Със сборника „Млък“ и с романа „Екстазис“ рекламистът и общественик Радослав Бимбалов се превърна в едно от знаковите имена на съвременната българска проза, печелейки сърцата и на литературната критика, и на читателите.

На 13 септември в книжарниците като логично продължение на арката от теми, изграждащи митологията на писателските му търсения, ще се появи и може би най-смелият му и безмилостно откровен роман досега – „Ти, подобие мое“. Това е историята на общество, плашещо напомнящо на нашето, което официално е обявило състраданието за недъг и престъпление. История, разказана от самия Създател.

Въздаваш своя, човешки ред по лично усмотрение, без право на глас – не само за немите пъплещи твари, безсловесните дървета и тихата вода, но и за себеподобните ти, инакомислещи или просто по-слаби от теб. Гневът ти е щедър и пищен, бързо кипва в жлъчна мъст. Ненавистта ти е достъпна, разливаш я като евтино пенливо вино насред виртуални социални седенки за

анонимно одумване, заклеймяване и линч.

Най-ценното ти откритие – думите – биват ползвани за шумна омраза. В същото време пазиш себе си, като не се натоварваш с чужди страдания, изпитваш само лицемерна (или откровено никаква) съпричастност към останалите. Не жалиш другите, за да пожалиш себе си. Естествен отбор. Оцеляват дебелокожите.

В края на тази твоя изключително успешна технологична революция май си повярва. Бързият прогрес ти даде не просто самочувствие, а самоверие, доближило те до най-извратената ти представа за мен.

Могъщ в посланията си и изящен в стила си, „Ти, подобие мое“ без свян руши фасадната благопристойност на съвремието ни, с тънък психологизъм оголва човешката душа и припомня изконни  ценности. Припомня ни, че „заедно“ е думата, която кара историите да продължават.

Този роман с вещ усет към езика се появява на пазара на 13 септември 2024 г., а официалното му представяне ще се случи на 25 септември в Топлоцентрала – регионален център за съвременни изкуства. Модератор на събитието ще бъде журналистката Деси Стоянова.

Откъс

Bначалото бе парче тежко дърво. Две стари ръце, черни и сухи, го дялкаха цяла седмица. Острието на ножа изстъргваше ненужното, завърташе се умело, за да оформи щръкнали едри уши, обло чело, масивен гръб, къси здрави нозе и дълъг, навирен хобот. Слонът от дърво после бе нашарен с цъфналата стара четка – стана кафяв на едри жълти петна. Оставиха го да съх­не навън, на мърлявата етажерка под навеса, насред кокоши пера и жълтеникав прах от близката пустиня. Бе част от запуснатия двор дни и нощи, години наред, но един ден някой реши да изчегърта птичите изпраж­нения и да го хвърли под брезента на раздрънкан ками­он.

В компанията на оцъклени маски, кухи тарамбуки,

черни фигури на голи жени с увиснали гърди и нескопос­ано издялкани лъвове, слонът от дърво стигна до една претрупана сергия. Бе най-едрото нещо там, стърче­ше високо над менажерията от сувенири, хоботът му се надигаше към преминаващите лица. Очи го оглежда­ха, носове го подушваха, ръце го хващаха, повдигаха с усилие и завъртаха. Смъкваха му цената на няколко езика, още и още, докато накрая бе наврян в брезенто­ва раница, хвърлена на пода в корема на военен самолет. Слонът от дърво прелетя през хиляди километри облаци и кацна в едно прашно мазе. Поставиха го върху празна бъчва и метнаха връз хобота му мазен парцал. Остана забравен в тъмното, а когато навън самолети започнаха да сеят смърт, бъчвата под нозете му подскачаше с всяка паднала бомба. Преминаха няколко десетилетия,

забравеният слон от дърво стоеше на тихо

в залостеното мазе на опустялата къща, но един ден земята се разтресе като никога преди, погълна къщата и мазето заедно с тъмното, бъчвата и него. Откриха го, когато разкопаваха останките от земетресението. Занесоха го в малък антикварен магазин на павирана уличка, покрита със сняг, и го размениха срещу мизерна банкнота. Слонът от дърво стана част от тъжното общество на вехтории за продан, самият той – инвалид, от единия му крак бе останала само половината, но дългият хобот сочеше все така нагоре, вероятно към мен.

Купиха го след известно време

и застана гордо на този лъскав под, където сега лежеше омаломощен. Тежкият дървен слон стоя мирно на поста си до оня миг, когато бе дигнат, за да се удари в череп, да разкъсва кожа и дълбае рани, да троши костици, да смазва стави, докато не стана моравочервен – от кръвта на безжизненото човешко тяло на пода.

Добрият стар слон. Още щом го видях да съхне на онази мърлява етажерка под навеса, знаех, че ще свърши работа.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара