Брилянтното есе “Собствена стая” на Вирджиния Улф пристига в ново издание и превод на Иглика Василева. Произведението включва докладите, изнесени пред Сдружението на творците в женските колежи “Нюнам” и “Гартън” през 1928 г. При направата на една бърза математическа справка става ясно, че са минали 90 години.
Често и онова, което се е случило във вчерашния ден, вече не е актуално днес и е заровено в сянката на миналото. Защо е необходимо да преиздаваме Улф? Нима няма нови свежи литературни гласове, които прозаично да се движат по проблемите на нашето десетилетие?
Безспорно литературата на Улф е отличителен белег на цяла една епоха. С деликатността и крехкостта на словото си тя тихо обхожда тревогите, загнездили се в собственото й съзнание. Повежда читателя на пътуване. Не просто назидателно говорене, но и слушане. Описва своите дилеми и терзания. Сяда с малкото си слабо тяло край реката, наблюдава с внимание непокорния поток на водата и устремява мислите си към свободата и посоките, в които има и няма право да върви един женски волен ум.
Нестихващите страхове на писателката са свързани с клетката, в която е поставена самата същност на жената. Личните финанси, достъпът до образованието и свободното време днес са всичко. Днес са това, което не просто правят един човек независим, но и му дават комфорта да изживее своя живот по своя начин. Непосилно тежи и снизхождението, с което в онова време се гледа на жените, които творят. Но дори и да се намери ръка, която окуражително да потупа писателката по рамото, то за какво може да пише тя? Какво може да улови и види от този свят, като не напуска своята златна клетка дори и за миг? Нима ролята на предана съпруга е всичко, което една жена може да получи в този живот?
„Не съветвам жените, които искат да имат нещо свое, да се омъжват.“
Есето на Улф е вълнуващ апотеоз на феминизма. Но не онзи, който крещи и се бори с безсмислени каузи. Нейният феминизъм е тих, деликатен и безкрайно мъдър и вълнуващ. “Собствена стая” не моли да се дадат права на жените, защото са жени. Апелира за свобода на жените, защото са хора. И вероятно е задължително да излезем от буквализма, с който понякога сме свикнали да живеем, и да нашепнем, че собствената стая не е стая. Това е онзи духовен хол, с който всяко момиче трябва да разполага. Вътре у себе си тя трябва да има правото да отглежда своя подреден кът, в който няма кърпи за гладене и чинии за миене. Кът, в който да няма съпружески задължения и дрънчащи тенджери. Там трябва прилежно да бъдат скътани всички книги и бели листа, които чакат върху тях да бъде казано нещо важно на света. До тях на масичката трябва да бъдат скрити парите и билетите за този широк свят.
„За първата си рецензия получих един фунт, десет шилинга и шест пенса и с тези пари си купих персийски котарак. А после у мен заговори честолюбието: котарак – това, разбира се, – е много добре. Но на мен ми е малко. Искам кола. Ето така започнах да пиша роман.“
До XIX момичетата не са имали своите собствени стаи, чиито врати шумно да затръшнат и между чиито стени да се скрият и да се отдадат на творчеството си.
В есето на Улф научаваме с тъга, че едно от най-емблематичните имена в Кеймбридж – Мистър Оскар Браунинг, често казвал, че „след като прегледа поредната купчина от изпитни работи, независимо от оценките, които е поставил, у него винаги остава впечатлението, че в интелектуално отношение и най-умната жена стои по-ниско от най-глупавия мъж“. И нима от това не боли? Нима това не е демотивиращо? Приемаме по презумпция, че жената е на по-ниското стъпало. Без значение тя колко много таи в душата си и какво има да каже на този свят. За жената трябва да е привилегия, ако стои в близост до най-глупавия мъж. Но отново е под него, разбира се. Който не казва истината за себе си, не може да каже истината за другите, смята Улф и е права. Във времена, в които непрекъснато в пространството циркулират безкрайни неистини, нима не се заключваме и самите ние в лъжата? Нима не започваме да живеем по имагинерни права, които са агресивно наложени от някого? Жената може да глади. Жената не може да пише. Това е. Две мнения няма. А дали?
Днес повече от всякога отчаяно се нуждаем да чуем Вирджиния Улф. Да можеше да обиколи с деликатността си нашите университети…да можеше да влезе в нашите собствени стаи, за да ни каже и да ни припомни колко сме важни самите ние като индивиди. Защото зад всички думи, метафори и страдания е стаена едничката идея за човека като човек. Човекът като индивид.
“Собствена стая” е интелигентно и възпитано четиво, което трябва да стои изправено с гордост във всяка една библиотека. Книга, която свети по-ярко от нощна лампа. Последователна, аргументирана, спокойна и справедлива. Такава, каквато е Улф. Такава, каквато трябва да има правото да бъде всяка една жена.
„Когато въпросът е силно спорен – и въпросът за пола е такъв – човек не може да се надява да каже истината. Той може само да покаже как е стигнал до своето мнение, което поддържа. И единствено може да даде на своята аудитория възможността да определи своите собствени заключения, докато наблюдават ограниченията, предразсъдъците и идиосинкретичността на говорещия.“
Нека светът не се тревожи колко може да поеме крехкото женско рамо. Нека не дели половете. С Вирджиния Улф молим да не стоим на стъпалото под най-глупавия мъж. Нека ние решим дали денонощно да гладим покривки,или да пишем романи. Нека повярваме, че поне днес, 90 години по-късно, живеем в свят, в който имаме правото шумно да треснем вратата на стаята си и там да останем насаме със себе си и с онова, което имаме да кажем.
0 Коментара