Станислава Чуринскиене е на 36. Психолог и журналист по образование и писател по занимание. Живее със съпруга си – литовец и със сина си в Брюксел. Първият й роман е „Бог да благослови Стю”. Следват Second Life (сред най-продаваните заглавия в Литва за миналата година) и „Хванаха ме да крада”. Последната книга на Станислава – „Инцидент” на издателство „Жанет 45”, още мирише на печатарско мастило.
Какво удоволствие носи професионалното писане или не го правиш за удоволствие?
Да напишеш книга е акт на ужасна арогантност, все едно да занимаваш целия свят със себе си. Поне аз винаги съм смятала така. Много “обран” човек съм (както е модерно да се казва сега) и за да надвия притеснението си да ангажирам хората със съдържанието на собствената си глава, значи удоволствието от писането е по-силно от срама.
Как подбираш теми и измисляш герои?
Пиша за нещата, за които на мен ми се чете. А според мен няма нищо по-интересно от вариациите на човешките отношения. Затова те, по един или друг начин, са централната ми тема. Двете ми професии (все повече журналист и все по-малко терапевт) не ме оставят без герои. Те ми позволяват да наблюдавам най-разнообразни човешки отношения, които после обмислям, синтезирам, съотнасям към собствените си преживявания. Добавям и щедро количество фантазия. Въображението ми е неудържимо.
Вярно ли е, че писателите не могат да избягат от автобиографичния елемент?
Никой не може, не само авторите. Тези, които пишат за неща, непознати и неизпитани със собствената кожа, ме удивляват. Това е смайващо ирационално. Няма никакъв начин да извадиш автентичен и увлекателен текст, ако всичко е основено на голо въображение. Мога да проуча живота в Африка и да напиша гладък и голям текст за това, но той ще е целулоиден, защото няма да има никаква връзка с мен. Попадам на много кухи книги, чиито теми са подбрани само заради актуалността им и гарантираните продажби. Те ме отказват много бързо. Автобиографизмът може да е в темите, които подбираш, но и в тези, които избягваш, в събитията, които включваш, или тези, за които никога не би разказал. Всеки ред в книгата казва по нещо за писателя й, той е неизбежен, дори книгата да не е разказ за личен опит.
Той колко е силен при теб?
Стопроцентов е. Можеш да си напълно автобиографичен и без непременно да разказваш неща, случили се лично на теб. Достатъчно е историите, които подбираш, да резонират с централните за живота ти теми. Моите са драмите, които възникват в резултат от недобро родителство. Реализацията на детските травми в зрелия ни живот на мъже и жени, във връзките ни, в нашето собствено справяне като родители.
И четенето в такъв случай не се ли превръща в много интимно занимание? Авторът е толкова по-добър, колкото повече се е разголил емоционално.
Убедена съм в това. Може би греша, но недоумявам пред книги, за чието написване авторът е вложил години в четене и събиране на информация, в усвояването на специален език или диалект. Опитът да се отдалечиш максимално от собствения си опит може да роди най-вече безполезна литература, която по някаква причина минава за „висока“. Истински интересните и значими книги за мен са в „ниския“ регистър. Разбира се, това е въпрос на вкус.
Защо българите често по презумпция се отнасят с недоверие към нашите писатели и са готови да дадат повече кредит на всеки чужд?
Знам, че доброто възпитание изисква да разкритикувам вкуса на българските читатели и да изразя неразбиране към позицията им. Но не мога. Мен също наши автори ме завладяват много рядко. Българското писане е ясно разпознаваемо в опитите си да постигне тази „високост“, за която споменах. Освен това писането не е само въпрос на вдъхновение и нещо важно за казване, но и на поне прилични познания за доброто построяване на голям текст. Това ни е другата голяма слабост на нас, българските автори. В това отношение има доста какво да се критикува във всичките ми неща преди последната книга „Инцидент“. Като цяло много харесвам българския начин за правене на нещата. Никога няма да се взема насериозно и да се нарека „писател“, просто ми харесва да разказвам истории, както и да ги чета. Задължително условие е да са интересни, добре написани, да ми казват нещо ново и да са четивни. Всички български автори имаме слаби места в някоя от четирите точки. Според мен проблемът е в недостатъчната редакторска намеса и едрата издателска цедка.
Възпитава ли се вкусът на публиката?
Разбира се. Медиите и рекламата вършат усилена работа в това отношение. Нямам представа дали се възпитава добре и какво е „добре“. Критиката, че четем масова литература вместо „висока“, за мен е несъстоятелна. „Високата“ литература не е непременно добра, често не е. От друга страна, ако „Петдесет нюанса сиво“ се продава така добре, няма значение какво мислим за нея аз или някой друг, хората я харесват и това е, трябва да уважим техния вкус. Факт е обаче, че колкото и добра да е една книга, тя няма да попадне в читателското полезрение, ако някой не реши да ни „възпита“ в нея и има съответните средства за това. Днешното възпитание цели добри продажби.
Коя е „твоята“ Книга на книгите?
„Полубрат“ на Ларш Собю Кристенсен. Изключителен разказ за драмата на превръщането във възрастен и невъзможността да надскочиш сянката си.
Учиш ли се от някого?
Непрекъснато. Като дете – от книгите. После от преподавателя ми по литературна теория в кандидатстудентския период. От Милан Кундера (Паоло Коелю на интелектуалците), който има навик да струпва една купчина парадоксални поведения, да спира повествованието и да ги обяснява. Опитвам се да се уча от всичко, което ми се случва.
0 Коментара