„Тимбукту“ от Пол Остър (откъс)

„Тимбукту“ е разказ за любовта. Хора или кучета – няма разлика. „Още повече че всеки писател – казва Пол Остър – се нуждае от някои типично кучешки атрибути: нос, за да надушва, още интерес към разнообразието на живота и устойчивостта на боклука в него“. Вече в книжарниците!

„Тимбукту“ е най-четивният роман на Пол Остър до този момент. Запитан откъде му е хрумнала идеята за главен герой куче, Остър отговаря, че много искал да напише нещо „малко, поетично, фантастично и смешно“. Това е историята на едно забавно пътуване, представена през погледа на помияра господин Боунс, верен приятел на Уили Г. Кристмас – изтерзана душа и поет, чиято глава е пълна със собствената му непубликувана поезия. Досущ като Дон Кихот и Санчо Панса двамата поемат на едно последно пътуване към Балтимор в издирване на евентуалната си спасителка Беа Суонсън. Но след като господарят му Уили внезапно се преселва в отвъдната земя „Тимбукту“, господин Боунс е оставен на произвола на съдбата. Премеждията му са и страшни, и смешни. Въпреки че ходи на четири лапи и не може да говори, той умее да мисли и от мислите му Пол Остър изтъкава история, пълна с тъга и нежност, но и с много хумор. Със съпричастно перо ни представя света през очите на бездомното куче и начина, по който това добро и умно същество гледа на нас, хората.

Пол Остър е сред най-уважаваните и интригуващи имена на съвременния роман. За последните три десетилетия американският писател е белязал безвъзвратно върховете на постмодерната литература в нейния едновременно смущаващо интелектуален, но и дълбоко човешки триумф. След като „изобретява самотата” с първото си литературно произведение, Остър създава прочутата „Нюйоркска трилогия” –  три своеобразни детективски истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Романи като „Музика на случайността“, „Книга на илюзиите“, „Лунен дворец” и „Левиатан” маркират неуморното търсене по магистралите на най-опасната спирала, която има само една посока – към сърцевината на човешкото. През 2018 г. „Колибри“ издаде „4 3 2 1” – монументална творба, определена от критиката като „изумителен шедьовър” и „най-внушителния, удовлетворителен, ярък и сърцераздирателен роман” на големия американски романист.

ОТКЪС 

ГОСПОДИН БОУНС ЗНАЕШЕ, че Уили няма да го бъде още дълго. Тази кашлица го мъчеше повече от шест месеца и вече нямаше никаква надежда, че някога ще се отърве от нея. Бавно и неумолимо, без нито веднъж да отбележи подобрение, това нещо бе придобило собствен живот и беше прогресирало от слабо свирене в гърдите с обилни плюнки на трети февруари до разтърсващо тялото му хриптене с гъсти храчки и жестоки конвулсии в средата на лятото. Всичко това беше достатъчно лошо, но през последните две седмици една нова нотка се прокрадна в бронхиалната му мелодия – нещо стегнато, остро и думкащо като ударни инструменти, – а и сега вече пристъпите идваха толкова начесто, че почти нямаше пауза помежду им. При всяка поредна атака господин Боунс очакваше тялото на Уили да експлодира от силното напрягане, което сякаш щеше да пръсне гръдния му кош. Реши, че следващата стъпка е кръв, и когато този фатален миг в крайна сметка настъпи в събота следобед, сякаш всички небесни ангели зяпнаха и запяха. Господин Боунс видя това със собствените си очи; стоеше край пътя между Вашингтон и Балтимор, когато Уили изкашля няколко червени съсирека в носната си кърпа, и 8 точно тогава, на това място, и най-малката надежда угасна. Дъх на смърт легна върху Уили Г. Кристмас и че краят му наближава, стана така ясно, както че слънцето е лампа в облаците, която угасва и светва всеки ден.

Какво можеше да направи едно клето куче? Господин Боунс и Уили бяха заедно още от първите дни, когато той беше съвсем малко кутре, и сега беше напълно невъзможно да си представи свят, в който неговия господар няма да го има. Всяка мисъл, всеки спомен, всяка частичка земя и въздух бяха пропити с присъствието на Уили. Навиците не умират, а и без съмнение има нещо вярно в старата приказка, че не можеш да научиш стар пес на нови трикове, но не само обичта и привързаността караха господин Боунс да се страхува от бъдещето. Това си беше чист онтологичен ужас. Ако от уравнението на света извадим Уили, резултатът би бил, че самият свят ще престане да съществува.

Точно толкова големи бяха опасенията, пред които се изправи господин Боунс през онази августовска сутрин, докато се влачеше по улиците на Балтимор с болния си господар. Самотното куче е мъртво куче и щом Уили издъхне, самият той вече няма да има какво повече да очаква освен собствената си предстояща смърт. От дълго време Уили го предупреждаваше за това положение на нещата и господин Боунс знаеше наставленията му наизуст: да избягва ловците на кучета и полицаите, затворените камионетки и немаркираните коли, както и лицемерите от така наречените хуманни общества. Без значение колко мило те приласкават, думата приют винаги означава беда. Всичко ще започне с мрежи и изстреляни в тялото му упойващи стрелички, пос­ 9 ле ще дойдат кошмарите на клетки с флуоресцентна светлина и накрая смъртоносната инжекция или отровният газ. Ако господин Боунс принадлежеше към някоя разпознаваема порода, тогава би имал някакъв шанс на ежедневните конкурси по красота пред евентуални собственици, но побратимът на Уили представляваше един генетичен тюрлюгювеч – отчасти коли, отчасти лабрадор, отчасти болонка, отчасти кучешка главоблъсканица, но за да бъдат нещата още по-лоши, имаше и някакви изпъкнали грапавини, които стърчаха от рошавата му козина, освен това лош дъх, който излизаше от устата му, както и непрекъснато кървясала меланхолия в очите му. Никой не би си и помислил да го спасява. Както обичаше да казва бездомният бард, изходът е предрешен. Ако господин Боунс не успее да си намери нов господар, и то за нула време, щеше да се превърне в обречено на забвение псе.

– И ако упойващите стрелички не те уцелят  – продължаваше да нарежда Уили през онази мъглива сутрин в Балтимор, вкопчил се в уличен стълб, за да не се свлече на земята, – тогава има хиляди други начини, по които това може да стане. Предупреждавам те, кемо сабе. Трябва да си намериш някой друг авер, иначе дните ти са преброени. Погледни този мрачен град, огледай се наоколо. На всеки ъгъл има китайски ресторант и ако си мислиш, че не им потичат лигите само като те видят да се мотаеш наоколо, тогава нищичко не разбираш от ориенталската кухня. Много си падат по кучешкото, друже. Готвачите им прибират всякакви бездомни псета и ги колят направо в уличката зад кухнята  – по десет, двайсет, трийсет кучета на седмица. После в менюто ги пробутват за патешко или свинско, само тесният кръг от редовни клиенти знае кое какво е, щото няма начин да излъжеш голям гастроном. Ако не искаш да се озовеш в нечия чиния под името „му гу гай“, тогава ще трябва хубаво да си помислиш, преди да размахаш опашка пред някое от тия долнопробни заведения. Чаткаш ли за какво ти говоря, а, господин Боунс? Опознай врага си и стой много, ама много надалеч от него.

Господин Боунс чаткаше. Той винаги разбираше какво му казва Уили. Така е било, откакто се помнеше, и вече неговият инглуиш беше станал толкова добър, колкото и на всеки имигрант, прекарал седем години на американска земя. Разбира се, това беше неговият втори език и съвсем различен от онзи, на който майка му го бе научила, но въпреки че имаше още какво да се желае от произношението му, той беше усвоил всички тънкости на синтаксиса и граматиката. И това не е никак странно или необикновено за животно с интелекта на господин Боунс. Повечето кучета научават в доста прилична степен езика на двуногите, но господин Боунс беше имал късмета да попадне на господар, който не се отнасяше с него като към по-нисш и примитивен екземпляр. Още от самото начало станаха първи другари и когато към това се добави фактът, че господин Боунс не беше просто най-добрият приятел на Уили, а неговият единствен приятел, а и като вметнем, че Уили беше мъж, влюбен в звука на собствения си глас, тоест беше истински, закоравял логоманиак, който почти не спираше да говори от мига, в който отвори очи сутрин, докато се просне пиян вечер, тогава вече ставаше пределно ясно защо господин Боунс говореше местния език толкова свободно. При това положение единственото чудно нещо беше, че не се изразяваше дори още по-добре. Не беше поради липса на старателни усилия, просто биологията беше против него, и дали поради формата на муцуната, зъбите и езика, с които съдбата го беше обременила, но най-доброто, което съумяваше, бе да издава серия от подлайвания, джавкания и прозевки, тоест някакво протяжно и непонятно общуване. С мъка на сърцето, той много добре си даваше сметка колко далеч са тези шумове от желаното дар слово, но Уили винаги му даваше думата, а в края на краищата това беше по-важно. Господин Боунс имаше възможност да се изкаже и когато го правеше, беше удостояван с цялото внимание на господаря си, а ако погледнеш лицето на Уили, докато следи как приятелят му се мъчи да наподобява човешката реч, тогава всеки би се заклел, че поглъща всяка негова дума.

През тази мрачна неделя в Балтимор обаче господин Боунс така и не си отвори устата. Това бяха последните им дни заедно, може би дори часове, и не беше време да се впускат в дълги разговори или витиевати речи, не беше време за старите им хитрувания и увъртания. Някои ситуации изискват такт и дисциплина, а в сегашното им бедствено положение беше много по-добре да си държиш езика зад зъбите и да постъпваш като добро и вярно куче. Позволи на Уили да закачи каишката на нашийника му, без да протестира. Не взе да скимти, задето не беше ял нищо през последните трийсет и шест часа; не взе да души въздуха за някоя женска наоколо; не се спираше да пикае до всеки уличен стълб или воден кран. Просто вървеше кротко до Уили, следваше господаря си по празните авенюта в търсене на Калвърт Стрийт 316.