Интересувате ли се от отвъдното, Бог и смисъла на живота? Защото за Никола подобни неща не са на дневен ред.
Това, което вълнува 24-годишния студент по история, са красивите жени и колко бързо може да преспи с тях. Веднъж минали през леглото му, те се превръщат в завоевания. Тъкмо на този млад сваляч обаче му предстои да открие някои от вечните истини, както и най-важния път – този към самия себе си. Ще му помогне едно от любимите му завоевания по начин, който никак няма да му хареса. Пригответе се за едно неочаквано пътуване в три отделни свята, напоено с хумор и парфюм, след което нищо вече няма да бъде същото.
Николай Колев е сценарист на филмите „XI а“ и „XII а“. Носител е на награда „Пегас“ за най-добър дебютен сценарий („XI а“). В литературното си творчеството има още един роман – „Царят на животните“ и сборник с разкази – „Картини от вековете“. Магистър е по български език и литература.
Откъс
ЕДИН НОВ ДЕН
Лъчите на пролетното слънце плахо проникваха през спуснатите щори и на светли райета галеха лицето на Никола. Той отвори очи, погледна към все още спящото до него момиче и се усмихна доволно. Знаеше колко усилия му струваше този момент.
Никола докосна косата ѝ – дълга, красива и мека като коприна кестенява коса. Слънчев лъч притвори отново очите му. А когато ги отвори, той вече мислеше за друго. За новия ден. За хубавото време и за интересните неща, които го очакваха. Не знаеше какви ще са те, просто знаеше, че го очакват – там някъде, навън – и нямаше търпение да излезе. Имаше само един проблем – „красивата коса“ все още спеше.
Никола стана внимателно, отиде до кухнята и приготви закуска, с която отново се върна в леглото, при момичето на име Ани.
– Ехоо! – прошепна ѝ той.
Ани измрънка тихичко наместо отговор.
– Закуска в леглото?
Ани измънка отново, в знак на съгласие. Звукът обаче беше доста неразбираем и спокойно можеше да мине за несъгласие.
– Не? – престори се Никола. – Окей, ще я върна в кухнята.
– Нее! – възнегодува тя.
Тънката завивка се отметна и изпод нея се показа тя – Ани – сънена, чаровна, смешно разрошена и облечена в тениска на Никола.
– Закуска в леглото! – отбеляза сънено тя. – Уау!
– Май ти е за първи път – пошегува се Никола.
– Много пъти са ми правили, ако искаш да знаеш! – възнегодува престорено тя.
– Уау! – изкоментира лаконично Никола.
Двамата се засмяха, след което Ани се надигна и отпи от кафето си.
* * *
Никола беше още в домашни дрехи, когато Ани се канеше да си тръгва. По лицето ѝ се четеше напрежение.
– Нарочно ли отбягваш въпроса? – обърна се тя към него.
– Кой въпрос?
– Ще се видим ли отново? Този въпрос!
Никола не очакваше тя да го зададе. Или поне така се надяваше.
– Разбира се, че ще се видим, откъде ти хрумна?!
– От държанието ти в момента.
Никола наистина се озадачи.
– Нещо в закуската ли не ти хареса, какво се случи? – усмихна се той.
– Не се прави на разсеян и отговори на въпроса ми, моля те!
Никола застана сериозен.
– Беше много хубаво, Ани – погали косата ѝ той. – И да, искам да се видим отново. Просто тези дни са ми малко натоварени.
– Ясно – въздъхна тя с усмивка. – Всяка приказка си има край!
– Глупости! Това не е краят на нашата приказка. Просто за продължението ще трябва да изчакаме още малко, това е.
Ани го гледаше все тъй недоверчиво.
– Всъщност знаеш ли какво? – продължи Никола. – Ще направя всичко възможно да се видим още днес.
– Още днес? – учуди се тя. – Сигурен ли си?
– Да. След малко отивам до ректората, имам няколко задачи след това, но ще гледам до довечера да съм свободен.
– Тоест, да чакам да ми се обадиш, така ли? – обърка се Ани, и с право, защото Никола представи две коренно различни позиции в рамките на половин минута.
– Да. Ще ти се обадя малко по-късно – отвърна уверено той.
Ани продължаваше да го гледа все така изпитателно. Тя учеше психология и нещо в поведението му я смущаваше – припряното жестикулиране, блуждаещият поглед – все белези на нетърпение за нещо друго или напрежение от случващото се в момента. Никола, от своя страна, знаеше че тя учи психология и аналитичният ѝ поглед го изнервяше допълнително.
– Ани, защо е това съмнение?
– Виж, не искам да ме лъжеш, мразя да ме лъжат! – отвърна му веднага тя. – Ако всичко беше история от „Само една нощ“ кажи. Не обичам да пилея времето си в очакване и със замаяна глава.
Никола отново стана сериозен. Разбра, че тя няма да си тръгне, преди да чуе истината.
– Нали казах, че ще се обадя? – усмихна се отново той. – Значи ще се обадя!
Никола отново загали косата ѝ.
– Ще изпием пак бутилка вино… ще заспим заедно… ще се събудим заедно… Ще ти направя закуска и кафе… Обещавам ти.
Ани присви леко очи и му хвърли един последен изпитателен поглед.
– Добре! – усмихна се тя и го целуна. След което се обърна и излезе от апартамента.
Никола въздъхна с облекчение. Най-накрая беше отново сам. Без да се налага да говори повече, да се обяснява… да слуша празни приказки… Да, в този момент той изпитваше удоволствие от това, че тя се махна. И ако трябваше да си признае, нямаше никакво желание да я види отново.
„А защо тогава обеща обратното?“
Никола се замисли над въпроса, който сам си зададе. Той обичаше да си задава подобни въпроси и, както всеки човек, да разговаря със себе си. Мислено, разбира се, иначе имаше опасност следването му да бъде прекъснато от някоя институция. За разлика от повечето хора обаче при Никола тези разговори бяха по-дълги. Нещо като беседи. Те са присъщи за хората, работата на които е свързана повече с мисловна дейност – следователи, анализатори, учители, писатели и т.н. Никола обаче не беше сред тях, както и беседите му не бяха насочени към чуждите проблеми, а предимно към неговите собствени. Като например: цели и амбиции, желания, мечти, отношение към околните и, разбира се, жените! Никола обичаше жените. Обичаше и приятелите си и тъкмо с тях имаше среща след малко.
Никола погледна часовника си, установи че е напът да закъснее – нещо, което никак не обичаше – и се впусна в приготовленията си за излизане. Явно отговорът на въпроса, който си зададе преди малко, щеше да почака.
СРЕЩА В РЕКТОРАТА
Никола паркира колата си под сенките на наредените едно до друго дървета в малката задънена уличка пред Пловдивския университет. Имаше среща с Христо – един от най-специалните хора, с които го срещна студентството. Изключително умен и проницателен, Христо неведнъж бе играл ролята на разума в решенията на Никола. Случваше се и обратното, разбира се, но по-рядко. Всъщност много неща бяха ставали между тях, защото двамата живяха заедно на квартира, от първи курс, втория семестър, до четвърти курс. Към края на трети курс Христо си намери една русокоса приятелка на име Роси и на практика се премести да живее при нея, а през следващата година двамата си наеха апартамент. Това си беше едно естествено развитие и Никола го прие. Радваше се за своя приятел. Самият той пък беше събрал достатъчно пари и с помощта на родителите си успя да купи един много уютен двустаен апартамент.
Никола и Христо си останаха първи приятели. И се виждаха най-редовно – все пак бяха в една и съща специалност. Отделно, още през декември, Христо приключи връзката си с „годеницата“, както я беше наричал няколко пъти преди. Раздялата беше болезнена за него. Тогава Никола отново застана до приятеля си и изигра огромна роля за възстановяването му. Което не трая дълго, защото Христо беше много силна и балансирана личност. Освен това той не се чувстваше толкова наранен, колкото бесен от загубеното време с нея. И тръгна да си наваксва с алкохол и нощен живот. Никола рядко пиеше, но с удоволствие обикаляше по клубовете с него. Защото самият той, някъде по същото време, започна един нов период от живота си. Ако трябваше да го определи, в някоя от своите беседи, навярно би го нарекъл „състезателен период“.
Така или иначе, всичко завърши успешно за Христо. Разговорите с Никола, многото похарчени пари и скъсването му на първия изпит, изиграха своята роля. Христо се стегна, залегна над учебниците и бързо се върна в час. А веднъж влязъл там, той нямаше проблем с ученето, защото беше сред най-силните студенти в целия поток. Молбата му беше само да не се споменава името на бившата му възлюбена. В тази връзка той получи нервен тик, когато веднъж една симпатична сервитьорка се представи с думите: „Здравейте, аз съм Роси. Какво да ви донеса?“. Тогава Никола се смя в продължение на три минути.
* * *
Христо вече чакаше Никола пред сградата на ректората. Двамата се поздравиха и влязоха в нея. Не тръгнаха обаче по широките стълби нагоре – водещи към десетките стаи и аудитории – а свиха към другото стълбище, което с тясното си пространство оставяше впечатлението, че води към килийно училище. Всъщност водеше към барчето, което също не изглеждаше особено уютно, но за тези, които вече четири години влизаха в него, то си беше като втори дом.
Там ги чакаше Георги – третият човек от тяхната компания. Интересна и забавна личност, той беше способен да внесе настроение във всеки един момент. Сега той седеше заедно с момиче, на чието присъствие Никола реагира така:
– Уфф!
Това възклицание, разбира се, бе чуто единствено от Христо, който леко се подсмихна.
– Как е, Жоре? – поздрави го Никола, когато с Христо отидоха до неговата маса.
– Кое по-точно? – отвърна шеговито той, подавайки им ръка.
Никола погледна към момичето, което вече бе вперило поглед в него, усмихна се и каза:
– Добро утро и на теб, Радина! Как си?
Тя не му отговори, а само продължаваше да го гледа с ледено изражение и равен поглед.
– Това е просто поздрав, съкровище, няма нищо ангажиращо в него! – започна вече да се заяжда Никола. – Културните хора го използват при първа среща за деня.
– Много ми хареса поздравът ви миналия ден! Той сякаш за теб е измислен! – прекъсна го тя, имайки предвид един от поздравите им с не особено прилични думи, а по лицето ѝ се изписа неприязън.
– То си е такова, миличка, между нас, и не се превежда в буквалния смисъл – отвърна Никола, сядайки точно до нея.
– Не ме наричай „миличка“ и не сядай до мен, ако обичаш! – възнегодува тя.
– Ами на масата има четири стола. Само този остана свободен – обясни спокойно Никола.
– Христо, сменете си местата, моля те!
– Ехее… чакай малко! Проблем ли има, какво става? – вече сериозно се обърна към нея Никола.
– Има, да. Ти! Не мога да те понасям!
Никола помисли малко върху това изказване, след което се усмихна.
– Знаеш ли защо е така? – продължи спокойно той. – Защото ме харесваш. Защото тайно и дълбоко в себе си искаш да си с мен.
– Ха-ха! – почти се разсмя Радина, но не ѝ беше никак забавно.
– Мога даже да ти го докажа.
– О, нима?!… И как по-точно ще ми го докажеш? – изсъска Радина.
Никола помълча малко, загледан хипнотизиращо в нея, и каза:
– Един ден… аз ще спя с теб!
Последва жлъчен, гръмогласен смях. Едва ли някой би предположил, че това слабичко и на вид свито момиче може да се смее така.
– Чуй ме добре… любовнико! – започна тя. – Ако аз си легна с теб… ще се самоубия!… Или не, защо?… Тебе ще убия!
По лицето ѝ вече нямаше и едно бяло петно. То цялото беше червено, вследствие на злобата и кипящата кръв. Никола дотолкова се учуди на тази откровена ненавист, че не успя да отговори нищо. Не така подействаха тези ѝ думи на Христо.
– Я иди да се поразходиш малко! – обърна се той към нея с ведър и сериозен тон.
Радина го погледна и в този момент осъзна, че се бе поувлякла в отношението си към Никола пред приятелите му. Но вече беше късно.
– Съвсем сериозно го казах – поясни категорично Христо.
Тя се обърка. Погледна за момент Георги, който обаче бе забол поглед в масата и с нищо не подсказваше, че ще я защити. Затова тя стана и без да каже нищо, излезе навън.
– Жоро, какво ѝ стана на тази, преди не беше такава? – подхвана Христо, след като тримата останаха сами.
– Тя и сега не беше такава, докато не се появихте вие – обясни Георги. – Но точно за теб говорихме – обърна се той към Никола. – Всичко започна с това, че една русокоса кукла отиде на бара да си поръчва нещо и аз изкоментирах, че ако ти беше тук, сигурно щеше да се залепиш до нея. Радина попита защо съм толкова сигурен, че свалката ти ще успее, а аз ѝ отговорих, че обикновено така става. При което тя се издразни и точно тогава влязохте вие.
Никола се замисли за момент, все така усмихнат, след което нещо го жегна и усмивката му се скри.
– Русокосата кукла тук ли е още?
Георги се засмя.
– Не, любовнико, излезе малко преди Радина.
Христо реши да смени темата:
– Какво ще кажете и ние да се поразходим? Денят е хубав, на главната ще е пълно.
– Хайде, и на мен не ми се стои вече тук – прие Никола.
Георги нищо не каза, а само допи питието си, ставайки от стола.
0 Коментара