Една книга променя историографски представи и руши митове. Загадката най-после е разплетена.
Кой предаде Левски? Поп Кръстьо, Димитър Общи или някой трети?
Къде е гробът на Дякона?
Отговорите идват с премиерното издание „Васил Левски. Факти и фикции“ на историка Веселин Игнатов.
В навечерието на 144-ата годишнина от обесването на Апостола на свободата получаваме нова възможност да се отърсим от оковите на заблудите и да прозрем истината за неговата личност – от люлката до гроба. Сред множеството разнопосочни следи, които авторът подхваща, тя идва, подплатена с факти и документи, изровени измежду тонове от свидетелства на очевидци, неизвестни страници на държавните архиви и трупани с годините исторически трудове.
Най-иконичната фигура в българския хронопис вълнува народната памет почти век и половина след смъртта си. Възхваляван или обругаван, Васил Левски е многократно и без свян използван за всевъзможни демагогски каузи и само истината може да сложи край на това.
Тази книга старателно и добросъвестно изследва всички сведения, без да манипулира читателя, изкупва историческата ни гузност и възкресява вярата, че не сме робско стадо и народ от предатели. Вдъхва сили да съградим чистата и свята република, за която героите ни са платили с живота си.
Фактите, изложени от Игнатов, успяват да ни убедят, че не поп Кръстю или Димитър Общи са предали Левски. Разбираме, че Апостолът не е роден през наложената в общественото съзнание 1837г., а през 1840-а. Приписваните му любови не са действителни и не знаем нищо за реалните му романтични преживявания, но не защото ги е нямало, а тъй като не разполагаме със сведения за това. Авторът преосмисля всеки популярен или малко известен детайл от биографията на Дякона и го изчиства от мистификациите.
Ето как Веселин Игнатов, който по професия е учител по история, а по призвание – писател, ограмотяващ нацията ни за нейното минало, мотивира своя труд в началото на книгата си (откъсът е със съкращения):
„Възможностите съвременникът да оповестява публично своите виждания са почти неограничени. Кой и в какво ли не състояние върлува по книжовното, медийното, интернет пространството. Стълпотворения от букви, звуци, знаци, символи, сигнали! Информационна лавина наваля всинца ни отвсякъде, по всяко време, чрез всякакви средства и прийоми, с всячески претенции. И всеки – безпрекословно прав!
Изпитание е всред това неистовство издирването на обективен, задълбочен, аргументиран, отговорно изготвен историографски материал. Просторът за волнодумство по всеки проблем на Историята е безграничен, претендентите да го разрешават – неизброими, тезите – необозрими! Не е пожален и Васил Иванов Кунчев – дякон Игнатий – Левски – Апостола на свободата. За него – мъжа образец, революционера еталон, водача пример, човека мярка, героя мит, месията светец – вече е изговорено, омастилено, набрано, дигитализирано, филмирано толкова, че сме стигнали до бледословия и фантасмагории. Защото прогресивното иконосписване на българския Свободотвòрец от Освобождението до наши дни се съпровожда от неизбежната алтернатива – профанизацията. Резултатите от нея са прескръбни /…/
И ако за фолклористичните измислици на редовия българин може да се прояви снизхождение, какво е оправданието на учените ни и титулуваните глави на държавната хранилка? Да се обхванат казаните и писани небивалици за националния първенец, е непосилно. Безчет са кривините, за да бъдат пребродени. Ала кривиците трябва да се казват, да се изправят и преодоляват, доколкото е възможно. Не за да му осигуряваме своеобразен имунитет, не за да го оправдаваме, отбраняваме и канонизираме – той не се нуждае от това! Паметта му въпие единствено Истината! А Тя – да я възлюбим, откриваме, отстояваме!
Какво правят „признателните потомци“, които се кълнат в Нея, пък тръбят, че бил учил-недоучил, масон, диктатор, все се криел? Да беше вярно – нищо против. Но не е! Такива твърдения са посегателство върху фактите, манипулация на истината. Графоманският нагон е стихия без свян, свяст, съвест и най-коварно се изживява за самодостатъчен. Криворазбраната автономност го опиянява и тласка да изобретява свои „открития“, които обикновено са фикции и фантазми, а понякога и нещо по-страшно и абсолютно непростим грях – съзнателно поддържана, разпространявана и натрапвана лъжа.
Още по-страшно, непростимо и греховно е да се примиряваме с неточностите и с неистините за най-величавия възрожденски българин. Затова написах тази книга – за непредубедения сънародник. Нека той да отсъди…“
0 Коментара