Романът на Ян Моа е колосална книга, както по броя на своите страници така и по амбициозния си замисъл. Авторът ни разказва как е дошъл на бял свят в семейство, което не го иска.
Героят му се ражда и веднага се превръща в изкупителна жертва. Той описва процеса, в който едно дете може да се превърне в писател, неговите наставници и неговите вдъхновения. Ян Моа повдига въпроса, който предхожда всички други – този за раждането и родството. Според него, ние не се раждаме само веднъж, а животът е по-скоро вечно прераждане. Тук виждаме, всичко, което прави Ян Моа такъв талант – темите, които обича и които преплита в работата си: детството, лудостта, провинцията, мистиката, юдеизма и християнството. „Раждане“ е преклонение пред литературата. То включва глави , в които авторът се опитва да пародира стилилистиката на класици като Стендал, Уилям Фокнър, Андре Жид, Жорж Батай, Шарл Пеги и Брайън Джоунс.
Този весел, сериозен, метафизичен и озадачаващ автопортрет беше селектиран едновременно за „Гонкур“, „Рьонодо“, Prix Médiciss и Prix Décembre.
„Раждане“ излиза със знака на издателство „Парадокс“, 2015 г., превод от френски: Тома Георгиев, Владимир Сунгарски, като част от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“.
Предлагаме ви откъс от „Раждане“:
Раждането е съвършеният продукт на множество дебилни хаоси, грешни колебания, случайни и брутални решения – то създава математически модел на безформени купчини горчиво настояще. То увенчава купчината тор от дребни случайности. Обобщава под формата на крещяща плът разклонения фрактални на абсурдно, случайно, парцаливо минало. Превръща дребните човешки карамболи в чудеса. Освещаване на нищото. Апостериорно оправдаване на безсмислици и провали; победа, по ретроактивна разбираемост, на гранита над мъглите. Всичко ни кара да бъдем и да бъдем, а нищо не е направено така, че да бъдем.
– Представям ви първата си издънка! – ще каже по-късно баща ми, имайки предвид мен. – За нещастие тъй и не ми дадоха гумичка.
По някаква игра на разума, чиято тайна се крие от биологията (тази тъпачка), човешките родители, веднъж надвесени над люлката с чисто новото си потомство, „знаят”, че са очаквали точно този син, точно тази дъщеря, сега уплашени само при мисълта, че те биха могли да бъдат други, дори съвсем малко различни от това, което са.
Всичко е просто маскарад – карнавал на отрицанията, ръководен от закона на животинските видове. Видове увековечаващи, увековечни, увековечени: хората украсяват/обличат, изменят в свободен избор, в подарък от съдбата, в божествен избор ужасите, които битието им им налага. Товар, утайка, проклятие, гримирани като коледни елхи, бълхи, минават за благословия. Откъдето идва у човека този уклон не само да понася, но и да изпитва чувства, изправен пред своето чумаво, тъпо, пъпчиво, бубонно, подуто, тинесто, тревожно, измамно потомство. Баща ми беше живото изключение от правилото:
– Още не се е родил, и вече ми се ще да е друг. На негово място.
Щяха да ми дадат живот; никога обаче нямаше да ми дадат (това добре го знаех!) с какво да го запълня.
Дават ни съдържимото, но не и съдържанието. Като всички останали, щях да омърлям този живот с досада. Това, което ме очакваше зад завесата на майка ми, бяха десетки хиляди празни дни, в които с или без вдъхновение трябваше да пиша. Пред тях изпитвах не толкова страх, колкото леност. Твърде много е за живеене, особено на един дъх.
– Честно казано, не бих искал да съм на неговото място. Мястото на новороденото? Предпочитам това на покойника! (Смехове, ха-ха). Впрочем, въобще не изключвам възможността да го наречем Покоен. (Отново смехове, ха-ха).
Трябва да се измисли друга система: да живееш осемдесет години, но по свой избор. Тогава човек би могъл да опита осем пъти първите десет години или четири пъти първите двадесет, или да раздели на части битието си – да си отпочине няколко века преди да мине към следващото десетилетие. Да е на 20 години при Навуходоносор, после на 30 години по времето на Александър, на 40 години при Карл Велики, на 50 години във Версай от времето на Луи XVI, на 60 години при Окупацията, на 70 години днес.
Мислех за всички дребни животинки, които имат право да живеят на тази планета също толкова, колкото и аз, и за чиято трагична смърт – умишлено или не – аз щях да съм причината.
– Когато отидеш в чистилището – щеше да ми каже майка ми няколко години по-късно (през юни 1974 година) – Свети Петър ще иска да знае колко живота си унищожил по време на земния си път. Ще сметне. И ще те посрещне по броя на труповете, които ще си оставил след себе си. О, да! О, да. Затова трябва да си много внимателен към животите, които можеш да отнемеш, към животинките, които вродената ти злост ще те подтикне да убиеш.
Представях си се пред огромна порта със синкава позлата, срещу богато облечен човек с мустаци и гълъбови криле, който прави сметки в един списък, дебел колкото хиляда пощенски годишника.
– Моа, Ян, нали така?
– Да.
– Да, КОЙ?
– Да, Свети Петре.
– Не съм ви разрешил да сядате. Добре, така, виждам – кажете ми, ако сбъркам, но аз никога не бъркам – че в долния свят, който току-що сте напуснал, вие приблизително, между датата на раждането и на смъртта си, сте смачкал, изтребил, разчекнал, разкъсал, стъпкал, сгазил, разпарчетосал, задушил, удавил, осакатил, премазал, смазал, пожертвал, измъчил, изгорил, пробол двеста тридесет и шест хлебарки, сто двадесет и пет водни кончета, двадесет и един сенояда, седемдесет и четири скакалеца, шестдесет и две калинки, двадесет и шест африкански скакалци, четиридесет и три хиляди четиристотин тридесет и две щипалки, шестстотин тридесет и девет дървеници, сто двадесет и едно попови прасета, двадесет и девет индийски пръчици, петстотин деветдесет и седем термита, две хиляди триста осемдесет и шест бацила, осемдесет и три щуреца, осемстотин тридесет и девет червея, двадесет и седем зелени скакалеца, четиридесет и три ручейника, двеста деветдесет и една гъсеници, осемдесет и две пеперуди, двадесет и четири вилоскачки…
– Но аз дори не знам какво е това!
– Ама вие какво си мислите?
Че само защото не знаете името на нещата, които унищожавате, вие не ги унищожавате?
Че само защото сте невеж, вие избивате по-малко? Че само защото не знаете какво е панкреас, ракът на панкреаса не съществува? Вие сте стъпкали двадесет и четири вилоскачки, господин Моа. Вие сте техният господин Журден[1], техният Химлер. Продължавам. Тъй като вашето curriculum vitae прилича на същинска животинска Шоа. Такова нещо не съм виждал от доктор Петио[2] насам… Хекатомба! Стойте, искате ли да чуете продължението? Три хиляди шестстотин тридесет и девет комара, три щипалки, тридесет и четири първичноопашати – за това ще ми платите! – шестдесет и два скарабея, четири сини ангела, четиристотин двадесет и осем ларви, четиридесет и едно обикновени водни кончета, осем равнокрили водни кончета, тридесет и шест листни въшки, деветстотин четиридесет и две личинки, две хиляди седемстотин двадесет и седем мушици, петдесет и шест бръмбара рогачи, осемдесет и една люспеници, седемнадесет щуреца, седемнадесет хиляди петстотин четиридесет и три въшки, пет уховертки, сто двадесет и четири зелени пчели, осемдесет и осем ухолазки, шестдесет и две снежни бълхи, деветдесет и девет говежди обода, двеста и четиринадесет хлебарки, шест ромолничета, двадесет цикади, четири богомолки, два водни паяка, двадесет и две златоочици, петдесет и четири трипса, деветдесет и две скорпионови мухи, тридесет рафидии, деветстотин осемдесет и седем листни въшки, шест перли, два сиалиса, хиляда триста четиридесет и пет мравколъва, пет еднодневки, седемдесет и седем колорадски бръмбара, хиляда сто тридесет и две оси, осемстотин осемдесет и шест пчели, тридесет и две хиляди петстотин четиридесет и три мравки, шестстотин шестдесет и шест земни червея, двеста седемдесет и четири дървеници… А това очевидно без да броя всички животни, които е трябвало да бъдат заклани, за да заситят апетита ви. Вашите малки „кулинарни угощения”! Тези добичета, толкова живи, толкова щастливи от живота, от това да са сред нас, хрупащи свежата си и зелена трева на пасбището, пръхтящи сред себеподобните си в конюшнята, са били пожертвани – дори ако трябва да смачкам егото ви, – за да се превърнат в долнокачествено месо в чинията ви, подправени, овкусени, ароматизирани, напиперени, приготвени според прищевките на господина… Знаете ли, че те са имали също толкова право като вас да живеят на земното кълбо? Но заради вас те трябваше да го напуснат, заклани, за да може човешкото ви битие и пълният ви стомах да си карат както си знаят. Един ден това изтребление, което следва рождението ви, този геноцид на малки добичета, млади кончета, щастливи и скокливи пъстърви, които съвсем естествено и механично произтичат от идването ви, трябва да бъдат осчетоводени. Е, ето, този ден дойде.
Би трябвало (мислех си аз, докато Свети Петър ми четеше морал) специалистите, но специалисти по какво, да напишат, да са написали (напишуркали) един труд върху корелацията между „божите кравички” и детството – млечнобялата кръв на това насекомо с гръб като маска на банту (две черни точки вместо очи върху червения гръб) пръска като гной на цирей – първообраз на семенната течност, бликнала от ръцете на латентния младеж. Научното название на божата кравичка е pyrrhocoris apterus. Тя обича да изяжда изсушените трупове на братята си. Хлебарка в междучасие, мърдаща с острите си крайници, цялата покрита с кора, катереща се по дъбовете, най-често залепена за своя близнак, грозен, съвсем сходен, в безчетна колона, в строен ред, без полза или предпочитание, неизследвана, без никакви крила, незнаеща за татуировките си, безспорно безинтересна, крайно ежедневна, понякога повече оранжева, отколкото червена, винаги с африканския си гръб, спокойна, помръдваща с крачета, бягаща, но бавна (няма качества, които да отговарят на нейния страх), чудовищна, съвсем малко непривлекателна, съвсем малко неотвратителна, вечно бликаща – това ли е неделята, когато нямаме училище?
––––
[1] Журден: комичен персонаж от пиесата на Молиер „Буржоата благородник” на възрастен простоват търговец, който се опитва по всякакъв начин да изглежда като аристократ. Б.пр.
[2] Марсел Петио: лекар и сериен убиец, роден на 17 януари 1897 г. и гилотиниран на 25 май 1946 г. Б пр.
0 Коментара