„Толкова много живот“ – сборник с разкази и новели на мексиканската писателка Елена Понятовска. Тя е дългогодишен журналист, който познава в дълбочина същността и проблемите на мексиканското общество, и
единствената писателка, удостоена с престижната награда „Сервантес“ за испаноезична литература. Творбите ѝ са като пъстър калейдоскоп от факти и фикция, от въздействащи човешки съдби, които разказват за историята на
страната и духа на мексиканците.
Елена Понятовска започва кариерата си като журналист. През 2013 г. получава най-високото отличие за испаноезичната литература – наградата „Сервантес“. Въпреки неравнопоставеното положение на жените в Мексико тя успява да си извоюва всеобщо уважение с живия нюансиран език, проникновения ум, предизвикателната чувственост и елегантния си хумор.
Често вдъхновена от действителни събития, тя успява да пресъздаде с особена яркост мексиканското общество, съсредоточавайки се както върху несправедливите деяния на управляващите, така и върху извоюването на достойно положение за онеправданите.
Понятовска често бива сочена и като основоположник на „свидетелската литература“ на латиноамериканския континент заради интервютата, които стоят в основата на книгите „Дордето не се вижда, Иисусе мой“ и „Нощта на Тлателолко“.
Излетът ( откъс )
Мисля, че се влюбих в него още щом го видях.
Там бяха другите, които гледаха моите крака, моите гърди; канеха ме на танц или на по чашка; с топлите усмивки, косите погледи и най-дружеските прояви; потупваха се по раменете, по гърба, по бъбреците, по кобурите; ще мушнат нечие шкембе, ще ръчнат нечии ребра все в това подозрително съзаклятие на гуляя. Преценяваха ме; приличаха на бакали, които претеглят на тезгяха кило леща и кило захар: гърдите ми.
Той ме погледна в очите и от благодарност ми се прииска да погаля неговите. Даже не се приближи и аз почувствах, че трябва да си тръгна. Отвън той ме хвана за ръка, за да извървим толкова, о, толкова много улици. Стигнахме до земята, когато започнаха да падат първите капки. Земята изпръхна могъщо, по-черна и по-влажна, сякаш се изпълваше с копнеж. Най-добре се сее на земя, освободена земя, в която добре е проникнала вода…
Спахме под облачния небосвод. Когато поисках да събера семената, той каза, че ще изкласят само ако се дадат укрепнали на въздуха и на вятъра. Ръката му беше корен, а моята беше семе. Не знаех, че корените задушават семената и доверчиво продължих да вървя. Вървяхме няколко години, о, толкова години! Той ми казваше, че земята е добра само ако е разтворена, и тогава започна да ми се струва, че в проявите му различавам ножа на мъжа.
Поисках да обитавам къщи като плаценти, хладни пещери, които се нагласят към моите желания, но ми се падна свят на мъже с пистолети; мъже, които носят пистолет, втъкнат в пояса, и още един – на бедрото, и още един, с дулото надолу, между краката; мъже, чиито панталони лошо се свличат по задниците, смъквани от тези ми ти пистолети…
Избрах единствения мъж без оръжие,
но той се наложи с друго. Започна да ми пълни устата с думи, часовете с думи, дните с думи, живота с думи… гълъби, които кръжаха като думи и се блъскаха в гърдите и корема, загрубелите ми от слънцето крака, които вървяха добре, го следваха като послушни козички, скок-подскок, умело се изкачваха по каменистите пътечки, щастливи – колко са хубавки щастливите крака! – леконравно припкаха след неговите думи, които се полюшваха във въздуха в концентрични кръгове, за да се спрат подире самовглъбени, извърнати над самите себе си, и да се впуснат отново уголемени, промъкнали се в клоните на дърветата, смесили се с листата, докато наричат мъха, тревичката, скалата, хортензията, маслината, акацията, дъба, чучулигата, катеричката, планината, зида, долината, кестена, любовта, жасмините,
мравката, лястовицата, брезата, ябълката,
вятъра, чак до утрото на деня, в който той ме изгледа със студени безизразни очи, за да заключи отегчено: „Вече нямам какво да ти кажа.“
Видях как ревниво пази своите думи и как ги прибира отново в коритото на очите си. Разбрах, че отново ще ги извади бляскави по-късно, пред някой друг стрък острица като мен. Защото аз станах кухата пръчица, сухата тръстика, с която намотаваше една по една всичките си думи, свирейки между моите стени. Щеше да си намери някоя друга свирка – всеки си намира по някоя. По време на нашия излет във водата бродница бяхме видели заедно как вирят глави стотици узрели свежозелени стръкове острица.
0 Коментара