„Дядо Добри – светецът от Байлово“ е първата от навярно много бъдещи книги със спомени, разкази, преживявания. Светостта му неустоимо ще ни привлича. Като че ли той със своята пластмасова чашка продължава да стои, но вече не пред входа на храма, а пред входа на сърцето ни и все така смирено ни моли да се сетим за Бога. Имаме нужда от неговата кротост, от неговата странна външност, от неговата тиха и гальовна ненатрапчивост. В този смисъл книгата на Борислав Радославов добросъвестно и с обич разказва за светеца от Байлово. Разказва без наставления и без размахване на пръст, а със сърдечна топлота.
И аз тук искам да разкажа една случка, на която станах свидетел.
Малко след средата на Преображенската служба в храма „Св. Александър Невски“ влезе известен политик от доскорошната управляваща коалиция, започна да се покланя, да се кръсти, да целува наред централната икона за празника, олтарните икони, чудотворната икона на Богородица… Политикът, в чийто джоб са тарикатски и бандитски откраднатите наши пари, като ревностен християнин целуваше и се покланяше на иконите, пред които и ние, окрадените от него, също се прекръстваме и покланяме…
Малко е да кажа, че изпитах гняв в този момент. Казах си – не, не трябва да се гневя, не трябва да му обръщам внимание, не трябва да мисля дори за него, това е храм, това е църква, не бива да се поддавам на изкушението. Но погнусата и омерзението ми не намаляваха.
Но политикът толкова демонстративно и показно обикаляше иконите, толкова дълбоко се покланяше по три пъти преди да ги целуне и след това, толкова дразнещо демонстрираше вярата си и християнското си прилежание, че нямаше как да не бъде забелязван, впрочем, убедена съм някак, това беше и главната цел на посещението му в храма. Защото то се свеждаше именно до това, да се поклони една по една на всички икони.
Сигурна съм, че на много хора се е случвало това – да не успееш да се съсредоточиш по време на служба, да не можеш да се концентрираш, да блуждаеш, да се разсейваш, да се дразниш от щяло и нещяло. В такива случаи е най-добре да си тръгнеш, а тръгнеш ли си от богослужението преди то да е свършило, задълго се чувстваш нецялостен, непълноценен и потиснат.
И докато тези мисли тъжно се преплитаха в главата ми, в храма влезе дядо Добри. И той застана пред празничната икона на Преображение, и той се поклони, прекръсти се и я целуна. И в него всички приковахме погледите си. И него всички гледахме – но с нежност, с усмивка, с притаен дъх. Като че ли всички поискахме да отидем да го прегърнем, да му целунем ръка.
Как любовта прочиства въздуха, как измества неусетно суетата, как прави смешна, ненужна, нелепа помпозността.
После дядо Добри взе причастие и кротко застана с пластмасовата си чашка на обичайния си стол до входа. И на всеки, който се доближаваше до него и го целуваше, подаряваше малка брошурка с молитва към св. Богородица.
„Радвай се, Владичице, защото ти си Майка и Дева.
Радвай се, защото си родила пресветлия Цар на царете.
Радвай се, защото от Тебе изгря светлина на земята.
Радвай се, Марие, защото си радост и спасение на целия свят.
Радвай се, Марие, защото чрез Тебе се избавихме от смъртта и от страшния сърп Божи.
Радвай се, защото си стена на християните.
Радвай се, защото си помощница на всички, които умират чрез вярата в твоя Син.
Радвай се и за нас, Твоите слуги поради Христа.
…О, пресвета господарке, Владичице Дево и Богородице, приеми моята недостойна молитва и ме запази от внезапна смърт, дай ми преди смъртта да се покая и да се причастя и после да умра в мир.“
Чрез тази молитва, която сложи в ръката ми, чрез детската кротост, която излъчва, благият старец ме избави от угнетителните мисли, които бяха нахлули в съзнанието ми и които нямах сили сама да пропъдя. И така излязох от храма с благословение, а не угнетена и подтисната.
Пред очите ми в този празничен ден се беше разкрила като реална действителност притчата за митаря и фарисея. Не бихме могли да стоим в храма, ако там срещахме само праведни фарисеи. Не бихме имали сили да понасяме тяхната праведност. Глътка божествен аромат и утеха, и мир, и надежда ни дават единствено грешните митари. Не само нашето отношение е такова. Със същото отношение ни разказва притчата и Христос, същото чувство е изпитвал и Той, когато е влизал в храма и е срещал там и едните, и другите. Чрез притчата ни е предупредил, че и пред нашите очи няма да бъде по-различно. Предупредил ни е не само, че не бива да бъдем като фарисеите, но и да се пазим от фарисейския квас. А ни е предупредил, защото знае, че той е навред около нас и защото знае неговата опасна сила.
Словото става действено, когато сам човек се преобрази. Тогава преобразеният човек става и преобразяващ. Това е, което прави дядо Добри толкова потребен за нашата немощ. В неговото излъчване виждаме живо Евангелие. Чрез него фарисейския гнет става поносим. В самите себе си усещаме как благата кротост побеждава триумфиращото самодоволство.
Като разказвам тази обикновена история, искам да кажа, че Евангелието е живо, то е винаги пред нас, всичко, което четем в него, се е случило не само там някъде и тогава някога, а се случва винаги днес, пред нас и в самите нас. Не зная колко оправдан ще бъде този политик, който така церемониално се покланяше пред иконите, както не зная колко оправдан си е отишъл онзи фарисей от евангелската притча – това Бог ще отсъди. Но аз благодаря на Бога, че ме помилва с ръката на дядо Добри и ме избави от непосилното бреме аз да бъда съдията.
Кой е дядо Добри и трябва ли да го помним? На тези въпроси се опитаха да си отговорят Александър Кръстев, епископ Тихон и Цвета Кирилова – председателят на сдружение „Азбукари” – по време на представянето на книгата „Дядо Добри – светецът от Байлово” от журналиста Борислав Радославов.
Пред около 120 души в препълнената камерна зала на Младежкия театър „Николай Бинев“ историята на Божия служител без расо оживя отново благодарение на изпълнението на виртуозите от квартет „Светоглас”, спомените на Цонка Панталеева – жената, помагала на дядо Добри, на епископ Тихон, както и на самия Борислав.
„Трябва да сме щастливи, че в наши дни имахме привилегията да живеем с такъв човек, който беше наречен светецът от Байлово именно от хората, не от нас, журналистите. Благодарение на това, което направи, днес той е една икона за българите. Първата ми среща с дядо Добри датира отпреди пет години. Точно тогава той ми каза: „Прави добро, без да чакаш добро. Прави го безкористно”, разказа авторът.
Епископ Тихон заяви, че дядо Добри е искал да бъде анонимен, да си върши неговата работа в смирение и тайно. „Забравяме, че дядо Добри ни обичаше. Кой беше по-малък от него? Той си избра нещо и умножаваше доброто. Ако искате паметта на дядо Добри да има значение, умножавайте доброто и обичайте не само този до вас, а дори и този, който мразите”, каза още епископ Тихон.
Как дядо Добри променя живота дори и без да си се срещал с него, разказа Сунай Ремзи, пристигнал директно от затвора в Белене. Той подари на Борислав Радославов и специален портрет на светеца от Байлово.
Част от приходите от всяко закупено издание по време на премиерата ще бъдат дарени за поставянето на паметник на дядо Добри пред храм-паметника „Св. Александър Невски”.
Без да влиза с взлом в душата на белокосия старец или да търси скандални подробности и клюки, Борислав Радославов проследява истински случки и истории с най-близките му хора – тези, на които самият дядо Добри обрича живота си в последните години.
В три части „Дядо Добри – светецът от Байлово” събира спомените на най-близките хора, които в продължение на десетки години крепят и доизграждат светлия образ на свете¬ца от Байлово – неговият довереник Цонка Пантелеева, кметицата на село Горно Камарци Мария Гърбова, кметицата на село Гара Елин Пе¬лин Вяра Вучкова и други.
0 Коментара