Супер апликейшън

Интелигентна, забавна, въздействаща, „Довиждане засега“ е приказка за любовта и загубата, за емоциите на истинския свят и крайностите на виртуалното общуване. Дали книгата на Лори Франкел ще завладее въображението ви? Със сигурност. Ще се смеете и ще плачете. И най-вероятно ще започнете да говорите онлайн с близките си по-често. В случай, че някой компютърен гений се вдъхнови от идеята на Франкел.“

Гарт Стайн,„Ню Йорк Таймс“

Ето откъс от книгата:

Сам Eлинг регистрираше профила си в сайта за запознанства и се чудеше дали да се смее или да плаче. Току що се беше описал като човек „с чувство за хумор“ и бе оценил мъжествеността си на осем от десет възможни точки, след което се замисли, че цялата тази история е адски тъпа и че така или инак никой от мъжете, които познава, не би си дал по-малко от осем точки.

Сега започна да разсъждава кои са петте неща, без които не може да живее. Би могъл като повечето кандидати например да напише: 1. Въздух 2. Вода 3. Подслон – или нещо в този дух, все така вълнуващо. (Според него швейцарското сирене би било идеално допълнение към този списък. Или може би витамин D, но предвид факта, че живееше в Сиатъл, явно се справяше добре и без него.) Другата възможност беше да поеме в техническа посока – 1. Лаптоп 2. Още един лаптоп 3. Таблет 4. Интернет и 5. Айфон – само че така рискуваше да го вземат за компютърен маниак. Не че не беше компютърен маниак, но не му се щеше да си проличава веднага. А можеше да тръгне и по сантименталната линия – 1. Снимка от сватбата на родителите ми 2. Щастливата монета на дядо 3. Програмата от първото ми училищно представление 4. Писмото, че съм приет в Масачузетския институт и 5. Първата касетка, записана за мен от момиче – но подозираше, че това ще постави под съмнение осемте му точки по скалата на мъжествеността. Разбира се, и гурме вариантът не беше за изхвърляне – 1. Швейцарско сирене (изпитваше силна и необяснима страст към него) 2. Шоколадов сладолед 3. Меко сирене 4. Пица „Палиачи“ и 5. Двойно кафе лате – но това пък нямаше да е напълно вярно. Определено можеше да живее без тези неща, макар и трудно.

Ако се затрудняваше да определи без кои пет неща животът му би бил немислим, нямаше никакви колебания относно петте неща, които характеризираха настоящото му занимание: 1. Досадно 2. Цинично 3. Нетактично 4. Смущаващо и 5. Напълно безсмислено. Нямаше никакви хобита, тъй като работеше денонощно, което пък от своя страна беше и причината да няма гадже. Ако не работеше денонощно (или ако не беше софтуерен инженер и колегитему не бяха само мъже), щеше да има време за най-различни занимания, вписващи се в графата „Хоби“, но тогава пък едва ли щеше да се нуждае от онлайн профил за запознанства.

Да, беше компютърен маниак, но освен това беше умен, забавен и с прилична външност. Просто не разполагаше с пет хобита или с пет остроумни неща, без които не може да живее, нито с пет интересни вещи на нощното си шкафче (тук реално би трябвало да отговори: 1. Чаша, пълна до половината с вода 2. Чаша, пълна една четвърт с вода 3. Празна чаша за вода 4. Кутия със смачкани използвани салфетки 5. Още една кутия със смачкани използвани салфетки), нито пък пет красиви мечти за бъдещето (например „Никога повече да не правя това, което правя в момента“, повторено пет пъти). Не се интересуваше и от чуждите хобита, житейски изисквания, нощни шкафчета или бъдещи очаквания. Беше отговарял хиляди пъти и по всякакъв начин на подобни нелепи въпроси, беше се срещал с не едно и две момичета, и отлично знаеше до какво води цялата тази безсмислица. До една гигантска безсмислица. Ако се спреш на кандидатки, чийто профил изглежда сравнително нормално и които не могат да живеят без книги, нещо за писане, лампа за четене, радио с часовник и клетъчен телефон например, си обречен на смърт от отегчение. Ако избереш нещо малко по-шантаво (1. Жълт дъждобран 2. Полароидна камера 3. Газирана лимонова вода 4. Снимка на Гъртруд Стайн 5. Пластмасов модел на председателя Мао), има риск да бъдеш задушен от нечия егоцентрична личност. Ако предпочетеш Нея, съвършено подходящата във всяко едно отношение („Ами, лаптоп и нищо друго, защото, честно казано, това е единственото, от което наистина имам нужда“), получаваш компютърен маниак на токчета, който до такава степен прилича на колегата ти в офиса, че се питаш дали междувременно той не е претърпял не много убедителна операция за смяна на пола, без да те уведоми. Това е, общо взето. Изборът ти се свежда до: 1. Отегчителните 2. Странните или 3. Тревър Андерсън.

Наистина имаше пет неща, без които Сам не можеше да живее: сарказъм, ирония, подигравка, снизхождение, цинизъм. И без още нещо, разбира се. Ако не беше то, нямаше да си търси гаджета онлайн. Щеше да се настани удобно нейде из партерния си апартамент и да се наслаждава на собствената си компания (плюс ЕксБокс, Плейстейшън, петдесет и петинчов плазмен телевизор и несметни количества начос за микровълнова). Вместо

това обаче, той опитваше за пореден път. Това не издава ли оптимизъм и копнеж за любов (и за надежда, за радост, за топлина, за щедрост, за някого, когото да целуваш за лека нощ)?… Но пък е прекалено лигаво, за да го впише в тъпия си онлайн профил.

Проблемът на онлайн профилите е в това, че хората по принцип не казват истината – а дори и да искаха, не биха могли да я изразят. Нещата, които държи човек на нощното си шкафче, не са способни да разкрият душата му. Невъзможно е да дефинираме ясно, категорично и разбираемо надеждите за бъдещето пред напълно непознати. Попълването на празни полетав анкетни карти е забавно, но не влияе на развитието на една връзка в дългосрочен план. (Пък и не е чак толкова забавно.) Дори въпросите, които изискват еднозначен отговор, не биха ни дали онова, което искаме да узнаем. Ето например, Сам имаше желание да излиза с жена, която може да готви и го прави с удоволствие, но нямаше желание да излиза с някоя властна домакиня, която следи фанатично и денонощно за чистота (Сам не беше чистофайник). Не искаше жена, която да готви, само защото е убедена, че мястото й е вкъщи до печката, а целта на живота й е да обслужва мъжа (Сам беше феминист). Не искаше от нея да готви, за да задоволява потребността му да се храни единствено с органична, пълноценна, без химикали, екологично чиста, пълнозърнеста, необработена, веганска храна, местнопроизводство (за справка: страстта му към млечни продукти). Не, искането му беше мотивирано само от собственото му неумение да готви. Тъй като и двамата трябва все пак някак да се изхранват, тя би могла да готви, а в замяна той да поеме някое от другите досадни домакински задължения – да мие чинии, да сгъва дрехи или да излъсква банята. Само че нямаше къде да впише всички тези подробности в онлайн формата за попълване,нито имаше къде да отбележи, че беше от този тип мъже, които намират подобни незначителни дреболии за важни.

Мъжете също имат своите съкровени стремежи. Не тези, за които всеки се сеща. Е, включително и тях, но дълбоко в сърцето си Сам мечтаеше за друго. Сам мечтаеше да има до себе си някой, с когото да ходи на ресторант в петък вечер и с когото да се събужда в събота сутрин. Някой, с когото да ходи на музей, на кино, на театър, на парти, на мач, на дълъг уикенд, на дневна екскурзия с колело, на ски-ваканция, на родителска среща, на дегустация на вино, на служебни срещи. Последното беше от особена важност, тъй като Сам работеше във фирма за виртуални запознанства, чиято онлайн платформа му създаваше толкова главоболия в момента. Тази фирма наемаше превзети и важни служители, предимно мъже, които водеха със себе си превзети и важни придружители, предимно жени, на многобройни превзети и важни официални гала вечери, изискващи черна папийонка. Сам никога не бе притежавал папийонка в какъвто и да било цвят, преди да получи тази работа. Той не беше нито превзет, нито важен и се надяваше, че позицията му на софтуерен инженер, обитаващ офисна кутийка с три стени и заобиколен от други софтуерни инженери в тениски с неясни математически послания, герои от „Стар Трек“ или седемстенни кубове на Рубик, го спасява от напрежението на подобни служебни мероприятия.

Само че адвокатите, вицепрезидентите, важните персони, финансовите директори и инвеститорите на компанията не следваха тази логическа линия и тъй като основната фирмена дейност бяха онлайн запознанствата, явяването на фирмено събитие без придружител определено беше нездравословен за кариерата ход. За Сам тези вечери бяха мъчителни дълги часове, в който той, опакован в прекалено тесен смокинг, разменяше нелепи вицове с останалите нелепи софтуерни инженери, които нямаха приятелки. Наливаха се с водка-тоник и се опитваха да удавят безпокойството си, че никога няма да срещнат любовта.

В гимназиалните години в Балтимор, Холи Палънтайн някак успя да стигне до готината му душа, скрита под нелеп екстериор. Първо се бе съгласила да танцува с него, после му позволи да я изведе на кино и вечеря, а накрая започна да прекарва повечето следобеди след училище гола в приземния му апартамент, ето защо Сам беше приел за даденост, че те двамата ще се оженят. В деня на пролетния бал я държеше в обятията си и се чудешекак ли ще изглеждат като младоженци. Малко след това тя му изпрати писмо от девическия скаутски лагер, към който работеше като възпитател, за да го попита дали могат да останатприятели.Приятели? Той не бе допускал и за миг, че отношенията им подлежат на обсъждане.

По-късно, в колежа към Техническия институт в Масачузетс, изживя няколко бурни нощи в общежитието с една мацка, която го свали на някакво парти, а после тя се влюби лудо в бармана на близкото заведение (който дори не си беше направил труда да я заговори), последвани от сериозна, зряла връзка в продължение на година и половина сДела Басет, която се дипломира и замина като доброволка към Корпуса в Зимбабве, след това още година и половина непоклатима, истинска любов с Джени О’Дауд, стигнала чак до обсъждане на годежни пръстени. Джени го обичаше с цялото си сърце и искаше да бъде с него във всеки миг от живота си, освен в тези мигове, в които не спеше със съквартиранта му. Цели два пъти, точно преди да завършат. В резултат той реши да остане известно време сам, тъй като по този начин вероятността да се сдобие със съкрушена душа и разбито сърце значително намаляваше. Положи усилия да не му пука, да не рискува, да не търси, да се шляе с момчетата, да прекарва ваканциите си сам, да работи върху себе си и да спре кабелната телевизия. Нищо от това не даде особен резултат. Вероятността да бъдеш наранен наистина е по-малка, когато не си влюбен, но, честно казано, Сам не проумяваше защо тази вероятност трябва да се отбягва.

Не проумяваше, тъй като беше от онези хора, които винаги, винаги се нуждаят от човек до себе си, но не защото се възприемат само като част от двойка или защото така имат гарантиран достъп до секс, а защото знаят, че когато не прекарваш времето си с хора, които обичаш, го прекарваш с хора, които не обичаш. Колегите му бяха готини, докато са на работа, но с тях нямаше какво да си каже след края на работното време. Докато висеше в бара с приятели, с които не се е виждал от колежа насам, си припомняше защо вече не поддържа връзка с тях. Неангажиращите разговори по време на разни партита, организирани от познати на познати, го караха да симулира интерес към неща, които изобщо не му бяха интересни.

Когато напусна Източния бряг и се премести в Сиатъл, Сам насочи вниманието си към интернет запознанствата. Не можеше да повярва, че е живял трийсет и две години, без да се сети за това по-рано. Той вярваше в компютрите, програмирането, кодираната информация, алгоритмите, числата и логиката. Баща му беше софтуерен инженер, а също и професор по компютърни науки в университета „Джонс Хопкинс“, и Сам бе роден с убеждението, че компютрите са най-висшата религия. Другите обикновено разглеждаха онлайн запознанствата като последна възможност след неуспеха си да намерят сродна душа из необятния океан на колежа, но Сам беше привлечен от липсата на тайнственост и усложнения при тях. Запознавате се с момиче, което харесвате и което ви харесва, започвате да излизате, сближавате се, споделяте все повече и повече от живота си, градите взаимно бъдещите си планове, влюбени сте дълбоко и всеотдайно един в друг, но тя все пак преспива със съквартиранта ви, докато отскачате до родния си град за уикенда… Компютрите никога не биха допуснали подобно нелогично развитие.

Онлайн запознанствата тепърва щяха да изиграят роля в живота на Сам, и то положителна роля. Всичко се случи съвсем неочаквано. Една прекалено-хубава-за-работа юнска сутрин целият екип на Сам получи следното глуповато съобщение от шефа си: „Предупреждавам ви, пишеше Джейми, че темата на ББ за СНК днес е: Как да намерим количественото изражение на човешкото сърце“. Джейми наричаше ББ невероятно важния Главен мениджър на компанията – шефа на шефовете, Биг Боса – и това беше една от причините Сам да харесва Джейми. Съвсем наскоро ББ беше решил, че не бива да губи времето на брилянтните си програмисти с традиционни оперативки и разпореди всеки екип да започва работния си ден с кратка среща на крак във фоайето. В крайна сметка това се оказа оперативка, дълга колкото всяка друга, само че без комфорта на столовете и напитките. Джейми нарече тези срещи СНК, което теоретично означаваше „среща на крак“, но на практика подсказваше как човек се усеща след нея: „скапване на краката“. Още една причина, поради която Сам харесваше Джейми. Харесваше го още и защото не беше маниак на тема точност, което му позволи да отскочи до жилището си и да обуе по-удобни обувки.

– И така, ето за какво става дума – започна Джейми след като Сам се върна в офиса. – ББ мисли, че се нуждаем от по-добра концепция. Някои от сайтовете за запознанства обещават „най-забавните срещи“, други рекламират „най-висок процент бракосъчетания“, но ББ иска да вдигнем залога си. Прекалено много срещи завършват с провал и прекалено много бракове завършват с развод, значи ни трябва нещо друго. Кое е по-привлекателно от срещите и от брака?

– Приятелство по взаимна изгода? – предположи Найджъл от Австралия.

– Не. Сродната душа – поясни Джейми. – ББ иска алгоритъм, който открива сродни души. Помислете. Любовта е сложна работа – хората са толкова различни, а човешката душа е нещо, което не се подчинява на никаква логика. Трудно е да представиш едно сърце в цифри и да го програмираш. И все пак, ние сме компютърни програмисти и това е нашата работа. Трябва да го направим. Кажете ми как.

– Можем да обещаем повече секс – предложи Найджъл. – По-свободните отношения водят до по-голям шанс за секс на ранен етап от запознанството. Колкото по-далеч стигнеш на първа среща, толкова повече информация ще събереш относно сексуалната съвместимост.

– Няма да стане – възрази Раджив от Ню Делхи. – Срещите са губене на време.

По този въпрос всички софтуерни инженери, с изключение на Найджъл, бяха единодушни.

– Отегчителни са – добави Гаурав от Мумбай.

– Неловки – допълни Арнаб от Асам.

– И всички лъжат – намеси се и Джeярадж от Ченай. Петте индийски щата, които Сам беше разучил идеално, откак започна работа като софтуерен специалист бяха Делхи, Асам, Маха-

ращра, Тамил Наду, Западна Бенгалия. – На среща с потенциално гадже се представяш много по-зле, отколкото си всъщност, продължи Джеярадж, – не успяваш да вържеш две последователни смислени изречения, без да изглеждаш като идиот. Заекваш, говориш тъпотии и като цяло яко се излагаш. Нищо общо с това, което си в действителност.

– Или пък се представяш по-добре, отколкото си в живота – засмя се Сам. – Което пак е лъжа. Пременен си с най-хубавите си дрехи, имаш безупречна прическа и носиш грим, а реално по цял ден се мотаеш из къщи с развлечен анцуг и ластик за коса.

– Грим!? – погледна го Джейми с повдигната вежда.

– Ластик за коса? – зачуди се на свой ред Джеярадж.

– Трябва ни трети човек, посредник – предложи Арнаб. – Също като индийските астролози, които познават всички в селото от поколения и съчетават хората в брачни съюзи, които се

сключват от най-ранно детство и продължават до смъртта.

– В много култури има нещо подобно на официален сватовник – японските накодос, еврейските шадхен. – Гаурав беше завършил антропология в Калифорнийския университет „Санта Крус“. – Има безкрайно много примери. Те са разбрали истината отдавна.

– А тя е…? – изгледа го въпросително Джейми.

– Това, което хората си въобразяват, че представляват или искат да представляват, не е това, което те представляват в действителност – заяви мъдро Гаурав. – Един опитен и проницателен възрастен много по-лесно ще ти избере партньор, като сравнително по-добре знае какво представляваш или какво искаш в действителност.

– Около мен няма проницателни възрастни! – заяви Джейми.

– Така е, но около теб има нещо по-добро – рече Сам. – Компютърни програмисти. Бихме могли да се задълбаем малко повече във виртуалната информация, която потребителите пре-

доставят за себе си. Да видим какво издава тя, вместо да разчитаме само на думите им.

Краката на всички бяха започнали да отмаляват, затова набързо решиха, че идеята си струва.

– Значи, ще трябва да обвиним потребителите си в лъжливи показания – заключи Джейми. – ББ ще бъде очарован.

На връщане към бюрото си Сам се отби за кафе. (Пет източника на първокласно двойно кафе лате в радиус от седемстотин стъпки около офиса му: 1. Еспресо машината на втория етаж, 2.

Еспресо машината на четиринайсетия етаж, 3. Кафе-сладкарницата, 4. Лоби-барът в началото на Пето авеню, 5. Лоби-барът в началото на Четвърто авеню. Сам обичаше Сиатъл.) После седна и се замисли къде, ако не в онлайн формите за попълване при регистрация в разни платформи, хората биха разкрили истината за себе си. Изпрати съобщение на Джейми: „Мога ли да получа достъп до финансовата информация на клиентите ни?“, а Джейми отговори веднага: „Обвиняваме потребителите в лъжа и нарушаваме личното им пространство. ББ направо ще се влюби“.

Така или иначе, Сам се сдоби с още едно неопровержимо доказателство, че потребителите невинаги казват истината. Всички бяха ужасно загрижени за защитата на личните си данни в интернет, но, обещаеш ли им пряк път към любовта или поне секса, са готови веднага да подпишат съгласие за достъп до финансовата си информация, извлеченията от кредитните си карти, имейл акаунтите и всичко останало. Стига да бъдат помолени любезно (както Сам правеше). Именно чрез този достъп Сам се увери, че почти никой не е това, за което се представя. Едни заявяват официално, че петте им най-любими храни са органичните боро-

винки, пшеничните нектари, червената киноа, вегетарианските сандвичи и хайверът от белуга, а реално са похарчили през изминалата година средно четиридесет и седем долара и четиридесет цента в закусвалните за бързо хранене. Други твърдят, че петте неща на нощното им шкафче са само дискове със сериозни чуждестранни филми, като в същото време са ходили цели два пъти на кино и то на „Шрек завинаги“ 3D, а по време на седмицата на Фестивала на международното кино са били заедно с тайфа приятели в някакво ранчо в Уайоминг. Трети споделят, че пишат поезия и кратки разкази, и дори включват кратък цитат от Одисеята на Омир в профила си, но след бърз анализ на имейл архива им, Сам установи, че всъщност са сред дванайсетте процента хора, използващи най-малко прилагателни и никакви точки и запетаи. Всички лъжеха. Не го правеха нарочно или злоумишлено, просто имаха погрешна представа за себе си. Мнението им за самите себе си и реалната им същност не се припокриваха.

Сам беше романтик, да, но освен това беше и софтуерен инженер, и тъй като силата му се криеше предимно в последното, наблeгна на него. В продължение на две седмици работи денонощно, напълно обсебен от създаването на алгоритъм, способен да изведе наяве истинската същност на хората. Този алгоритъм щеше да игнорира данните, които човек целенасочено предоставя за себе си и вместо това щеше да черпи информация директно от неговите финансови отчети, имейли или банкови извлечения. Да чете архива на чат разговорите, текстовите съобщения, постовете или статусите му в социалните мрежи. Да обработва написаното в личния му блог, а също и коментарите, които е правил в чуждите блогове. Да анализира всичко, което е купувал, чел или пък старателно отбягвал онлайн. Дапренебрегне това, което този човек твърди, че е или иска да е, за сметка на действителната му същност. И така, с помощта на древните сватовнически традиции и съвременните програми за база данни, Сам създаде софтуер, който промени света на онлайн запознанствата. Разчете шифъра на човешката душа.

Колегите му бяха впечатлени. Джейми беше много доволен. Но ББ беше направо запленен от алгоритъма, особено след като се увери на практика колко прецизно функционираше той.

– Вече не говорим за досадна поредица от запознанства и срещи, а за една-единствена среща! – ентусиазирано декламираше ББ. – Само една среща и нещата се получават! И това ако не е

супер апликейшън!

МОМИЧЕТО ОТ СЪСЕДНИЯ ОФИС

Следващата стъпка на Сам, разбира се, беше да изпробва лично програмата си. Искаше да знае как работи. Искаше да се увери, че работи добре. Но най-вече му се искаше да проработи при него самия. Искаше му се програмата да претърси планетата, да посочи в една точка с пръст, почти божий, и да каже: „Тя е“. При първия опит софтуерът заяви, че името на неговата сродна душа е Мередит Максуел. Мередит работеше в съседния офис. В отдела по маркетинг. В същата фирма, в която работеше и Сам. Първата им среща се състоя в служебното барче. Тя го чакаше, подпряна на рамката на вратата, и когато той излезе от асансьора, отвърна на усмивката му с още по-широка усмивка.

– Мередит Максуел – представи се и разтърси енергично ръката му, – но приятелите най-често ме наричат Макс.

– И никой не те нарича Мерд?* (*Merde (фр.) – по дяволите, глупости.).– попита Сам и се почувства изумен и отвратен от себе си, още преди да довърши изречението. За бога, кой се шегуваше така дебелашки, така претенциозно, тъпо и франкофонски, още в първия миг от първата си среща? Само един странен, вулгарен и недодялан тип би го направил. Обаче, колкото и да не беше за вярване, Мередит Максуел искрено се разсмя.

– Je crois que tu es le premier!* (*Мисля, че ти си първият.)

О, чудо! Това й се стори смешно и Сам є се видя забавен! Но не, тук не би трябвало да има никакво чудо, а чиста компютърна наука.

– Къде си учила френски? – поднови разговора Сам, след като се настаниха в ъгъла с подносите си с храна.

– Прекарах една година в колеж в Брюж, където учих и фламандски.

– Навярно е много полезно? – подхвърли Сам.

– По-малко, отколкото предполагаш. Единствените, с които имам възможност да упражнявам фламандския си, са двете ми кучета.

– Имаш кучета?

– Сноуи и Милу.

– Кръстила си кучетата си на герои от белгийски комикс?

– Е, на герои от английския превод на белгийски комикс – поясни Мередит Максуел.

Сам остана възхитен от собствената си гениалност. Въпреки че тя не беше споменала имената на кучетата си в своя онлайн профил за запознанства, нито пък той бе споделил в профила си своята детска мания по Тинтин, неговият софтуер някак знаеше тези неща. Да, изглежда наистина беше гений. Между другото, Мередит Максуел беше красива, забавна и, както изглеждаше, интелигентна трийсет и четири годишна жена (Сам си падаше по по-възрастни жени, дори и когато са само със седем месеца по-възрастни), пътешественик, полиглот, любител на кучета, почитател на ягодовия сладолед в кафе-баровете и собственичка на кожа, ухаеща на море.

– Мисля, че мина добре – каза Мередит, докато оставяха таблите си. Но не звучеше свръхубедително.

– Дали да не пробваме още веднъж? – попита Сам.

– Да, може би някъде извън офиса.

Сам отбеляза наум, че това не е отказ, но не е и реакция от типа „разбира-се-не-ставай-смешен“. Нима софтуерът все пак не е чак толкова добър? Или е добър на теория (тоест на цифров код), но не и на практика? Или пък, още по-лошо: Мередит наистина е идеалната му половинка, единствената сродна на неговата душа в целия свят, единственият му шанс за чиста любов… само че той за нея е някакъв съвсем обикновен, средностатистически мъж. Сам се замисли върху характеристиките на една забележителна, вълнуваща първа среща и стигна до извод, че навярно си е изгубил ума. Какви условия за забележителност и вълнение предлага служебното кафене? Тази среща не се брои. Спешно се нуждаеха от втори опит.

– Вечеря навън, на някое по-специално място?

– О’кей – съгласи се тя.

– Ъммм… „Канлис“? „Кампейн“? „Ровърс“? – Сам започна да изброява наред имената на скъпи ресторанти, в които не беше стъпвал. – Можем да се качим на корабчето към Виктория? Канада е много романтична.

– На корабчета обикновено започвам да повръщам – информира го Мередит.

– Ресторантът на върха на Спейс Нийдъл?

– Обичаш ли бейзбол? – попита го внезапно тя.

Дробовете на Сам буквално отказаха. Това подвеждащ въпрос ли беше или какво?

– Обичам бейзбол.

– Какво ще кажеш за една вечеря на стадиона? В събота вечерта? Хот дог и мач? Мисля, че ще е по-забавно.

Естествено. Мачовете винаги са забавни. Забавна беше и вечерята им – вярно, по-обикновена в сравнение с предложенията на Сам, но все пак забавна за Сиатъл. Забавна беше и пиесата,

която Мередит избра да гледат ден по-късно, а също и десетките въпроси, с които го засипваше (нещо като изпит по английски, само че по-напрегнат, тъй като в крайна сметка залогът беше по-висок). Забавен беше и корейският филм на ужасите в киното с билети по три долара, забавна беше и разходката с велосипеди до Хърикейн Ридж. И все пак искрата между тях не пламна веднага. Или пък се случи точно обратното?

– Не мога да не отбележа – рече Мередит в края на деня, който бяха прекарали в колоездене и след душа, който бяха взели поотделно и след като бе подсушила косата си и след свещите, червеното вино и тайландската готова храна на пода на дневната й, – че все още не си ме целунал.

– Не съм ли? – втрещи се Сам.

– Мммне.

– Какво странно недоглеждане. На какво се дължи, според теб?

– Може би не ме харесваш? – предположи Мередит.

– Не, не мисля, че е това – отвърна Сам.

– Може би ме харесваш като човек, но не и като жена?

– Не, определено не е и това – той се плъзна по пода малко по-близо към нея.

– Може би си един некадърен компютърен програмист и този твой алгоритъм не струва и ние сме тотално различни, ние сме просто една невъзможна двойка – обречена, злочеста и без никаква химия помежду си?

– Аз съм брилянтен компютърен програмист – настоя Сам.

– Може би се страхуваш? – попита Мередит.

– От какво?

– От отхвърляне.

– Абсурд. А може би ти се страхуваш?

– Аз? – изненада се тя.

– Да, ти! – Сам се промъкна още по-близо. – Може би си прекалено уплашена, за да ме целунеш. Черният ти дроб е пребледнял от страх.

– Какво означава това, за бога? – недоумяваше Мередит. – Пребледнял дроб? Нещо като прояден от токсини?

– Ами… телесните течности, знаеш – храчки, жлъчка, кръв… – промълви Сам романтично. – Когато количеството им не е достатъчно, черният ти дроб става бял и блед и немощен и се мотае там някъде из храносмилателния ти тракт, лишавайки те от смелостта да ме целунеш.

– Явно си доста компетентен, Сам.

– Това лошо ли е? – попита той и се приведе се към нея с притворени очи. Беше толкова близо до лицето й, че се почувства замаян. Или пък друго го омайваше.

Тя поразмисли:

– Обичам умни мъже, но като че ли предпочитам да не се беседва по въпроса за телесните течности точно преди първата целувка.

– Но аз нямах представа, че сме точно преди първата целувка!

– Е, добре. Значи все пак не си толкова умен.

Тя ли го целуна миг след това или той нея? Или двамата бяха тъй близо един до друг, че при следващото си вдишване устните им просто се допряха? Или пък яростно блъскащото сърце на Сам го изтласка към Мередит? Или беше неизбежен ход на съдбата или привличане на сродни души или алхимия на душата или компютърна наука? Сам спря да мисли върху точната причина. Спря да мисли върху каквото и да било.

Целуваха се известно време, а после спряха да се целуват за известно време и само седяха и дишаха един до друг. Апартаментът на Мередит беше украсен с модели на самолети, окачени на тавана. Поради дългите сенки, които хвърляха на светлината на свещите, на Сам му се стори, че лети. А може би причината да се чувства така беше друга. В този момент Ме-

редит прошепна:

– Беше страхотно. Защо се забави толкова дълго?

Сам възнамеряваше да се засмее непринудено, да попита: „Защо ти се забави толкова дълго?“, след което да върне телесните течности в разговора, докато ритъмът на сърцето му се успокои, но вместо това реагира спонтанно и искрено:

– Мисля, че… Всъщност, абсолютно съм сигурен, че това ще е последната в живота ми първа целувка. Наистина последната. Исках да й се насладя.

– И как беше? – попита Мередит.

– Забравих – невинно рече Сам, а тя се усмихна, също толкова спонтанно и искрено. – Налага се да пробвам отново.