Франсоа Вейерганс е член на Френската академия, единственият автор, носител едновременно на наградите „Рьонодо” и „Гонкур”. Роден е на 2 август 1941 г. в Етербек, Брюксел.
Преди триумфално да заеме фотьойл № 32 във Френската академия през 2009 г. Франсоа Вейерганс, белгиец по баща, но французин по майка и по самосъзнание, има 9 филма като режисьор и множество прозаични творби. Сред тях се открояват първият му роман „Шутът“(1971 г.) – сатиричен разказ за сблъсъка му с психоанализата, който му донася наградата „Роже Нимие“. Най-нашумелите му творби несъмнено са „Франц и Франсоа“ и „Три дни при майка ми“, „Гонкур“, 2005.
Издателство „Парадокс“ подготвя да издаде първия му роман – завладяващ, спираща дъха, ярък автопортрет – с убеждението, че именно „Саломе“ е ключът към всичките му късни творби.
Франсоа Вейерганс е приеман във френска литература за гений, чиято легендарна непредсказуемост няма равна по стил.
„Саломе“ е предизвикателен, разтърсващ еротичен роман, който авторът пази ревниво в чекмеджето си цели 38 години, донякъде от страх да разкрие себе си твърде много пред читателите, донякъде от нежелание да се конфронтира приживе с баща си – ревностен католик и писател теолог. Защото днес откриваме как тази книга заявява маниите, завладели по-късно цялото творчество на Вейерганс: секса, психоанализата, операта, жените и киното. Европа през шейсетте години, млад режисьор пътува много и открива известната опера „Саломе“. Оттогава той нарича Саломе всички жени – истински и измислени – в живота си. Едновременно чувствителен и ироничен свидетел на собствения си живот, авторът се завърта във вихъра на своите многобройни срещи от Венеция до Амстердам, в нощни влакове и по летища. Това ли е изповедта на детето на ХХ век? Или това е вкусна смесица от копнеж и световъртеж?
„Саломе“ излиза с превода на Аксиния Михайлова като част от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“.
Предлагаме ви откъс от първия роман на Франсоа Вейерганс:
Сам съм. Име и адрес на подателя: аз самият, тук. Старо салдо, дебит, ново салдо. Получавам писмо от майка ми. Тя поне знае адреса на къщата на родителите си в провинцията, не е като онази баварска мълчаливка Саломе, която пее в Австрия
„Скъпи сине, извинявай, че нарушавам покоя ти, може би … Но старият труп се събуди. Говоря за данъците. Смятам, че този път положението е сериозно. Помисли си. Трябва да направиш нещо. Получи заповед от съдия изпълнител. Позвъних в Държавния трезор. Типът отсреща излезе извън себе си… Обвинява те, че не си си удържал обещанието от края на септември миналата година, а освен това си му давал вече и много други обещания и каза , че е стигнал с теб до крайния предел на възможностите си за отсрочка. Накрая заключи, че щял да изпрати изненадващо съдия-изпълнител и полиция, за да направят конфискация. Тъй като постоянното ти местожителство е у нас, не мога дори да кажа, че си наемател, и да им покажа празна стая! Накратко, ще намериш всички документи в този плик. В случай че звъннеш по телефона, знай, че не съм казвала нищо на баща ти. Намирам го малко депресивен в момента. Прегръщам те силно. Мама.“
През септември дните намаляват с четиридесет и седем минути сутрин и с един час и седем минути вечер. Казвам се Септември. Мисля си за превърнатия в пепел Рихард Щраус, за краха на Ницше, за стиховете и за лудостта на Хьолдерлин, за затъналия до гуша в дългове Вагнер. Мисля за пианото на Рихард Щраус, за пишещата машина на Ницше, за последната стая, в която е живял Хьолдерлин, за платовете, които Вагнер е заръчвал в Париж. В три часа сутринта на булевард „Репюблик“ Саломе искаше да се любим, ръцете ми галеха задните ѝ части, целувах гърдите ѝ на улицата, тя докосна члена ми, свали ми панталона и коленичи. Отказа да дойде в хотела ми под претекст, че нощният портиер по това време щял да я помисли за курва, „и какво от това?“, рекох, но думите ми не ѝ харесаха.
Желаехме се, докато ядяхме пици. Желаехме се, докато разглеждахме витрините.
Аз не спирах да говоря, а тя бе мълчалива в продължение на цял един месец. Не отказваше срещите. Виждах я през цялото време; един ден, когато я помолих да ме придружи в музея, а тя предпочиташе да си почине, ми отвърна: „Не е нужно да сме непрекъснато заедно, не сме женени все пак!“ Изпращах я до хотела ѝ посред нощ, а после се връщах в своя. В хотелската стая се оказвах много пъти сам, без нито едно от онези издания, в който търсех трескаво някога реклами за еластични корсети и сутиени. Нощният портиер отказва да ме свърже за международен разговор. Запалвам една ароматна пръчица, лежа гол между чистите чаршафи, чета будистки текст и Daily Express, ям праскова и сокът капе върху възглавницата. Скучно ми е съвсем сам в този хотел, обичам самотата само доколкото си остава идеал, към който се стремя, но когато наистина дойде, не е никак весело. Следобеда се обадих на рецепцията, че един от контактите не работи, електротехникът трябва да е минал, нощната ми лампа светва, ще почета малко. Саломе изчезна.
Спомням си стаи от детството ми, свещи, джобни фенерчета и газени лампи, които моите родителите поверяваха със страх на сестрите ми и на мен. Днес четирите ми сестри са омъжени. Бих могъл да изброя имената им, но единственото собствено име, което съм нетърпелив да изпиша тук, е на двадесет и една годишна италианка родена в Болоня. За да запаметя правилно правописа му, написах фамилията и собственото име върху късче хартия. Тя ми каза „ще ми бъде хубаво да гледам името си, написано от теб“ и пъхна хартийката в чантата си. За собственото име ще кажа, че завършваше на гласната а. Това финално а винаги ме е съблазнявало и не една от жените, които съм познавал, е била със собствено ѝ име, завършващо на а. Шатобриан е обичал много тази гласна, не току-така той е авторът на Атала, собствено име, което вече никой не носи. Когато набираха книга на Шатобриан, на печатарите никога не им достигаха „а-тата“.
Заливат ме асоциации и представи, свързани с това. Как да опиша чара на тази италианка – да я наречем Лаура? Танцувам с нея, има същите движения на ръцете, които толкова ме трогваха при Тина.
Думите „нежна“ и „нежност“ са единствените, които намирам, за да изразя начина, по който ми въздейства.
Тези две думи, които непринудено повтарях на много жени, думи, чиито еквивалент научих на немски, нидерландски, английски, норвежки, нежна, ти си нежна (или когато те отсъстваха и аз си мислех за тях; каква нежност), Milde, Lieblichkeit, zachtheid, gentelness, angelic sweetness, mildhet, blid, тези думи ще ми помогнат ли да разкажа за срещата си с Лаура?
Това, което следва, се случи първата вечер. Внезапно осъзнах един очевиден факт, Лаура имаше най-нежните ръце, които някога бях виждал. Понякога танцуваше с притиснати една до друга длани. Беше левичарка и не слагаше лак върху целия нокът на палеца, за да изглежда така по-дълъг. Исках да ѝ определя среща на откриването на сезона в Ла Скала, имах две покани. Не се осмелих. Или в два сутринта на 15 октомври например, в един нощен клуб в Милано […]. Нито пък се осмелих да ѝ говоря за Саломе: опасявах се, че не познава операта. Бих искал да говоря за роклята ѝ, за съответствието между цвета на обувките ѝ и този на кожата ѝ (втория ден носеше бели сандали, през които се виждаха стъпалата ѝ), за черните ѝ коси, които помръдваха около врата ѝ, за нейния глас. Нейният глас беше нежен, това е. Нейният глас бе отзвукът на ръцете ѝ. Бих желал да усетя ръцете ѝ върху тила си или поне в моите. Но бях срамежлив с Лаура. Виждахме се в продължение на три дни в компанията на приятели. Опитвах се да я очаровам, улавях всеки поглед, които ми отправяше. „Искате да съблазнявате, ми беше казала доктор Ф. три години по-рано, но когато вече сте съблазнил, не Вас среща съблазнената персона, а двойник, който сте поставили на мястото си, докато Вие, Вие си плюете на петите и дим да ви няма.“ Помолих я да ми предпише рецепта против плюене на петите. Как бих могъл да съблазнявам, ако не използвам аксесоари, заети от общата култура, от психологията, от вкуса на времето и на момента? „Страх те е от теб самия“ ми каза онази, за която говорих в началото на този текст, преди да заспи последната нощ, която прекарахме заедно, преди да я придружа до летището. Къде е тя, онази, която не ми пише? И защо толкова харесах ръцете на Лаура? А Саломе, тя няма ръце. Между другото, истина е: никога не съм мислил за ръцете на Саломе. Какво ще прави тя с ръцете си в моя филм? Лаура, така ми се иска да отида при теб в Италия и да гледам ръцете ти върху волана на фиата.
Един ден Мехтилде ми рече злобно: „Ако правиш любов така, както паркираш колата си, едва ли ще е нещо знаменито“.
Лаура, ще паркирам по най-прекрасния начин колата ти в някоя от улиците на Милано, когато излезем вечерта след представлението в Ла Скала, но нямам право да навлизам в живота ти: ще те направя нещастна, въпреки това ми се прииска да имам дете от теб, макар и да не те познавам.
Оставете ме да помечтая за бременността на Лаура. Лаура е дребничка, стига до рамото ми. Пристъпва изящно, реши се с пръстите на ръцете си. Наблюдавам я във ваната. Приготвям ѝ чай от кокосов орех. Ръцете ѝ са отпуснати върху корема. Пристигнах в Милано с нощния влак. Чаках три дни в един хотел близо до гарата преди да ѝ позвъня. Мехтилде един ден ми бе казала: „Всеки път, когато те видя да се разхождаш с нашето дете, си мисля, че си прекалено млад.“ Малко съм поостарял оттогава. Лаура е на двадесет и една години. Дойде в хотела. Рекох й: „ Влюбен съм в теб от първата минута, когато влязох в трапезарията, не бях избръснат, бях облечен с нова риза, представиха ме на седем-осем души едновременно, но видях само теб, очите ти, раменете, усмивката ти, нашите погледи по време на последвалата вечеря, изминаха два дни, ние се гледахме един друг все по-често, ти ми каза, че ще дойдеш в Париж през март, но аз не можех да чакам, днес съм в Милано, не живея със съпругата си от три години, не знам колко време ще е нужно, за да се разведа, искам да живея с теб, искам да се върна в Париж с теб или пък аз ще дойда да живея в Милано. Страх ме е, че ще ми отговориш, че не си влюбена в мен, освен това аз не вярвам вече в Бога, може би за теб това е важно, ще ми кажеш, че не можеш да напуснеш Италия просто така, и родителите си и всичко останало, чуй ме, влюбен съм в теб, не, не казвай нищо, ето какво ще направиш: или ще излезеш бавно от тази стая и няма да се видим никога повече, или ще поставиш ръка на рамото ми и това ще означава „да“, тя ме погледна доста учудено, страшна болка внезапно прониза главата ми, измервах разстоянието между нея и вратата, тя протегна бавно ръка към мен, аз отстъпих и седнах на леглото: „ Но трябва да внимаваш, Лаура, ти почти не ме познаваш, аз съм егоист, много често съм неприятен заради нервните си изблици, ти ще страдаш с мен, толкова ми се иска да те притисна в прегръдките си, не ти ли харесва да живееш в Милано, кажи ми, вероятно си влюбена в някого, нямам право да разрушавам това, мога ли да ти обещая да живея дълго с теб, е да, обещавам ти го, знаеш ли, след като напуснах жена си, бях истински несретник, няма да ти разказвам: с теб е различно, не знам нищо, Лаура, приемаш ли ме, ето, това е, дали ти…“, тя бе в прегръдките ми, никога не бях виждал очите й толкова отблизо, миглите ѝ, които усещах как трепкат върху бузата ми. Без да се бавим нито миг повече излязохме от хотела и се озовахме на улицата пияни от щастие (казвам пияни, защото хората се обръщаха след нас както се обръщат след гуляйджии), само се смеехме, не изрекохме нито една фраза.
Сега Лаура е бременна. Детето ще се роди във Венеция, запазили сме стая в клиниката. Най-напред живяхме в Менилмонтан, после в Седми район. Не искахме мебели, само килими, шкафове, възглавници по земята. Лаура се оказва прекалено мъничка за леглото ни и аз я търся в него. Тялото ми се разбира добре с нейното. „Тялото ми се разбира добре с твоето.“ Тя не иска да се върне в Милано, онзи ден я видях как заплака, когато намери случайно в една книга разписка от хотела, където правихме любов за първи път. Беше девствена. Случи се в Милано, тя хвана ръката ми, стисна я лекичко, за да каже „да“. Работех всеки ден за пръв път в живота си – моя втори живот. Всички договори бяха подписани, щях да снимам Саломе, при това цветен! Лаура не пожела да прочете сценария. Този сценарий написах близо до нея, в Прованс, по време на великолепни бури. Още си спомням как Лаура крачеше по терасата, където се бях настанил с пишещата си машина по време на едно проясняване. Гледах корема ѝ, докато идваше към мен, после се целувахме. Вечерите ме молеше да ѝ говоря на френски, аз ѝ четях Енциклопедия Британика, а на свой ред тя ми четеше стихове от Леопарди. Караше ме да ходя за месо, за мляко. Успявах да завърша цяла страница, докато тя пишеше на семейството си. Щях да снимам Саломе.
Какво да направя, че да ме разберете? Връзката между Лаура и Саломе я разбирате, нали? Кажете ми, че Лаура е жената, която ми трябва. Кажете ми, че сте я видели щастлива. Защото ето какво… Видяхте, че е щастлива, нали? Кажете ми го, защото знаете какво се случи след това. Много щастлива? Всичко стана преди заснемането на Саломе. Лаура беше вече във Венеция за раждането. Придружих я до аерогарата. Луда от щастие? След това нищо не знам. Саломе акостира вкъщи. Езикът на Саломе в устата ми. Лаура във Венеция. Саломе иска да отиде и да пее в Ла Скала. Лаура ми пише, че след раждането ще се върнем в Милано. Тя ми пише: „Можеш ли да си представиш, дават точно Саломе в този момент, ще бъде хубаво да отидем заедно.“След това нищо не знам. Не съм правил любов с никоя друга, освен с Лаура. Лаура полудя. Лаура се самоуби. Лаура уби нашето дете.
0 Коментара