5 години след като издаде първата си книга „Позитивно“ за близките си срещи с Хепатит С, Тошка Иванова има нова премиера – сборникът „По колко пъти на ден не умираме“, който „Жанет 45“ издаде, включва 36 кратки разказа, писани през последните 20 години.
Макар и много различни като сюжети и стил, събраните разкази неусетно заплитат свързваща нишка помежду си – темата за смъртта и за умението да се живее. Разказите са опит за изследване на смъртта – не като неизбежен край, а като необходимата рамка, в която животът се осмисля; като границата, в която човешките желания и копнежи могат да съществуват.
Софийската премиера на сборника е на 14 ноември от 18,30 ч. в клуб „Перото“.
Избрахме един от най-красивите й разкази – за уроците на лястовиците.
Сега е точното време. Точно сега. Когато последните смокини презряват по дърветата, разпукани като червени панделки, а вятърът обръща посоката и идва от морето – тежък, топъл, буреносен. Морето на прага на есента.
Едно непрекъснато сбогуване – лятото отстъпва място на есента, туристите потеглят със звънко затръшване на багажници и с „До другото лято!“, тревата се превива, прегоряла, а птиците опъват с тежестта си жиците, преди да отлетят. Само лястовиците са още тук. Местните знаят, че докато лястовиците не си тръгнат, времето ще е хубаво.
Знаят и други неща. Знаят да записват какво е времето всеки ден от 1 до 12 септември, защото всеки ден от началото на септември отговаря на месец от идващата година. И са подготвени – мек ли ще е януари, свиреп ли ще е март, дъждовен ли ще е май. Твърдят, че този календар е по-точен от всяка прогноза по телевизията.
Трябва да ги питам имат ли и календар на живота. Не на времето, а на това, което идва да се случи. Тежко ли ще е, слънчево ли ще е, ще има ли облаци или животът ще се опъне гладък като тава, без вълни и без изненади?
Аз не зная. Вървя по тъмните пусти улици и слушам как подметките ми отекват по асфалта. Това е моето сбогуване – този звук. Кръстосвам улиците и се уча да се разделям – с морето, с лятото, със смокините и птиците, със слънцето зад облаците и туристите, пътуващи с колите си по магистралите. Със спомените, с миналото, с всичките ми „аз“, останали в пукнатините на асфалта и под сенките на храстите.
Уча се. Опитвам се. Цял живот се уча как да се сбогувам. С всеки миг, който отминава в момента, в който съзнанието ми го регистрира, с това „сега“, което все е минало, с хора, с места, с очаквания, с нетърпения. С живота се разделям – всеки миг. И пак вървя и слушам как подметките ми отекват по асфалта. Уча се. Опитвам се.
Нищо повече не мога да направя.
0 Коментара