина килим, а музиката от „Междузвездни войни“, или каквото е там, гърмеше и направо ни изпържваше тъпанчетата… Е, получаваш някаква представа какво им е било на английските крале по време на коронациите. И започваш да си мислиш: „Трябва да ми устройват такова нещо веднъж дневно. Да ме пускат по килима, да надуват тромпетите, да набавят камери, аплодисменти и оркестър“, за да си напомпвам самочувствието. Между банята и закуската, щом излезеш изпод душа, денят ти трябва да стартира с проклети фанфари и светкавици. Двойствеността е, че това е сбъднат сън и кошмар едновременно.

Когато с Джоан отидохме в Париж да заснемем няколко сцени за „Мистър и мисис Бридж“, на летището имаше фотографи. Джоан ми каза: „Не се дърпай. Позирай им и ще ни оставят на мира“. И така, съгласяваш се да застанеш там и да се усмихваш една-две минути, да държиш ръката на съпругата си и прочее. После им казваш: „Довиждане“.

Тръгваш към колата и две трети от тях тръгват след теб и правят точно това, от което си смятал, че ще се отървеш. Нямат никакво уважение. Преследват дори колата.

Спираме пред „Риц“ и същата група фотографи е там. Каква беше ползата, че позирах на летището? Разпених се от гняв. Отидох право при мениджъра на хотела и му казах: „Намерете начин да влизаме и да излизаме оттук. Искам сутринта да излезем през задния вход“. Защото, щом се измъкнем от „Риц“, мога да си нахлупя бейзболна шапка и никой няма да ме познае. И с Джоан може да ходим където си искаме. Не си поплювах с езика: „Накарай тези проклети типове да ни оставят на мира!“.

Накрая ни показаха стар служебен асансьор. През нещо като френски прозорци се излизаше на задна уличка. Уредихме се. На другия ден с Джоан се подготвихме за бягство. Забелязахме, че пред главния вход няма нито един фотограф. След ужасното избухване се почувствах адски глупаво.

Брандо ми беше интересен по много причини. Една от тях е, че в света на актьорите той въведе подход на пълно незачитане на йерархията в Холивуд. Шефовете, авторите на клюкарски рубрики, пиарите… Той първи се откъсна от това, което всички смятаха за необходимо зло – интервюта, подмазвачество, „екранна етикеция“. Марлон не отстъпваше от позицията си. Показваше, че тези правила не важат за него, че са глупави, идиотски правила. И поведе парада на актьорите, които мислеха като него.

 

***

Работиш здраво – според разбиранията си – в занаята си, напредваш бавно и болезнено и стигаш до момента, когато имаш някакво самочувствие – не само за външния си вид, – и после някой ти казва: „Боже, свали си слънчевите очила, за да ти видя бебешко сините очи!“. И цялото самоуважение, което си успял да изградиш, излита през прозореца. Ако аз отида и кажа на някоя жена: „Дай да ти видя сутиена“, тя определено ще се засегне.

Тъмните очила не са просто защото искам да се скрия, по-сложно е. Наистина не понасям силна светлина, но от слънчевите очила зрението ми се влоши. Към това се добавят големите дози „Будвайзер“ и увреждането от първите ми филми. В онези дни заради по-бавната експозиция на филмовите ленти се изискваше актьорите да гледат право в прожектора; винаги трябваше да си слагаме лед и да си капем капки срещу възпаление, за да бъдат очите ни сияйни и да не изглеждат кървясали пред камерата. Не е нещо, което е полезно за очите, особено за по-светлите.

На някои хора им е неприятно, знам, че отказвам да давам автографи и да позирам за снимки (и дори да давам по-изчерпателни отговори от „не“). Нужно ли е обаче човек да измисля отговор за всяка глупост и да я повтаря при всеки случай? На кого няма да му се изчерпи търпението след четири-пет повторения?

Животът ми щеше да е по-лек, ако казвах „окей“ всеки път, когато някой ме спре на улицата с думите „О! Нека да ви снимам!“. Това обаче привлича поне още дузина, после още и още хора. И ти стоиш, раздаваш автографи и любезно ги разпитваш за майките и бащите им. Ако можех да правя това и да не ми пука, щеше да е страхотно. Щях да се чувствам по-добре в края на деня.

Ще ми се да можех, но не мога. Иска ми се обаче да можех да карам ски. И да играя добре тенис. Иска ми се да можех да правя много неща, но не мога. И това не значи, че съм лош човек.